Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (17)

Детектив Карл Оукс изглеждаше така, сякаш предпочиташе да бъде навсякъде другаде, само не и на свидетелското място. Езикът на тялото и изражението на лицето му показваха, че е под достойнството му да му губят времето с такъв тривиален въпрос. Това ми даде предимство като негов противник, тъй като нищо не ми е под достойнството.

— Детектив Оукс, лично ли дадохте заповед Майло да бъде затворен в окръжния приют за животни в Пасаик?

— Не беше заповед, а молба.

— Ухапал ли е някого? — попитах аз.

— Не, доколкото ми е известно — отвърна той.

— Друг път отправяли ли сте подобни молби?

— Когато арестуваме собственик на животно, за което няма кой да се грижи, то се предава в приюта.

— Лично ли го правите? — попитах аз.

— Обикновено не.

— Никога ли?

— Не си спомням — отвърна той, явно раздразнен.

— А по този случай лично ли отправихте молбата?

— Вече ви казах. Нямаше кой да се грижи за кучето.

Това не бе точно отговор на въпроса ми, но премълчах.

— Ако ви кажа, че съм новият собственик на Майло и че ще се грижа за него, това ще успокои ли загрижеността ви и ще кажете ли на приюта, че вече не е нужно да го държат там?

— Не съм казвал подобно нещо. Кучето е извършило кражба.

Усмихнах се.

— Значи Майло е престъпник?

— Извършил е кражба.

— Добре, вече стигнахме донякъде. — Представих като доказателство писмото от Илай, с което се потвърждаваше, че Майло е задържан заради обира.

Прочетох го на глас и попитах Оукс дали е съгласен с него.

— Да — отговори той.

— Ето че вече полицията и обвинението официално заявяват, че Майло е в затвора, защото е извършил кражба. Бил ли е арестуван или обвиняван преди?

Оукс не можа да скрие отвращението си от въпроса ми.

— Стига бе… — каза той.

— Това „не“ ли е? Бил ли е арестуван или обвиняван преди?

— Доколкото ми е известно, не.

— Известно ли ви е да е член на някаква организирана престъпна група? На някоя кучешка Коза Ностра?

Оукс нямаше намерение да бъде унижаван и се обърна за помощ към съдия Катчингс.

— Господин съдия…

Аз също се обърнах към Катчингс.

— Ваша Чест, установихме, че това е първото арестуване на Майло. Пускането под гаранция на нарушител при първото му провинение е напълно основателно. И той може да бъде освободен с мое поръчителство. Поемам пълната отговорност за бъдещите му действия.

— Няма да прибързвам с решението си. Продължете — каза той и добави по-строго: — Но по-сериозно.

— Песът е опасен за обществото — изтърси Оукс, преди да задам следващия си въпрос. — Може да продължи да краде. Специално обучен е за това.

— Къде е бил обучен?

— В полицейската академия.

— Научил се е да краде в полицейската академия? — попитах аз и петнайсетината зрители в залата се разсмяха.

Оукс не изглеждаше склонен да отговори на въпроса, така че зададох друг.

— Детектив, защо пред клетката на Майло е поставена въоръжена охрана?

— Не мога да кажа — промърмори той. Явно темата го караше да се чувства неудобно.

— Не знаете или смятате, че не бива да казвате? — попитах аз.

— Не мога да кажа — повтори той, като натърти на „не мога“.

— Искате ли да ползвате помощ от приятел?

Илай възрази, че проявявам неуважение към свидетеля. Не знаех, че подобно възражение съществува официално, но съдията все пак го прие и ме накара да перифразирам въпроса.

— Полицай седи денонощно в приют за животни за сметка на данъкоплатците, а вие не можете да ни кажете защо?

— Не.

Обърнах се към съдия Катчингс.

— Ваша Чест…

— Детектив Оукс — каза той, — ще трябва да отговорите по-подробно на въпроса.

Оукс се замисли за няколко секунди и накрая каза:

— Получихме искане от федералните власти.

Пит се оказа прав — в това бяха замесени и федералните. Чудно защо си бяха направили целия този труд да охраняват Майло, а не се намесиха в това изслушване.

Като че ли нито съдията, нито Илай имаха представа как да разбират това, а аз определено не можех да ги осветля. Катчингс пусна Оукс по живо по здраво, като прие загадъчното споменаване на федералните за окончателен отговор. Искаше ми се да поровя повечко, но нямаше да ми разреши.

Последният ми свидетел бе Джулиет Корсинита, кучешки инструктор, която живее и работи в Тийнек, но си е осигурила доста широка от географска гледна точка клиентела. Води предаване по местната телевизия, в което споделя съвети за обучение, а невъзмутимото й чувство за хумор и подходът към кучетата са й осигурили доста почитатели.

Джулиет има нещо като школа на свой имот и хората водят животните си при нея на „полеви лагер“ за шест седмици, през които научават всичко, което може да научи едно куче. Виждал съм я как работи и обучението се провежда с обич и внимание. Няма страх от наказание, а за физическо насилие не може да става и дума.

Още с призоваването на Джулиет Илай стана да възрази.

— Ваша Чест, не виждам какво общо има това със случая. Доколкото знам, госпожица Корсинита, каквато и да е квалификацията й, никога не е работила с въпросното куче и не е пряко запозната с инцидента.

Илай несъмнено бе пришпорил екипа си да поработи върху това; когато е видял името на Джулиет в списъка на свидетелите, явно се бе погрижил някой да я разпита преди явяването й.

— Ваша Чест — казах аз, — призовавам госпожица Корсинита, за да свидетелства за душевното състояние на клиента ми.

Думите ми предизвикаха рев откъм залата и гръмогласен смях и пляскане по бедрото откъм Уили, когото трябваше да предупредя да се държи прилично на масата на защитата.

Илай също се мъчеше да потисне усмивката си.

— Ваша Чест, това преминава от нелепо в смахнато — каза той.

Съдията се обърна към мен.

— Как госпожица Корсинита може да свидетелства за душевното състояние на кучето? И защо смятате, че това има отношение към въпроса?

— Ваша Чест, госпожица Корсинита е експерт по кучета и начина им на мислене. Запозната е с историята на Майло и ще бъде в състояние да обясни подробно пред съда как обикновено би реагирало едно куче в подобна ситуация. Ако сметне, че това не е от значение, съдът спокойно може да не вземе под внимание становището й. Няма съдебни заседатели, за чиято реакция да се тревожим.

— Това е загуба на време — обади се Илай. — И има потенциал да хвърли заседанието в хаос.

Съдия Катчингс го погледна кръвнишки; явно не му харесваше да го обвиняват, че управлява хаотичен съд.

— Ваша Чест — казах аз, — мисля, че всички ще се съгласят, че Майло е задържан по най-обикновено обвинение в кражба. Обвинението и извършилият ареста полицай признаха това. В подобни случаи, когато нарушението е първо, при обсъждането дали нарушителят да бъде пуснат под гаранция или направо освободен трябва да се вземат предвид два фактора. Първо, дали обвиненият представлява опасност за обществото. И второ, има ли опасност да се укрие.

Сега съдия Катчингс насочи изпепеляващия си поглед към мен.

— Не е необходимо да поучавате съда.

— Зная, Ваша Чест. Има обаче и друг фактор, който бих искал да вземете предвид. За да бъде осъден за това престъпление, обвиняемият трябва да прави разлика между правилно и неправилно. Госпожица Корсинита може да помогне по този въпрос.

Илай скочи от мястото си; явно сметна това за прекалено.

— Правилно и неправилно? Та става въпрос за едно куче!

— Мисля, че Ваша Чест вече е наясно с това.

Съдия Катчингс поклати глава. Сигурно не беше доволен колко далеч са отишли нещата, но влакът бе излязъл от релсите и нямаше спиране.

— Свидетелят може да се яви — каза той.

Джулиет описа обучението, което би трябвало да е получил Майло в полицейската академия, и аз я насочих по-конкретно към умението му да отмъква оръжия от ръцете на опасни престъпници.

— Значи работата му е била да отнема оръжия от ръцете на престъпници, които ги използват, за да заплашват хора?

— Точно така — потвърди тя.

— Значи той е герой? — попитах аз и преди Илай да възрази, Джулиет каза:

— За мен определено е такъв.

— Тогава да предположим, че след като е напуснал полицията, Майло е бил обучен да отнема други неща от ръцете на хората. Става въпрос само за хипотеза, но все пак лесно ли би овладял подобно умение?

— Много лесно. И един ден може да му бъде достатъчен.

— Ако след това е използвал това обучение и е отнемал определени неща, както му е било заповядано, Майло би ли смятал, че върши нещо нередно?

— Със сигурност не. Такова е било обучението. Би трябвало да очаква похвала, при това заслужена.

— Благодаря. А какво е становището ви относно това дали представлява заплаха за обществото?

Тя се поколеба.

— Ако човекът, който го е обучил, го контролира и му заповяда да краде по същия начин, би го направил.

— А ако е под мой контрол и не му давам подобни заповеди?

— В такъв случай не.

— Сигурна ли сте?

— Да.

Предадох Джулиет на Илай, който я накара да признае, че кучетата невинаги се държат напълно предсказуемо. Това едва ли можеше да се нарече зашеметяващо признание и не вредеше на каузата ни по никакъв начин, освен ако съдията не бе настроен против нас.

Илай се представи нетипично слабо. Обясних си го с принципното му безразличие към случая на Майло, както и с известното му раздразнение, че е бил държан в неведение за въоръжената охрана. Федералните явно бяха сметнали за подходящо да имат вземане-даване с полицията, но не и с прокуратурата. Това едва ли можеше да се нарече отлична тактика, когато въпросът се постави в съда.

С Илай направихме заключителни изявления, след което очаквах съдия Катчингс да отложи решението си най-малко с няколко дни.

Не го направи.

— Съдът е на мнение, че обвинението не посочва убедителни доводи за лишаването на това куче от свободата му. Нареждам на защитата да представи заявление какви грижи ще бъдат полагани за Майло и какви мерки ще се вземат, за да се гарантира, че той няма да участва в бъдещи противообществени действия. Господин Карпентър, след като съдът получи и одобри заявлението, ще освободя Майло и ще ви го предам.

— Ваша Чест, мога ли да поискам охраната да остане на мястото си, докато не одобрите заявлението ми?

— Тъй да бъде. Мнението ми за всичко това ще бъде публикувано на уебсайта на съда.

Победа още в първия рунд.