Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Чаплин така и не съобщи за нападението. Незабавно реши да не се обажда на полицията и не съжали за решението си.

Въпреки това разказа на Ландън за станалото и това беше ход, за който съжаляваше.

Ландън не вярваше на съвпадения, а и дори да вярваше, точно това надхвърляше всякаква вероятност да е такова. Фактът, че Чаплин е бил нападнат и нападателите са взели телефона му, просто трябваше да е свързан с това какво става. И съответно трябваше да е свързан с Карпентър.

Номерът на Ландън беше записан в телефона, в това нямаше съмнение. Фигурираше в списъка най-малко три или четири пъти. А това означаваше, че Карпентър ще се насочи към него.

Чаплин беше уплашен; Ландън усети това още от първите му думи. Ударът беше по-силен дори от смъртта на двамата му колеги. Някой беше нахлул в собствеността му, беше го ударил по главата и го бе проснал в безсъзнание, и това му беше изкарало акъла.

Вече не ставаше дума за числа, минаващи през компютри и банкови сметки; всичко бе лично и опасно. А Чаплин не беше от хората, способни да се справят с подобна опасност.

— Трябва да се срещнем — каза Ландън.

— Защо?

— За да планираме Стратегията си. Трябва да задържим преднината си.

Чаплин не можеше да повярва, че Ландън все още смята, че имат преднина, и определено не искаше да се среща с него.

Само че не беше в състояние да откаже, така че опита друг подход.

— Не мисля, че трябва да ни виждат заедно точно сега — каза той.

— Съгласен съм — отвърна Ландън. — Затова трябва да бъде на някое скрито място.

Предложи да се срещнат на следващата вечер извън Стамфорд, Кънектикът, в една празна сграда, първоначално медицински център, който беше затворен след разразяването на икономическата криза. Ландън притежаваше сградата и имаше ключ за нея.

А най-хубавото бе, че до нея водеше тесен път, дълъг почти километър. Ако някой от двамата беше следен, можеше да го разбере и да отмени срещата.

— Няма да ни следят — каза Ландън, изоставяйки нормалния си подход и казвайки онова, което наистина мисли.

Следващото му обаждане беше до Ем, за да му обясни какво става и какво трябва да направи. Описа го ясно и последователно — отне му почти три минути.

Отговорът на Ем беше малко по-кратък.

— Разбрано — каза той.

— Значи няма проблем? — попита Ландън.

— Не вярвам в проблеми.

Затвориха и Ем се приготви за действие. С нетърпение очакваше подобно нещо; бездействието вече започваше да го подлудява.

— Нещо против да отсъствам за известно време? — попита той, макар да знаеше отговора.

— Разбира се — отвърна Джейсън Гриър. — Ще се радвам да се отърва от теб.

Ем се усмихна, отчасти защото знаеше, че Гриър казва истината. Ем не беше от хората, с които можеш да си прекараш добре; покрай него всички се чувстваха неудобно. Винаги е било така и винаги щеше да бъде.

— Ако по някаква причина не се върна навреме, можеш ли да се оправиш с нещата?

— Мога да се оправям с неща — отвърна Гриър.

Ем знаеше, че и това е вярно. Гриър беше добре обучен и повече от достатъчно годен да свърши необходимото.

Приготви се да замине, напълно настроен да изпълни задачата си. Първо обаче се обади по телефона, за да разбере в какво точно се състои тя.

Отговорът приповдигна неимоверно духа му.

Онова, което нямаше да приповдигне духа му, ако го беше научил, бе, че на излизане от хотела беше забелязан от Джес Барет. Барет и Ем бяха работили заедно по едно поръчение в Чикаго — поръчение, довело до ненавременната смърт на двама души.

Ем не забеляза Барет, а Барет нямаше намерение да му се обажда. Точно в момента гледаше на Ем като на източник за потенциално обогатяване, най-вече защото се носеше слух, че Джоузеф Русо го търси.