Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (49)

Встъпителната ми реч завърши чак в четири следобед. Добрата новина бе, че след нея съдия Катчингс реши да остави първия свидетел на Илай за утре. Лошата новина бе, че най-вероятно щеше да има утре.

Не е изненадващо, че представянето на тезата на обвинението е най-трудната част от процеса за защитата. Делата изобщо не се завеждат, ако не са преценени за основателни, което по дефиниция означава, че обвинението разполага със сериозни доказателства за вината на обвиняемия.

Затова свидетелите щяха да бъдат призовавани един след друг и да създадат преграден огън, застрашаващ да помете защитата, преди да дойде нашият ред.

През това време можех да прибегна единствено до кръстосания разпит, по време на който да опитам да направя на пух и прах свидетелите на обвинението и да откривам противоречия в показанията им. Да създам съмнение — не непременно основателно, но достатъчно, за да не позволи на съдебните заседатели да се настроят прекалено бързо.

Обикновено изгарям от желание тази част да приключи колкото се може по-скоро, за да мина в настъпление и да представя нашата теза. Подобно нетърпение в случая не съществуваше, тъй като засега не разполагахме с теза.

По време на процес съм в режим на интензивна работа, който е от най-противните за мен. Прекарвам цялото си свободно време в четене и препрочитате на документи и обръщам особено внимание на свидетелите, с които ще си имам работа на следващия ден. Просто подготовката няма с какво да се замести и колкото и да я мразя, наистина се гордея, че никой не може да се мери с мен по подготвеност.

Нощният ми ритуал по време на този процес бе малко по-различен, тъй като трябваше да включвам в него нелепите едночасови развиващи доверие сесии с Майло. Бях готов да се закълна, че Майло и Тара са се разбрали да не доядат вечерите си, за да имат място за по-качествените лакомства, които ще получат по време на упражненията.

Провеждахме ги в кабинета и веднага щом приключиха с вечерята, двамата започнаха да се мотаят в коридора, очаквайки с нетърпение да започнем. Тара се облажваше най-много. Тя вече ми имаше доверие и нямаше никаква представа къде се намира пликът, така че не й се налагаше да играе някаква важна роля. Достатъчно бе само да се излежава и да поглъща лакомства.

Лори не присъстваше на тези сесии; бе заета на телефоните и се опитваше да събере информация, която да използваме. Имаше нелепо дълъг работен ден, тъй като продължаваше да преподава в колежа. Работата обаче й се отразяваше чудесно и последиците от раняването вече се забелязваха все по-трудно.

Струваше ми се, че имам доста добър напредък с Майло. С помощта на техниките, показани ми от Били и Джулиет, можех да го накарам да взема предмети от ръката ми и да ги крие, а после да ме отведе при тях по команда. Разбира се, нямах идея дали това ще ме отведе до плика, който бе отмъкнал много отдавна, при това, без да съм наоколо. Може би вече дори не си спомняше къде е той.

— Майло, приятелю, скоро ще имаш възможност да блеснеш.

Той ме погледна въпросително и леко наклони глава. Накланянето на главата е нещо, което Тара овладя отдавна; така изглежда страхотно и същевременно създава впечатление, че се интересува от онова, което казвам. Майло още не беше добър като нея, но се учеше.

— Не ми минавай с този номер. Знаеш за какво говоря.

— Никак не ми се иска да прекъсвам тази среща на умове — обади се Лори.

Беше влязла в стаята, без да я усетя.

— Опитва се да ми пробута стария номер с главата — обвиних го аз. — Опитвам се да го отуча.

— Впечатлена съм — каза тя. — Ще ме извикаш ли, след като приключите? Защото имам голяма новина.

— Добра голяма новина ли?

Тя кимна и аз приключих сесията, за да й посветя цялото си внимание.

— Сам намери резервация за самолет, направена преди шест седмици от Донован Чембърс — каза Лори. — От Насау на Бахамите до Сан Хуан и оттам до Канкун. Направил я е вечерта за полет в седем на следващата сутрин.

Моментално познах името; Донован Чембърс бе един от войниците, уволнени от армията заради експлозията в Ирак.

— Май доста е бързал. Сам намерил ли е някакви следи от него в Канкун?

Лори поклати глава.

— Не е търсил. Чембърс изобщо не се е качил на самолета.

— Знаем ли защо? — попитах аз.

— Не, властите в Насау също не знаят. Един приятел от управлението в Маями ме свърза с човек там. От онзи ден никой не е виждал Чембърс. Всичките му дрехи и вещи са в жилището му, заедно със седемдесет и пет хиляди в скрит сейф.

Същото се бе случило с Тайлър Лоусън във Вегас; явно си имахме масово изчезване на бивши войници, оставящи след себе си големи суми пари.

— Имат ли някакви следи?

— Никакви. И се съмнявам, че им пука особено, тъй като е чужденец и тъй нататък. Ако имаше труп, щеше да е друга история. Такъв обаче няма.

— Можем ли да ги накараме да дадат показания? — попитах аз. — Трябва ми нещо съществено, което да представя пред съда.

— Определено — отвърна тя. — Мога лично да ида дотам и да го направя.

Ако имаше по-лоша идея от това Лори да замине за Насау, тя не ми беше известна.

— Трябва да го направи адвокат — възразих аз.

— Какво ще кажеш за Хайк?

— Не искам да ме държат отговорен за депресирането на цяла страна. Мисля, че имаме двустранни договори, забраняващи подобни неща.

— Тогава иди ти. Доколкото знам, не разполагаш с цял екип адвокати.

— Жалко, че не е Бангладеш. Можех да накарам Кевин.

Вдигнах телефона и набрах номера на Хайк, който никога не отговаряше преди петото иззвъняване. Сякаш се надяваше, че търсещият го ще затвори и ще спре да му досажда.

Когато най-сетне отговори, аз му обясних положението и го попитах дали има желание да отиде.

— До Насау ли? — попита той.

— Да. Бил ли си там?

— Разбира се, че не. Двайсет минути на онова слънце и ще смъквам кожата си с гюдерия.

— Можеш да включиш предпазния лосион в сметката си — предложих аз.

— А репелента срещу буболечки? На онези острови комарите са колкото фолксвагени.

— Няма проблем.

— Има ли преки полети? — попита той.

— Не мисля. Май ще трябва да летиш до Маями и да смениш самолета.

— С някой от ония малки водомерки ли? Знаеш ли каква е честотата на катастрофите с тях? Около четирийсет процента.

— Хайк…

— Виж само колко певци са били убити от подобни неща. Бъди Холи, Ричи Валенс, Патси Клайн, Рики Нелсън, Джон Денвър, Джим Крок, Отис Рединг, Биг Бопър… Ако бях певец, нямаше да припаря до летище.

— Но ти не си певец, Хайк.

— И какво от това? Половината от тях са летели с адвокатите си.

— Трябва да го направиш, Хайк. На двойна почасова ставка.

— От друга страна, много певци са кацали безпроблемно — отбеляза той. — Ами ако там е опасно?

— Имаш предвид заради изгарянето ли?

— Не, имам предвид убийство. Нали смятаме, че онзи Чембърс го е сполетяло тъкмо това?

— Няма причина да смятаме, че извършителят е още на острова.

— Освен ако е — отвърна Хайк.

Разбрахме се Уили да пътува с него като бодигард. Така той щеше да се прави на детектив, а Хайк да снеме показанията.

Изтощителните преговори най-сетне приключиха и показаха едно нещо — Майло ми имаше повече доверие, отколкото Хайк.