Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (44)

— Изкушавам се да кажа, че имаме успех.

Лори съобщи това веднага щом влязох в къщата. Нямах възможност дори да оповестя „Скъпа, прибрах се“ или да попитам как е минала тренировката по футбол на малкия Рики.

— Ами кажи го тогава — отвърнах аз. — Всъщност може да го кажеш по време на вечеря.

— Няма вечеря. Имах работа. Реших, че може да вземеш нещо от „Тако Бел“.

— Явно още не си усвоила тънкостите на домашното блаженство. Кажи ми за пробива.

— Сам се опитваше да открие войниците, уволнени заради атентата в Ирак. Оказа се трудно, което само по себе си е показателно. Той обаче успя да проследи един от тях, Тайлър Лоусън, до жилищен блок в Албакърки, Ню Мексико.

— Добре.

— Използвах някои връзки и се свързах с един тамошен детектив. Оказва се, че Лоусън е заминал за Вегас преди две седмици, регистрирал се в един хотел и поиграл малко блекджек.

— Защо само се „изкушаваш“ да наречеш това успех? За мен си е същинско постижение.

— Защото може да се окаже поредната жертва на убийство. Изчезнал още първата вечер. Камерите пред хотела са го заснели да се качва в една кола. Оттогава никой не го е виждал.

Историята не ми се видя особено смислена.

— Защо им е на ченгетата от Вегас да проверяват камерите? Хората напускат онези хотели непрекъснато, обикновено защото са останали без пари. Да не би да са заподозрели измама в играта?

— Когато Лоусън така и не освободил стаята, отишли да проверят. Всичките му неща били вътре, а сейфът бил заключен. Отворили го и намерили вътре двеста хиляди долара в брой. Естествено, такива пари ги направили подозрителни и затова решили да прегледат записите.

— Някаква представа кой е бил шофьорът?

— Не. Изглежда е знаел къде се намират камерите и нито веднъж не се обърнал с лице към тях. Проверили номера на колата. Взета е под наем от „Авис“ с фалшива шофьорска книжка и кредитна карта.

— И Лоусън се е качил доброволно в нея?

— Според детектива, да.

Това бе потенциално голяма следа, макар че ключовата дума е „потенциално“. Шестима войници бяха напуснали армията заради проявена небрежност през онзи ден в Ирак. А ако двама от тях, Ърскин и Лоусън, бяха убити скоро един след друг, това далеч не можеше да се нарече съвпадение. И щеше да е добре дошло за Били, тъй като той бе на държавна издръжка по време на изчезването на Лоусън.

Разбира се, нямаше доказателства, че Лоусън е убит; съвсем спокойно можеше да е и в някое ранчо. От друга страна, хората рядко зарязват двеста хиляди долара в хотелски сейфове.

Освен това далеч не бе сигурно, че ще успеем да представим нещо от това като доказателство. Надеждата ми бе Илай да ни отвори вратата, като заговори за неприязънта на Били към Ърскин заради осакатяването при експлозията. Той обаче можеше да реши да се придържа единствено към материалните доказателства и показанията на свидетелите и тогава щеше да е много по-трудно да отворим дума за Ирак.

— Трябва да открием другите четирима войници — казах аз.

Лори кимна.

— Знам. Сам работи по въпроса, но за момента те са изчезнали.

— Това само по себе си е важно. Обикновено освободеният от армията не е толкова богат, че да тръгне на околосветско пътешествие. Трябва да си намери някаква работа, освен ако не разчита на други доходи.

— Като парите на Тайлър Лоусън.

— Именно.

Вярата ми в невинността на Били започна да се засилва, макар това да не променяше усилията, които щях да хвърля за защитата му. Ако Лоусън наистина бе убит, теорията ми щеше да бъде, че зад атентата има някаква конспирация и сега конспираторите биват накарани да замълчат.

Съдебните заседатели обичат да слушат подобни истории, но за съжаление съдиите държат на доказателствата.

Чувствах се виновен, че Тара и Майло са затворени в къщата. Твърде опасно бе да извеждам Майло на разходка, а не извеждах много често и Тара, защото не исках той да се чувства кофти.

С Лори ги извеждахме в задния двор и им хвърляхме топки за тенис, но нямаше достатъчно място да се натичат на воля. Майло беше изумителен; скачаше и улавяше топките във въздуха, без да пропусне нито веднъж. Тара пък се задоволяваше да се мотае и да взема топките едва след като спрат да се търкалят. Уви, наследила е моята енергичност.

От всички тези упражнения огладнях, така че отидох до „Тако Бел“ да взема нещо за хапване. След петнайсет минути донесох куп буритос и кесадиля и веднага им се нахвърлихме.

Приключихме към осем и половина, след което направих ужасна грешка. Налях си вино и включих телевизора, без да зная на кой канал е.

Страхотен гаф.

На екрана се появи черно-бял филм. Даже по-лошо — началото на черно-бял филм — и Лори го видя, преди да успея да сменя канала. Тя е абсолютно неспособна да не гледа черно-бял филм; може да е най-лошото нещо, заснето някога, но ако е черно-бяло, печели дълбоката й почит. Ако заснемат „Дядо Коледа касапин“ в черно-бяло, Лори ще го сметне за произведение на изкуството.

Не бе нужно да съм математически гений, за да знам, че ако филмът продължи два часа, няма да си легнем най-малко до десет и половина. Това бе много по-късно от планирания ми график, който предвиждаше да съм сексуално задоволен и заспал в десет часа.

— Не сме ли го гледали вече? — попитах аз.

— Разбира се. Това са Трейси и Хепбърн.

— Доколкото си спомням, все спорят и изобщо не си подхождат в деветдесет процента от филма, а накрая се влюбват един в друг. Надявам се, че не ти развалих удоволствието от края.

— Краят е любимата ми част — отвърна тя. — Хайде да го изгледаме, а? После ще поговорим.

Последното, което исках след края на филма, е да говорим.

— Разбира се. Искаш да гледаш любовна история без голи сцени… Напълно те подкрепям!

— Продължавай в същия дух и няма да има голи сцени през цялата нощ.

Това ми прозвуча като заплаха, а определено не приемам добре заплахите.

— Отивам да направя пуканките — обявих аз.

Това да й е за урок.