Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Уили, Фред и моя милост замислихме блестящ план за измъкването на Майло от приюта.

Всъщност „блестящ“ е може би малко силна дума. Все пак не ставаше дума за „Мисията невъзможна“, но за нас задачата бе сложна тактическа маневра. И тъй като медиите вече бяха надушили случая, трябваше да се погрижим всичко да мине по вода. Тъй като измъкването на куче от затвора е безспорен начин да си изстрелят рейтинга в космоса, журналистите несъмнено щяха да се съберат на талази. Трябваше да изведем Майло безопасно, като запазим бъдещото му местоположение в тайна, така че в случая медиите трябваше да се разглеждат като враг.

Планът бе Уили да пристигне в приюта най-малко двайсет минути преди мен. Събралите се репортери нямаше да му обърнат много внимание, а щяха да чакат мен и да ми се нахвърлят още при пристигането ми.

Фред щеше да ги държи вън от приюта и да ми даде друга немска овчарка, която бе намерил изгубена преди две седмици. С кучето щяхме да излезем отпред, аз щях да поговоря няколко минути с журналистите, после ще се кача в колата си и ще потегля. Сигурен бях, че репортерите или ще ме преследват до дома ми, или ще се втурнат да отразяват някакво друго разтърсващо света събитие.

Това щеше да позволи на Уили да се измъкне през задния изход с Майло и след като всичко се успокои, да ми се обади. Тогава щях да върна моята немска овчарка в приюта, така че медиите да разберат, че Майло не е в дома ми. След ден-два щяхме да спасим отново дубльора и да му открием хубав дом чрез фондация „Тара“.

И всички щяха да са доволни.

За съжаление планът не проработи толкова добре. Когато пристигнах в приюта, Уили го нямаше никакъв. Попитах Фред какво е станало с него.

— Обади се и каза, че ще закъснее с двайсет минути — отвърна той. — Трябваше да ти се обадя, но ти нямам номера на мобилния.

— Майло добре ли е?

Фред кимна.

— Добре е. Сутринта махнаха охраната, но засега нищо не се е случило.

Зачакахме Уили да пристигне и най-сетне колата му спря отзад.

— Какво стана? — попитах го аз.

— Спрях да взема бисквити и едни страхотни играчки за дъвчене за Майло. Фред не ти ли каза?

Не исках да говоря за това, а просто да измъкна безопасно Майло. Фред доведе другата немска овчарка на име Сникърс и аз се подготвих да го преведа през тълпата.

— Бива ли го? — попитах. — Няма да захапе някой журналист, нали?

— Откъде да знам, по дяволите? — отвърна Фред. — Тук е само от две седмици и не е излизал от клетката. Доколкото знам, това ще му е първата пресконференция.

Отново казах на Уили, че трябва да изчака десет минути, след като замина, да се увери, че журналистите са ме последвали и едва тогава да се измъкне отзад с Майло.

— Няма проблем, Анди. Планът ми е ясен.

Поведох Сникърс, който изглеждаше напълно щастлив да се разкара от клетката и да играе роля в тази продукция. Точно преди да излезем, се обърнах към него.

— Ако някой те пита, казваш се Майло, адвокатът ти е страхотен и вярваш напълно на съдебната система. Никакви други коментари.

Навън спрях, за да отговоря накратко на няколко въпроса. Опитът ми показва, че дълбоко в себе си всеки обича да говори пред журналисти, но никой няма да го признае.

Хората могат да гледат как четирийсет и пет от най-близките им роднини биват убити от мълния и на следващата сутрин да се появят в „Тудей“ и да дърдорят за случилото се. Естествено, ако ги попитате защо, няма да признаят, че смятат за страхотно да ги покажат по телевизията. Ще отговорят, че просто искат да са сигурни, че подобна трагедия няма да се случи на някой друг, затова, моля ви, не излизайте, когато вали.

Аз говорех с пресата, за да постигна нещо — исках да предам конкретно послание. Разбира се, не желаех да разкрия целта си, така че се правех на предпазлив и ги оставих да ми вадят думите с ченгел.

— Анди, къде ще живее Майло? — Това бе първият въпрос и единственият, на който наистина исках да отговоря.

— Не мога да споделя това с вас — отвърнах. — Щом полицията е сметнала за уместно да постави въоръжена охрана пред клетката му, нека приемем, че има основания да се тревожим за безопасността му. Затова няма да разкрия къде ще бъде. Но ако искате да му изпратите бисквити и играчки, пращайте ги на мен и ще се погрижа да ги получи.

Това предизвика смях, точно както журналистите се надяваха. За тях това бе приятна и ведра история.

— И вие ли ще го държите под охрана?

Поклатих глава.

— Не мога да се задълбочавам по този въпрос, но ще ви кажа, че Майло ще живее на уединено място много далеч оттук. — И потупах фалшивия Майло по главата.

— Извън щата ли? — попита един репортер.

Намръщих се, сякаш въпросите ме измъчват, но накрая въздъхнах, кимнах и отново излъгах.

— Извън щата. Но повече от това не казвам.

Отговорих на още няколко фриволни въпроса за Майло, но когато репортерите насочиха вниманието си към убийството и защитата на Били, приключих с изявленията и потеглих със Сникърс, който изигра ролята си направо блестящо.

Петнайсет минути по-късно Уили се обади на мобилния ми.

— Добре, пич, с Майло сме на пътя.

— Журналистите разкараха ли се?

— Да. Пет минути след като замина, мястото опустя.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да го задържиш?

— Абсолютно. Сондра и Кеш са навити. — Сондра е жената на Уили, а Кеш е кучето му, мелез между лабрадор и още нещо, който с Уили намерихме на улицата.

— Добре. Дръж ме в течение, ако се случи нещо необичайно.

— Каквото и да се случи, ще се погрижа. — Уили е израснал в един от най-опасните квартали на Патерсън и може доста добре да се грижи за себе си. Има черен пояс по карате, макар че това не помага срещу въоръжен противник, освен ако куршумът не улучи пояса.

Измъкването на Майло бе забавно и удовлетворяващо. Сега идваше ред на трудната част. Трябваше да кажа на Били, че не е чак такъв късметлия.