Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

— Нямам представа какво да правя — признах на Лори и Хайк по време на неделния ни съвет по стратегията. — Обикновено знам какво е законно и морално да се направи, така че от мен зависи дали да го правя, или не. Този път обаче не зная дори това.

— Значи е намекнал, че ще има друг инцидент и че можеш да помогнеш той да бъде предотвратен? — попита Хайк.

— Не просто намекна. Направо ми го наби в главата. Каза, че не искам подобна кръв по ръцете си.

— Хайде първо да се заемем със законовата страна — каза Лори. — Права ли съм, че основното ти задължение е към клиента ти?

— Отчасти. Трябва да го защитавам по възможно най-добрия начин. Не го ли направя, мога да бъда лишен от адвокатски права. Но като гражданин съм задължен и да направя всичко възможно, за да не допусна извършването на бъдещо престъпление.

— Ти не разполагаш с информация за подобно престъпление — посочи тя.

— Бенсън мисли, че разполагам.

Лори кимна.

— И не искаш след две години да каже това пред някаква комисия на Конгреса, а на следващия ден вестниците да излязат със заглавие „Карпентър е можел да предотврати клането“.

Направо бях нагазил в тресавище.

— Значи трябва да се огъна и да им кажа всичко, което зная?

— Не мисля — отвърна Хайк. — Той има възможност да разбере какво знаеш, като се намеси в процеса. Не го ли направи, кръвта е по неговите ръце, не по твоите.

— От морална гледна точка би било добре, ако можем да направим така, че кръвта да не е по ничии ръце — каза Лори. — В това число и по ръцете на Били.

Решихме засега да не вземаме решение, най-вече защото не можехме да измислим задоволително такова. Никога не бях изпадал в подобна ситуация и тя направо ми изкара акъла.

Не исках да включвам телевизора и да чувам извънредна новина за някаква катастрофа, отнела живота на куп хора, с въображаем надпис отдолу, гласящ „Анди Карпентър е виновен“. Не исках обаче и да се събуждам всяка сутрин до края на живота си с мисълта, че Били обикаля килия два и половина на три метра.

Засега единственото, което можех да направя, бе да се съсредоточа върху това какво става, по дяволите. За целта се обадих на Сам, който каза, че работи върху телефонните имена и след няколко часа би трябвало да разполага със списък на хората, с които е разговарял Чаплин.

— Добре — казах аз. — После имам друга работа за теб.

— Каква?

— Нали каза, че компанията се е поставила в позиция да спечели от петрол и родий след събитията? Купували са в продължение на няколко месеца.

— И какво?

— Искам да знам дали и сега се случва подобно нещо, дали не се поставят отново в позиция. И ако го правят, искам да знам от каква стока смятат да печелят.

— Няма да е лесно, Анди. Става дума за огромна компания, действаща на какви ли не пазари. И ако не знам какво търся…

— Засега се ограничи с фирмите, които са купували петрола и родия. Следи само техните сделки. Така по-лесно ли ще бъде?

— Много по-лесно — с облекчение отвърна той.

— Чудесно. Обади ми се, когато разполагаш с нещо.

След разговора със Сам отидох в офиса, където Лори бе седнала зад компютъра. Беше долепила телефона за ухото си, макар че не говореше.

— Благодаря, Роб — каза най-сетне и затвори. Обърна се към мен. — Чаплин не е подал сигнал за обир. На този тип определено не му е чиста работата.

— Или още лежи до колата си.

— Ако не лежи, значи не му е чиста работата. Човек е пребит и обран пред собствената си къща, в квартал като онзи, а дори не подава сигнал? Явно не иска полиция около себе си.

Вместо да подготвям заключителната си пледоария за съдебните заседатели, аз бях обсебен от срещата с Бенсън и затрудненото положение, в което се бях озовал след нея.

Бенсън си играеше на кураж с мен и имах чувството, че губя. В един или друг момент щях да се огъна; страхът ми, че мога да бъда непряко отговорен за смъртта на много хора, бе прекалено голям. Все още не бях готов да го направя и осъзнавах, че на някакво ниво това е глупаво. Следващата катастрофа можеше да се разрази всеки момент и всяко забавяне щеше да се окаже фатално.

Осъзнавах, че Бенсън се намира най-малкото под същото напрежение. Той имаше възможност да разбере какво зная и смяташе, че информацията от мен може да предотврати трагедията. В същото време не искаше да го направи само защото аз се инатя от другата страна.

Надявах се да е уплашен колкото мен.

Най-сетне в девет часа започнах да се готвя за пледоарията си, а пет минути по-късно се обади Сам.

— Попаднах на нещо добро — каза той.

Това е един от любимите ми начини за започване на разговор.

— Слушам.

— Този тип използва здравата телефона си. През последните шест дни е провел двеста петдесет и осем разговора. Много от тях са входящи, така че е звънял на сто шейсет и един номера.

— Имаш ли разпечатка?

— Разбира се. Повече от половината от номерата са фирмени и са минавали през централа, така че не зная на кого точно се е обаждал. Разбира се, няма начин да знам точно и с кого е разговарял, когато номерът е личен.

Декларацията за независимостта има по-кратък преамбюл.

— Какво стана с добрата новина?

— Тъкмо стигам до нея. Има три обаждания до телефон, регистриран на името на Алан Ландън.

Алан Ландън бе много известен инвеститор и финансист; доказателство за известността му бе фактът, че съм чувал за него. Финансите не са област, от която разбирам и с която съм добре запознат. Дори с помощта на Фреди не натрупах състояние от инвестиции. Направих го по старомодния начин — запретнах ръкави и го наследих.

— Сигурен ли си, че става въпрос за онзи Алан Ландън? — попитах аз, макар да изглеждаше напълно логично. Чаплин бе един от големите играчи в онзи свят; можеше да се очаква да разговаря поне от време на време с такъв като Ландън. Пък и абсолютно нищо не пречеше Ландън да е един от клиентите му.

— Напълно. И онзи Алан Ландън е човекът, на когото Чаплин се е обадил четири минути след като си напуснал кабинета му. Разговаряли са четиринайсет минути, плюс още седем на следващата сутрин.

— Сам, ти си гений.

— Чак сега ли се сети?

Сам затвори, за да продължи работата върху последните операции на „Ч & Ф“, а аз разказах чутото на Лори. Тя бе по-развълнувана и от мен, което определено беше показателно.

— Значи се срещаш с него, той е на път за важна вечеря, а ти му изкарваш акъла. После си тръгваш и той незабавно се обажда по телефона и говори цели четиринайсет минути.

— Може да е говорил по работа — казах аз. — Напълно възможно е да няма нищо общо с мен.

— Така е — съгласи се тя. — Ако е невинен. Ако е виновен, би трябвало да предприеме нещо, за да се защити в подобен момент. Дори това да означава просто да седи и да мисли как да излезе от проблема, който си му поднесъл. Или да се обади на някой, който евентуално би могъл да помогне.

— Ако Чаплин беше невинен, щеше да съобщи за нападението — посочих аз. — Вече знаем твърде много за него, за да смятаме, че е чист като сълза.

— Да, наистина знаем.

— А според принципа „трябва да имаш пари, за да правиш пари“, Ландън пасва идеално. Той е човекът с ресурсите да прави подобни инвестиции в петрол и родий.

— Май стигаме донякъде, Анди.

— По-добре да побързаме. Светът може да гръмне всеки момент.