Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Донован Чембърс научи за предстоящата си смърт от вестника. Само по себе си това беше необичайно, но да открие новината натикана на седма страница на „Насау Адвокейт“ беше и малко унизително. А да я чете седнал на великолепен плаж, попивайки слънчеви лъчи и пиня колада… това вече си беше направо шантаво.

Не че беше назован по име в съобщението; дори индиректно не ставаше дума за него. Но посланието беше толкова недвусмислено, сякаш заглавието гласеше: „Донован Чембърс ще бъде убит“.

Самото съобщение се състоеше от два абзаца, в които се идентифицираше жертвата на покушението пред един клуб в Ню Джърси миналата седмица. Донован не си спомняше да е чел за убийството, но знаеше, че не би му обърнал внимание, ако жертвата не се казваше майор Джак Ърскин.

Самоличността на жертвата означаваше, че на самия него му предстои да умре. И животът в това екзотично и уединено кътче изобщо нямаше да го спаси. Тези хора можеха да го намерят навсякъде.

Изобщо не трябваше да се доверява на Ърскин.

Нямаше как да разбере дали новината не е стара. „Насау Адвокейт“ понякога научаваше новини от централните вестници с дни закъснение. Ако и сега беше така, то преследвачите му вече имаха преднина.

Не че се нуждаеха от нея.

Донован не изпитваше страх, макар да приемаше, че ще дойде време и за него. Основната му емоция беше тъга. Най-сетне живееше живота си така, както винаги бе искал, но никога не беше вярвал, че е възможно. А ето че всичко свършваше.

Нямаше намерение да се отказва; това просто не беше в стила му. И определено нямаше да иде при ченгетата и да им разкаже какво знае и какво е направил. Това щеше да му гарантира решетките, а затворът беше най-лесното място, на което можеха да го открият убийците.

Така че трябваше да бяга и да се крие, а него го биваше и в двете. Сега нещата щяха да са по-лесни, защото разполагаше с пари; нямаше нужда да си търси работа и да рискува да се разкрие по този начин. Имаше по-добри планове за парите, но те вече бяха минало.

Зачуди се дали да не прекара остатъка от следобеда на плажа, тъй като едва ли щеше да стъпи отново на него. Но не можеше да си позволи лукса да губи време. Може би вече беше твърде късно.

Тръгна нагоре към къщата си — просторна едноетажна постройка, кацнала на малка отвесна скала над морето. Мястото беше невероятно живописно. Беше я наел с опция за купуване — опция, от която тъкмо се канеше да се възползва. Сега беше доволен, че не го е направил, тъй като продажбата й със сигурност щеше да издаде местоположението му.

Засега самият той нямаше никаква представа къде ще се намира в бъдеще. Налагаше се да избере някое незабележително и скромно място, където вероятността да привлече внимание щеше да е по-малка. Щеше да е отегчително, но пък щеше да остане жив, докато не дойде време да се прости с този свят.

Първите самолети щяха да излетят от острова едва на сутринта, така че се обади да си запази място. Щеше да си събере багажа още сега.

Извади заредения пистолет от чекмеджето на бюрото и го прибра в джоба си. От доста време не го носеше; нямаше нужда, а и беше незаконно. Сега обаче го караше да се чувства по-спокоен, както навремето.

Все пак знаеше, че това чувство е илюзорно. Когато дойдеха за него, нямаше да има престрелка посред бял ден в центъра на града. Щеше да ги види едва когато е твърде късно да направи нещо друго, освен да умре.

Беше приключил с багажа и пренасяше куфарите до колата, когато първият куршум проникна в мозъка му. Не го усети, както не усети и следващите два.

Така и не видя убиеца си.