Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (5)

Джери Харис винаги се гордееше с работата си. Тъй като тя обикновено бе свързана с кражби и убийства, той знаеше, че на повечето хора им е трудно да разберат задоволството, което изпитваше от безупречно изпълнената задача.

Но Джери знаеше също, че понякога се случват и непредвидени неща, които са извън контрола му. Точно като това преди малко. Първо се появи онова куче, а после някакъв ненормалник го нападна. Сякаш бяха издебнали удобния момент, макар че нямаше представа кои са и какво търсят там.

Затова, когато дойде време да докладва на работодателя си какво точно се бе случило, Джери изпитваше известно съжаление, че не може да доложи за пълен успех. Не беше и пълен провал — все пак мишената беше елиминирана. Само дето главната цел на операцията, прибирането на плика, не беше постигната.

В три часа сутринта Джери седеше в колата си зад един супермаркет в Хакенсак. Мястото за среща беше определено миналата седмица, когато го наеха. Тогава получи сто хиляди долара в брой и обещанието за още толкова след успешното свършване на работата.

А ето че вторите сто хиляди се оказваха предмет на обсъждане.

До него спря една тойота „Лексус“, от която слезе работодателят му. Джери се тормозеше, че дори не знае името му, нито какъв е интересът му от всичко това.

Мислено му беше лепнал прякора Точния, защото говореше спокойно и гладко. Носеше скъпи дрехи и украшения — може би само часовникът му струваше повече от колата на Джери. Точния явно беше свикнал да получава онова, което иска, но не и този път.

Очертаваше се неприятно изживяване, но Джери щеше да се справи. Неведнъж се бе озовавал в подобни ситуации.

Точния отвори вратата и се настани на предната седалка, без да каже нито дума. Истинското му име беше Марвин Емерсън, но малцината, които го познаваха добре, го наричаха Ем. Дори самият Марвин не помнеше откъде дойде това — дали от първата буква на името му, или от началото на фамилията. Така или иначе не беше казал името или прякора си на Джери и не виждаше причини да го прави тъкмо сега.

— Здрасти, как сме? — започна Джери.

— Моля, докладвайте за случилото се.

— Ами имахме малък проблем. Звучи идиотски, но онзи тип ми дава плика, аз му тегля куршума и в същия миг изневиделица се появява някакво куче, грабва плика и се омита.

— Куче… — повтори Ем. Това беше начин да накара Джери да доразкаже историята, макар че вече знаеше всичко. Беше пратил свой човек на мястото, скрит от другата страна на улицата.

— Да, а после някакъв тип ми се нахвърли, докато се опитвах да застрелям псето. Гепи ми пистолета и се пръждосах. — Джери реши да пропусне коляното в слабините; беше унизително и щеше да го представи в лоша светлина.

— Ама че история — каза Ем. — Познавате ли въпросния човек?

Джери поклати глава.

— За първи път го виждам. Но онзи, дето ми даде плика, вече няма да ви досажда.

— Именно пликът беше важен. Струва ми се, че ви го казах.

— Хей, направих всичко по силите си. Откъде да знам, че ще се появи куче. Може и вие да сте инсценирали всичко.

— Ще получите остатъка от парите, когато получа плика — каза Ем.

Джери вече наистина се ядоса.

— Глупости. Как да ви намеря плика? Нямам представа къде се е запиляло проклетото псе. Кажете ми къде е и ще го взема.

Ем вече беше убеден, че Джери казва истината — и че наистина не знае нищо за кучето или непознатия.

Затова бръкна в джоба си, със забележително бързо движение извади пистолет и застреля Джери в дясното слепоочие.

Това не му донесе удоволствие, нито го накара да се почувства по-добре. Джери беше блуждаещ елемент, който трябваше да бъде премахнат — нищо повече. Смъртта му обаче не решаваше проблема на Ем; само намирането на плика можеше да го направи.

Излезе от колата и направи знак на двама мъже от другата страна на улицата, които щяха да се отърват от тялото и колата така, че никога да не бъдат открити.

Качи се в собствената си кола и потегли, като вече мислеше за следващата си стъпка — как да се добере до кучето и до господаря му.