Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (24)

Ем гледаше как Уили Милър и Майло напускат приюта през задната врата. Видя как Уили качва Майло на задната седалка на колата си, след което се оглежда, за да се увери, че не го следят. Ем се беше скрил добре и не се притесняваше, че може да бъде забелязан.

Беше достатъчно умен, за да се сети, че адвокатът ще опита да направи лъжлив ход. Именно затова беше заел позиция отзад. Не искаше да рискува, затова прати хора да покрият главния изход и да проследят адвоката, но се оказа прав, че всичко това е постановка.

Заповедта на Ландън да не предприема други действия, освен да следи кучето, му се струваше погрешна. Можеше да убие псето още сега. Или да убие Уили Милър и да отмъкне кучето.

Не беше доволен, че Ландън пое изцяло контрола в свои ръце. Подобни операции често бяха от военно естество, извън компетентността на Ландън. Засега обаче не му беше работа да възразява.

Последва колата на Уили от разстояние. Както винаги, беше свършил подготвителната работа и знаеше, че Уили е партньор на Карпентър в приюта за животни. Знаеше също къде живее Уили, както и къде се намира приютът. Нямаше съмнение, че кучето ще се окаже на едно от двете места.

След като Уили излезе на шосе 46, Ем разбра, че той ще отведе кучето в дома си в Монклер. Това не го изненада; знаеше, че имотът е уединен и ограден, идеално място да скрият Майло.

Знаеше също, че няма да е трудно да се добере до Майло, когато пожелае. Веднага щом Ландън наредеше (а се надяваше това да стане скоро), той щеше да направи каквото трябва.

Извади телефона си и се обади на Ландън на номера, на който той винаги отговаряше.

— Слушам — каза Ландън.

— Кучето беше изведено от приюта и в момента го следя.

— У адвоката ли е?

— Не.

— Има ли причини да се тревожа? — попита Ландън.

— Никакви.

— Добре.

Връзката прекъсна. Ландън затвори, без да каже „дочуване“. Ем не се засегна. Плащаха му достатъчно.