Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

— Той е един вид знаменитост тук, Анди.

Фред Брандербергер говореше за Майло, настанен в приюта за животни в окръг Пасаик. Фред е директор на приюта — неблагодарна работа в свят, в който кучетата и котките са много повече от свободните домове.

Изпълнявах молбата на Пит да се опитам да помогна на неговия приятел, помагайки на кучето му. Първата стъпка в този процес бе да посетя новия си клиент, който според Фред обитаваше специална клетка в дъното на приюта.

— Какво имаш предвид под знаменитост? — попитах.

— Ами, първо, доведоха го четири ченгета с хората от службата за контрол над животните. Освен това ми казаха, че не мога да го вадя от клетката дори за разходка.

Хрумна ми, че вероятно става въпрос за кучето, което бях видял обсадено от ченгета предната вечер.

— Немска овчарка ли е? — попитах.

— Откъде знаеш?

— Присъствах на арестуването му. Но ти можеш да правиш с него каквото си поискаш. Тук си на своя територия.

— Не мисля — отвърна той. — След малко ще видиш какво имам предвид.

Фред ме отведе в едно помещение отзад, което не бях виждал и не подозирах, че съществува. Беше абсолютно празно, с изключение на голяма клетка за кучета в дъното. В клетката съзрях същата немска овчарка, която мереше пространството метър и половина на два и половина като някакъв обезсърчен тип, който не разбира напълно и не може да приеме факта, че е затворник. Когато казват, че някой се държи като животно в клетка, имат предвид точно такова поведение.

Имам специално отношение към кучетата — напълно и абсолютно луд съм по тях. Прелиствам „Четири лапи“ със същото настървение, с което повечето момчета четат „Илюстриран спорт“. А това куче се оказа дори по-невероятно, отколкото снощи в тъмното; моментално си личеше, че мястото му изобщо не е тук, и смятах да направя нещо по въпроса.

Пред клетката бе седнал цивилен полицай, който значително усложняваше нещата. Стана от стола и постави ръка върху дръжката на пистолета в кобура си.

— Какво става? — попита той.

— Какво правите? — попитах. — Кучето ли пазите?

— Кой сте вие?

Май и двамата задавахме прекалено много въпроси, които така и не получаваха отговор. Реших да променя тази линия.

— Аз съм адвокатът на кучето.

— Какви ги говорите, по дяволите?

— Коя точно част не разбрахте? Аз съм адвокатът на Майло и съм дошъл да обсъдя случая с клиента си. Така че, ако ни извините…

— Забравете — заяви онзи. — Никой не припарва до кучето.

— С изключение на мен — обади се Фред. — Все пак трябва да го храня и да му чистя.

— Защо пазите клиента ми?

— Защото така ми е наредено — отвърна полицаят. — Да не мислите, че е по лична инициатива?

Разговорът определено не се очертаваше да е от продуктивните.

— Защо са ви изпратили тук?

Той сви рамене.

— Нямам абсолютно никаква идея. Но никой няма да припари до кучето. — Кимна към Фред. — С изключение на него.

Явно така нямаше да стигнем далеч, но и без това не се бях запътил нанякъде. Малко вероятно бе да проведа смислена среща с Майло — просто исках да го погледам още малко. Беше невероятен. Силно куче, което определено няма нужда от въоръжена охрана, която да осигури безопасността му. Дразнех се, че го виждам затворен в клетка.

— Добре — казах аз и погледнах покрай пазача към кучето. — Майло, не говори с никого за нищо. Ако някой те пита нещо, кажи му да се обърне към адвоката ти. Ако имаш нужда от нещо — цигари, четиво, каквото и да е — просто кажи на охраната.

Полицаят имаше вид, сякаш се канеше да ме застреля, така че с Фред се оттеглихме в основната част на приюта.

— Имаш ли представа за какво става дума? — попитах аз.

— Не. Докараха го, сякаш е Ал Капоне, и не ми казаха нищо. Има обаче денонощна охрана. Може би си мислят, че някой ще се опита да го открадне. Кражбата на кучета обикновено не е проблем тук.

Фред намекваше за факта, че често имаше изключително неприятната задача да приспива някои от кучетата. Именно затова с Уили направихме фондацията си.

Обадих се на Пит от колата, разказах му за случката и се изненадах, че той изобщо не е изненадан.

— Да, канех се да ти звънна — каза той. — Току-що научих за охраната.

— Какво става тук?

— Не знам, но случаят е засекретен. И се говори, че е намесено ФБР.

— ФБР ли? Кого е убил приятелят ти?

— Какво става с принципа невинен до доказване на противното? — поинтересува се той.

— Ти да не си станал член на Движението за граждански свободи? В чие убийство е обвинен приятелят ти?

— Не знам.

— В такъв случай да предполагам ли, че не знаеш и къде е мястото на кучето във всичко това?

— Нямам представа.

— Благодаря. Въвличаш ме в ситуация, която определено се отразява положително на живота ми.

— Да не би да се отказваш? — попита той.

— Не.

— Защото видя кучето, нали? Видял си го в клетката и искаш да го извадиш оттам.

Ядосах се, че е прав, но не можах да измисля някакъв хаплив отговор, така че премълчах.

Той се разсмя. Много добре знаеше, че е отбелязал точка.

— Всъщност предпочиташ кучетата пред хората.

— Може би е време да започна да излизам с по-добра порода хора.

Връзката прекъсна.