Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (20)

Алан Ландън слушаше най-отегчителната реч, изнасяна някога, когато мобилният му телефон иззвъня. Всъщност не иззвъня, а завибрира. И не беше неговият мобилен телефон, или поне не основният. А вторият, на който винаги отговаряше, каквото и да става.

Тъй като седеше на подиума до кмета на Ню Йорк, а именно кметът изнасяше отегчителната реч, отговарянето на обаждането изискваше известно деликатно маневриране. Той стана тихо и слезе от сцената с надеждата, че всички ще си помислят, че отива до тоалетната. Тъй като кметът вече от двайсет минути говореше за оплетените тънкости на образователната реформа, вероятността публиката да е почти в кома беше голяма и едва ли биха забелязали, ако на сцената избухне ръчна граната.

Докато вървеше, Ландън натисна копчето за отговор, без да вади телефона от джоба си. Не искаше обаждането да бъде прехвърлено на гласова поща. Знаеше, че онзи, който го търси, ще е достатъчно съобразителен да изчака.

Всъщност нямаше съмнение, че Марвин Емерсън ще изчака. Ем се беше обаждал поне трийсет пъти през последната година и Ландън беше отговарял всеки път. Освен това винаги знаеше кой го търси, преди Ем да е казал и дума, макар че номерът беше скрит. Това можеше да означава само едно — Ем беше единственият, който звънеше на този конкретен телефон.

Когато стигна до коридора, където можеше да остане насаме, Ландън извади телефона от джоба си.

— Има ли новини?

— Има — каза Ем. — Адвокатът го измъкна. Кучето ще бъде освободено от приюта.

Ландън не успя да сдържи усмивката си.

— Справедливостта възтържествува. Кога ще стане освобождаването?

— Казаха ми, че утре.

— Къде ще бъде отведено? — попита Ландън.

— Все още не разполагам с тази информация. Но ще науча. Хората ни ще бъдат на място, готови да проследят онзи, който го прибере.

— Погрижете се да участвате лично в това, но засега не предприемайте нищо. Само следете къде се намира.

— Разбрано — каза Ем.

— Това ли е всичко?

— Не. Другата новина не е толкова добра.

Ландън мразеше подобни изказвания. Не искаше да му оценяват новините предварително; и сам можеше да реши дали са добри, или лоши. Това бяха думи на вятъра, или иначе казано — загуба на време.

— Слушам.

— Операцията в затвора е била неуспешна. Един от хората ни е убит.

— А другите двама?

— Не се безпокойте, не знаят откъде са дошли парите и поръчката.

— Да смятам ли, че ще предприемете други стъпки, за да поправите провала им? — попита Ландън, макар това да бе по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

— Да, но сега ще бъде много по-трудно.

— Именно затова ви плащам куп пари — каза Ландън, прекъсна връзката и тръгна обратно към мястото си на подиума. Стигна точно навреме, за да хване последните пет минути от речта и да даде тон на аплодисментите.

Подобно на останалите в залата, аплодираше факта, че всичко свърши.