Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Джеръми Айверсън нямаше идея, че един от партньорите му е мъртъв. С Донован Чембърс бяха престанали да поддържат връзка и бяха тръгнали по свой път след завръщането си от войната. Чембърс му беше казал, че смята да живее на Карибите, а в интерес на истината, на Джеръми изобщо не му пукаше. Бяха работили заедно; нямаше голяма вероятност да станат най-добри приятели.

Джеръми знаеше, че Ърскин е мъртъв; беше го видял по телевизията, когато говореха за онова куче. Новината не го изненада. Почти всички, които познаваше, мразеха Ърскин и изглеждаше логично някой рано или късно да му тегли куршума. Надяваше се само убийството да няма нищо общо с операцията в Ирак. Иначе последиците за него самия щяха да са страховити, макар да се бе скрил добре от света.

Почти не беше докоснал парите, освен за да си осигури някои най-основни неща — като жилище, сносни цивилни дрехи и три ловджийски карабини. Осъзнаваше, че е на емоционален кръстопът, и не знаеше в коя посока да тръгне. Но каквито и да бяха първите му стъпки, те щяха да променят живота му завинаги.

Единственото истинско решение, което беше взел след завръщането си, бе да скъса с миналото. Не беше огромна жертва; у дома в Мисула остави майка алкохоличка и бивша съпруга, която бе подала заявлението за развод, докато той беше в Ирак.

Нае една хижа на петдесет километра от Джаксън Хол, Уайоминг. Мина през градчето и остана поразен от начина, по който богатите го бяха превзели. Беше му доста забавно, когато осъзна, че стига да иска, може да си позволи да живее тук.

Не искаше.

С изключение на редките отскачания до града за храна и други продукти, Джеръми прекарваше повечето време в хижата. Имаше известен успех в бара с местните жени; парите помагаха дори за това. Нямаше обаче интерес да започва нови връзки, поне докато не се почувства готов да се изправи пред света.

Подобно на всеки друг ден, Джеръми се събуди сутринта с две възможности — да иде на лов или да остане в хижата и да гледа телевизия. По спортните програми даваха само бейзбол, а той не беше голям любител на тази игра. Повече си падаше по футбола и баскетбола. Затова взе решението, което вземаше почти всеки ден — да излезе на лов.

Струваше му се странно, че ловът му харесва толкова. Явно беше свързан със самотата. Можеше да се изгуби в него.

Беше към единайсет, когато се натъкна на другия ловец — едър, но приветлив тип, облечен с оранжев ловен екип като неговия.

— Добро утро — каза Джеръми. — Как върви?

Мъжът се ухили и вдигна торбата. Беше празна.

— Никак. Но ми стига просто да поскитам сам.

— Знам какво имате предвид. — Протегна ръка. — Казвам се Джеръми.

— Джон. Джон Бърни.

Дори Марвин Емерсън да му беше казал истинското си име, то нямаше да му говори нищо.

— Тук ли живееш, Джон?

— Не. На гости съм при приятели, на петнайсетина километра от Джаксън Хол.

— Те не ходят ли на лов?

Ем се разсмя.

— От Ню Йорк са.

Ем не попита Джеръми къде живее, тъй като вече бе претърсил хижата му. Беше открил и прибрал двайсет и пет хиляди долара в брой, което правеше сутринта доста доходоносна — почти пълна компенсация за това, че му се наложи да се домъкне в този пущинак.

Вместо това зададе на Джеръми няколко любезни въпроса за службата му в армията и спомена, че самият той също е ветеран. Искаше да се увери, че Джеръми не е от хората, които говорят за пребиваването си в Ирак и за какво е бил освободен.

Джеръми си затваряше устата по тази тема, макар че беше склонен да говори за личния си живот. След около час Ем знаеше със сигурност, че Джеръми не е разказал на никого за службата си в Ирак.

Тъкмо минаваше пладне и Ем реши, че е време да убие Джеръми. Така щеше да успее да погребе тялото, да се върне в града и да вземе последния самолет.

Беше решил да го застреля в гърба. Не от страх, макар да си даваше сметка, че като бивш войник Джеръми може да бъде достоен и опасен противник. Просто не искаше да изпита страх от неизбежната смърт. Джеръми просто си беше вършил работата.

Точно каквото правеше и той самият.

Извади пистолета. Беше със заглушител най-вече заради силата на навика. Изстрел в разгара на ловния сезон определено не би привлякъл особено внимание.

Джеръми обаче се обърна, било заради обадил се инстинкт, или случайно. Разбра какво предстои веднага щом видя оръжието. Разбра и защо.

— Не е нужно да го правиш — каза Джеръми.

— Боя се, че е.

Ем стреля три пъти, макар че Джеръми беше мъртъв още след първия изстрел.

На път към летището се обади на Ландън да докладва за успешното пътуване.

— В момента пътувам към Албакърки за номер три.

— Имате ли човек, на когото можете да разчитате? — попита Ландън.

— Разбира се. Какво ви е нужно?

Ландън беше смутен от голямото внимание на медиите към Майло, а в сутрешния вестник се съобщаваше, че Анди Карпентър ще представлява Цимерман в съда. Медийният шум беше последното, което му трябваше. Още малко и целият свят щеше да тръгне да търси кучето, а може би и плика.

— Искам кучето — каза Ландън.

— Сега ли? — попита Ем. — Помислих си, че искате да почакате.

— Приключих с чакането. Донесете ми кучето веднага.