Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

— Как откри това, по дяволите?

— Какво значение има? — попита Уили. — Казах ти, че искам да помогна и да разбера кой е наел Чайлдрес. Затова направих и двете.

— Ем? Това ли е името на човека?

— Така го наричат.

— Уили, трябва да знам откъде е дошла тази информация.

— Защо?

— За да преценя доколко е достоверна. Не се обиждай, имам ти пълно доверие, но някой друг може да греши.

Уили с неохота ми разказа за приятеля си Джоузеф Русо. Не се съмнявах, че ми казва всичко, и също така бях сигурен, че Русо е от хората, които имат достъп до подобна информация. Престъпната фамилия на Винсент Петроне има мощта на шест Гугъла.

— Поемаш голям риск, Уили.

— Онова лайно беше насочило пистолет към Сондра. Ем го е пратил, така че ще си изпати, независимо какви рискове трябва да поема. Освен това ти казах, че Русо е приятел и мисли, че ми е задължен.

— Защо мисли така?

— Защото се погрижих за три момчета, които се канеха да го убият в затвора.

— Погрижил си се? — попитах аз. — Как точно го направи?

— Бяха му извадили ножове. Реших, че не е честно, затова ги вкарах в болницата.

Бях изумен, че Уили не ми е разказал за такова паметно събитие. Ако аз бях извършил такова геройство, щях да сключа договор за книга и час по-късно щях да се явя в студиото на „Тудей“.

— Русо ще пусне връзките си и ще се опита да го намери — каза Уили.

Явно Уили щеше да е активен участник в лова, независимо дали с Лори искаме това. За няколко дни бе научил повече неща по делото от мен.

Телефонът звънна и тъй като Една се бе запиляла някъде, вдигнах аз.

— Здравейте — поздравих приветливо.

— Здрасти, Анди. — Беше Синди Сподек.

— Надявам се, че не ми се обаждаш за поредната услуга — казах аз. — Започвам да се чувствам, сякаш ме използват.

— Не насилвай късмета си, стари приятелю. Опитах да погледна доклада, за който попита.

Думата „опитах“ не ме изпълни с особен оптимизъм.

— И?

— Няма начин. По-лесно бих се добрала до кодовете за атомните бомби.

— Съжалявам да го чуя — казах аз. — Такава ли е стандартната процедура?

— И без да съм го виждала, мога да ти кажа, че в него няма нищо стандартно. Засекретен е до най-висока степен. От Вътрешна сигурност не дават да се припари до него.

— Вътрешна сигурност ли? Та това се е случило в Ирак, а не в Айова.

— Анди, мисли за света като за едно голямо щастливо семейство.

— Благодаря, Синди. Оценявам труда ти. И щом така и така говорим…

Тя изпъшка.

— Прякорът „Ем“ говори ли ти нещо?

— Какво имаш предвид?

— Нещо криминално.

Следващите десет секунди бяха идеално определение за фразата „зловещо мълчание“.

— Синди?

— Анди, това е човек, с когото не искаш да имаш нищо общо.

— Значи знаеш за него?

— От шест месеца съм по петите му.

— Защо?

— Защото е убиец, Анди. И едно от убийствата му е част от случая, върху който работя в момента.

— Кое? — попитах аз.

— Нямам право да ти кажа. Съжалявам.

— С шайка ли е свързано?

Направо я видях как се намръщи.

— Няма да си играя на въпроси и отговори с теб, но не, не е свързано с шайка.

— Това е малко загадъчно за мен — признах накрая.

— Мога да ти кажа само да бъдеш много внимателен с този тип. Ще ти пратя и портрета, по който работим; не разполагаме със снимка.

Помолих я да го изпрати веднага, след което затворих и разказах на Уили за разговора. Той кимна в знак на съгласие.

— Русо каза, че този бил лоша новина.

Което бе доста показателно, тъй като нямах никакви съмнения, че Русо си го бива в преценяването на лошите новини.