Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

„Целуни ме отзад“ е позната за мен фраза. Свикнал съм да чувам тази покана още от момичетата в гимназията, които определено я нямаха предвид в буквалния смисъл, а по-късно от ченгета, прокурори и приятели. Затова не бих се засегнал особено, ако Ърскин я беше отправил към мен, което със сигурност не беше така.

Групата ни се върна благополучно у дома, където с Лори и Хайк обмислихме какво означава откритието ни. Явно убиецът на Ърскин не бе уредил потайната среща, за да получи плик с точно такова съдържание. Несъмнено бе смятал, че вътре има нещо друго, нещо ценно. Ърскин със сигурност му бе дал основания да мисли така.

Ърскин обаче не бе изпълнил своята част от уговорката. Ако ставаше въпрос за изнудване, както предполагахме от самото начало, то Ърскин вероятно бе решил, че може да се измъкне, без да предаде обещания материал. Ако случаят бе такъв, то постъпката му бе много нагла и рискована, тъй като със сигурност бе знаел, че си има работа с опасни хора.

Разбира се, съдържанието на плика не беше причина за смъртта му, тъй като стрелецът не бе имал възможност да го отвори. Убийството беше извършено, докато Майло се е появявал на сцената, което означаваше, че стрелецът или онзи, който го е наел, все още е смятал, че Ърскин ще спази своята част от уговорката.

— Да предположим, че са убили Ърскин заради онова, което е знаел, и че вземането на плика не е било достатъчно, за да ги накара да се почувстват в безопасност — каза Лори. — Сигурно са смятали, че останалите войници са знаели същото, затова са се заели да елиминират и тях.

— Сантяго ме попита за Джейсън Гриър — обадих се аз. — Твърдеше, че само той и Гриър са знаели истината и че Гриър я споделил с него.

Лори кимна.

— Но убийците не са знаели това, или най-малкото не са искали да рискуват. Щом премахнат всички, никой няма да може да им навреди.

— Мислят, че изгубеният плик е също толкова опасен, и поради това искат Майло.

Майло вдигна глава, когато чу името си. Мисля, че бе малко раздразнен, че никой не му обръща внимание и не го хвали за чудесното изпълнение. Беше нацупен досущ като Илайза Дулитъл, че не е похвалена от професор Хигинс за доброто си представяне на модното парти.

Разбира се, Майло имаше основание да се цупи. Не беше виновен, че пликът не съдържаше нищо. Той си бе свършил работата, а ето как му се отблагодарявахме.

— Какво ще правим с плика? — попита Хайк.

Добър въпрос, върху който трябваше да помисля.

— Ти какво предлагаш? — попитах аз.

— Да си мълчим. Не сме длъжни да го представяме пред съда. Не е част от тезата на обвинението, но дори и да беше, имаме всички основания да не го представяме.

— Съгласен.

— Друга полза от покриването му е, че убийците най-вероятно ще направят грешката да се разкрият, ако мислят, че пликът все още представлява опасност за тях.

— Разбира се, грешката им може да доведе до убийството на Майло и главния адвокат на Били, по-известен като моя милост — посочих аз.

Лори се обърна към Хайк.

— Бих казала, че това е риск, който си заслужава да поемем.

Хайк сви рамене.

— Не ти ли стиска, няма слава.

— Как стои въпросът с вечерните новини, които са разстроили Алекс Брайънт?

— Записът трябва да е дошъл днес сутринта — отвърна той. — Смятам да го изгледам, освен ако не искаш да се подготвим за утрешните свидетели.

Поклатих глава.

— Мога да го направя и сам. Записът е важен, останаха малко неща, на които можем да разчитаме. — Празният плик се оказа голям проблем за нас. Ако беше съдържал уличаващи факти за атентата в Ирак, това щеше да е огромна крачка към спечелването на делото.

Бях готов пликът да не ни помогне, защото смятах, че е малко вероятно да накараме Майло да го намери. Това, че той успя и въпреки всичко не ни беше от полза, бе голямо разочарование.

Все пак като цяло се чувствах малко по-уверен относно процеса. Започнахме да излагаме тезата си за другия ден и мислех, че има немалък шанс съдебните заседатели да сметнат, че убийството на Сантяго и изчезването на останалите войници имат отношение към делото. А те със сигурност можеха да породят значителни съмнения във вината на клиента ми.

Проблемът ми бе как да свържа по-тясно Ърскин с останалите войници. Те бяха намерени за виновни и изхвърлени от армията; за него подобно нещо не можеше да се каже. Те като че ли внезапно бяха забогатели; досега не бяхме открили данни, че това се отнася и за Ърскин. А за съжаление именно за неговото убийство бе обвинен Били.

Прекарах вечерта в подготовка на подхода ми към свидетелите. Опитвах се да мина отново през основните факти и да се уверя, че мога да си ги спомня напълно и моментално. Никога не уча наизуст въпросите си, нито ги чета в залата. Това се отразява зле на спонтанността. Но дори при преки показания могат да се появят изненадващи моменти, така че трябва да съм готов да се справя с тях моментално и без усилия.

Затворих папката и се качих в спалнята в единайсет и половина. Лори ме чакаше, което бе добър знак. Беше гола под завивките, а това бе изключително добър знак.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Аха.

— Тогава се събличай и лягай.

Тъкмо се бях освободил от дрехите, когато телефонът иззвъня. Бях готов да не му обърна внимание, но Лори настоя да отговоря, в този късен час сигурно било нещо важно.

Отговорих и чух гласа на Хайк, което е еквивалент на леденостуден душ.

— Извинявай, че звъня толкова късно — каза той. — Сигурно съм ял някаква развалена риба. Изповръщах си червата.

— Хайк…

— Моментът подходящ ли е? — попита той.

— Вече не — отвърнах. — Какво има?

— Прегледах записа на новините. Няма кой знае какво. Предимно местни глупости. Убийства, заседания на градския съвет, автомобилни катастрофи, прогнози за времето… такива неща.

— Нищо по-мащабно?

— Няколко неща, но нищо очевидно. Направих списък на всичко, минута по минута. Можем да го прегледаме утре сутринта.

— Добре, благодаря. — Не му казах, че току-що ми е дал идея как да стесним търсенето и да разберем на какво е реагирал Алекс Брайънт онази нощ. Не му го казах, защото разговорът щеше да се проточи, а бих предпочел да стъпя бос в жарава.

Затворих и веднага позвъних на Сам Уилис. Той отговори веднага, както винаги.

— Уилис.

— Сам, извинявай за късния час, но искам да провериш списък на телефонни обаждания. — Сам вече бе доказал уменията си в тази област и нито той, нито аз бихме си позволили да се въздържаме поради законови съображения.

— Разбира се, кой е номерът?

— Не си спомням — отвърнах. — В офиса е. Но телефонът е регистриран на Алекс и Кати Брайънт. Живеят в Тийнек, на Чапман авеню.

— Ще го намеря — обеща той. — Стационарен ли е?

— Така мисля.

— Какво търсим?

— Обажданията от този номер на четиринайсети март, между десет вечерта и полунощ. Искам да знам на кого са звънели, с точния час и времетраене.

— Няма проблем — каза той. — За кога ти трябва?

— За колко време можеш да го направиш?

— Дай ми половин час.

Погледнах към Лори, която все още бе съвсем будна.

— Давам ти време до утре сутринта — казах аз и затворих.

— Нещо да имаш да ми казваш? — попита Лори.

— Изглеждаш страхотно.

— Имах предвид за случая.

— Не.

— Добре.