Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Изпекох си замразена пица, после хвърлях тенис топки на Майло и Тара. Заниманието не може да се нарече точно натоварващо интелекта и бе идеално за момента. Чувствах се добре, макар че щях да съм още по-добре, ако Лори беше тук.

Тя ме предупреди да не я очаквам преди десет, тъй като резервацията за вечеря била за шест и половина. Надявах се да харесва приятелите си, защото ако на мен ми се наложи да издържа три и половина часа вечеря с Винс и Пит в ресторант без телевизор, сигурно щях да ида в кухнята и да си напъхам главата в пещта.

Всъщност май трябваше да я питам дали приятелите й са жени. Ами ако беше отишла да се види с някоя стара любов? Представете си само — тя е излязла да се гощава с някакъв тип, а аз седя вкъщи и нагъвам замразена пица.

Качих се горе, легнах в леглото и включих мач на „Метс“. Течеше петият ининг, когато се обади Хайк.

— Включи телевизора — каза ми той.

— Гледам го.

— Превключи на „Си Ен Ен“.

Превключих и веднага разбрах какво иска да каже. Надписът в долната част на екрана гласеше: „Намерено тялото на финансист“. След това се смени с: „Алан Ландън е жертва на убиец“.

Пет минути по-късно знаех за случилото се толкова, колкото и медиите. Ландън бил открит от бегач в някакъв парк в Кънектикът с три куршума в гърдите. Предполага се, че е убит преди около двайсет и четири часа и че вероятно убийството е извършено другаде, след което трупът е бил изхвърлен.

Направо да не повярваш колко трупове се откриват от бегачи. Ако бях детектив, търсещ изчезнал човек, със сигурност бих наел маратонци.

Според репортажите бегачът се обадил на местната полиция, а те се обърнали към федералните власти.

Вече знаех какво прави Бенсън „на терен“.

Около девет и половина ми се стори, че чух Лори долу, но после осъзнах, че е просто телевизорът в кухнята, който съм забравил включен. Слязох да го изключа най-вече защото това ми даде извинение да мина отново покрай хладилника. Растящо момче съм и една замразена пица определено не ми е достатъчна.

Сипах в чинийка шоколадов сладолед. Беше без мазнини и захар, така че си сипах вероятно не повече от две хиляди калории. Излязох от кухнята и минах през кабинета, за да се кача обратно по стълбите.

Чух някакъв шум отляво и изведнъж вратата рязко се отвори. През нея се втурна едър мъж с пистолет. Той падна на пода от инерцията, а аз изпуснах сладоледа и се хвърлих обратно към кухнята.

Това бе единственото място, където можех да избягам, но то не подобряваше особено шансовете ми за оцеляване. Скрих се зад каменния плот в средата на помещението, но нямаше начин да се измъкна. Мъжът с пистолета просто трябваше да влезе след мен, да заобиколи и да ме застреля.

Освен това наоколо нямаше телефон, а да се опитам да стигна до най-близкия, означаваше да се открия за нападателя. Пък и това не бе решение, освен ако дежурните полицаи не се криеха някъде в дневната и не чакаха обаждането, за да се притекат навреме на помощ.

— Няма къде да бягаш, Карпентър. Няма къде да се скриеш. Това определено ще ми хареса.

Чух го да влиза в кухнята и очаквах да заобиколи плота. Опитах се да усетя от коя страна ще мине, за да мина от другата и да опитам да се измъкна от помещението. Той обаче стъпваше съвсем тихо — едва го чувах и имаше голяма вероятност да сгреша в преценката на посоката.

Толкова бях погълнат от преценките, че не си дадох сметка, че той вече ме е намерил. Когато вдигнах глава, стоеше наблизо, беше насочил пистолета към мен и се усмихваше. Беше Ем. Паниката бе парализираща.

— Трябваше да го направя отдавна — каза той и вдигна пистолета.

Напрегнах се в очакване на удара, макар да знаех, че стягането не е особено ефективна защита срещу куршум.

Куршум обаче нямаше. Вместо него нещо прелетя през кухнята, изби пистолета от ръката на Ем и го събори на пода. Това бе изумителният Майло.

Само дето този път Майло направи нещо повече. Скочи върху Ем и започна да го хапе по лицето. Ем пищеше от болка, а аз гледах втрещен. Накрая се принудих да се раздвижа и взех пистолета, който лежеше само на няколко стъпки от мен.

Щом го хванах в треперещата си ръка, извиках:

— Достатъчно, Майло! Майло! Достатъчно!

Колкото и да е странно, Майло се подчини и се дръпна назад; видях, че Ем кърви от скалпа, челото и бузата си. Насочих пистолета към него и изкрещях: „Ставай!“, макар да не бях съвсем сигурен защо го правя. По-добре беше да го оставя да си лежи по гръб.

Той бавно се изправи на крака, ръсейки капки кръв. Забелязах, че Тара се е домъкнала в кухнята; вероятно бе предположила, че покрай цялата суматоха ще се намери и някоя бисквитка. За миг се уплаших, че ще мине до Ем и той ще я грабне, но тя явно предпочиташе да наблюдава от разстояние.

— Не мърдай — казах на Ем. — Стой на място.

През цялото време държах пистолета насочен към него и ръката ми малко се умори. Посегнах с лявата да взема безжичния телефон и набрах 911. Бързо им казах името и адреса си и описах ситуацията. Завърших с едно: „Моля, побързайте“.

Ем не бе помръднал, но се тревожех, че може да има друго оръжие, вероятно закрепено за глезена му, също като Брус Уилис в „Умирай трудно“. Мълчах и просто държах пистолета насочен, като се молех ченгетата да побързат, по дяволите.

— Дай ми шибания пистолет — каза Ем.

— Затваряй си плювалника — остроумно отвърнах аз.

— Не ти стиска да ме застреляш — каза той и направи крачка към мен.

— Внимавай да не разбереш — предупредих го аз.

Ем се разсмя и направи още една крачка, сякаш ме предизвикваше. Мислеше, че съм уплашен и беше напълно прав.

Той уж погледна бързо зад мен, след което се втурна напред и ме изненада. Куршумът го улучи право в челото и за един противен миг си спомних сцената от „Кръстникът“, в която Майкъл застреля Солоцо и полицейския капитан в ресторанта.

Реших, че съм задействал някакъв рефлексивен, почти примитивен защитен механизъм, за чието съществуване не съм и подозирал, защото не си спомнях да съм дръпнал спусъка.

И не го бях направил.

Лори стоеше на прага и тъкмо отпускаше пистолета си. Не я бях чул да влиза, но може би Ем я беше чул и затова се бе хвърлил към мен.

— Как мина вечерта? — попитах я аз.

— Добре ли си, Анди?

Опитах да намеря някакъв остроумен отговор, но бях изчерпан. Чак сега осъзнах какво се е случило и едва успявах да се задържа на крака. Пристъпих и прегърнах Лори, после Тара, после и Майло. Него прегърнах два пъти.

Тъкмо приключих с прегръдките и полицията пристигна.