Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (6)

Последните три седмици живеех в същински кошмар.

В „При Чарли“, най-страхотния спортен бар в историята на цивилизования свят, течеше ремонт. Избраха да го направят сега, защото бе юли и в спортния свят бе почти пълно мъртвило, ако не се брои бейзболът. Явно игнорираха факта, че в разгара на лятото има куп активност на бирения фронт.

С Винс и Пит обикновено прекарваме поне три вечери в седмицата в „При Чарли“. Навремето бяха пет, докато Лори не се върна от Уисконсин, където беше прекарала една мизерна година. Не че възразява да излизам с приятелите си; просто аз предпочитам да прекарвам времето си с нея, отколкото с тях. Разбира се, никога не бих им признал подобно нещо.

Прокараният с бира спорт е лепилото, което ни държи заедно. Понякога обаче се питам дали щяха да ми бъдат приятели и дали изобщо щях да имам приятели мъже, ако нямаше спорт. Той е тема на поне седемдесет процента от разговорите ни.

Отношението ми към спорта се разви с натрупването на годините. Дълго време исках да бъда професионален играч, макар дълбоко в себе си да знам, че това никога не е било реалистична възможност. После стигнах до положението да изживявам живота си чрез съвременните атлети, а това се оказа достатъчно задоволително.

Сега, когато приближавам четирийсетте и чезна бързо, май навлизам в нова фаза. Ще започна да живея чрез някой, който изживява живота си чрез атлет. Това би трябвало да е далеч по-малко изтощително. Трябва само да намеря някой, който да изпълнява ролята. Може би именно затова мъжете имат синове.

По график ремонтът трябваше да продължи шест седмици, макар да нямах представа защо изобщо им е притрябвал. „При Чарли“ е съвършено място, а според опита ми съвършенството по принцип трудно може да се подобри.

Затова прекарвахме времето си в „Спортната барака“, доста скъп бар ресторант на шосе 4 в Тийнек. По обзавеждане прилича на ски хижа и работи с предпоставката, че ако имаш достатъчно телевизори и достатъчно ефектен декор, всичко останало ще се погрижи само за себе си. Едва ли нещо друго може да бъде по-далеч от истината.

Хамбургерите не са достатъчно дебели, пържените картофки не хрускат достатъчно и ако не им напомняш при всяка поръчка, сервират бирата ти в чаша. Наредените един до друг телевизори понякога показват един и същи бейзболен мач, а неотдавна един беше включен на ретроспективната програма „Най-доброто от Х-игрите“.

„Най-доброто от Х-игрите“? Ето това е предаване, на което и десет секунди са му много. Изобщо как може да го пускат в спортен бар? Какво става със страната, която обичам?

Ние обаче седяхме, пиехме си бирите, нагъвахме храната и си гледахме игрите, като по този начин се опитвахме да възстановим чувството за някакъв ред в целия този хаос.

Тази вечер Пит закъсняваше, а Винс бе в лошо настроение, защото „Метс“ губеха. Щеше да е вкиснат и ако печелеха или ако не играеха, или дори ако нямаше такова нещо като „Метс“.

Гледаше към бара.

— Виждаш ли това? — попита той и поклати глава. — Просто да не повярваш.

Погледнах, но не видях нищо, което да не е за вярване.

— За какво говориш?

— Онзи тип е с костюм с жилетка. И с вратовръзка.

— И какво?

— И какво ли? — презрително се изсмя той. — Това е спортен бар. После какво, цветя по масите ли да очакваме? И онези миризливи неща в купички?

— Потпури ли имаш предвид?

Той ме погледна, сякаш бях паднала в супата му буболечка.

— Да, господин умнико. Точно това имам предвид.

Пит пристигна и Винс стана по-неудържим и от Леброн Джеймс^[1]. Пит не каза „здрасти“; поради някаква причина поздравите никога не са били част от отношенията ни. Не си казваме и „довиждане“. Нито пък се интересуваме как е минал денят ни.

— Трябва ми една услуга — започна направо Пит.

— Продължавай да мечтаеш — отвърнах аз, макар и двамата да знаехме, че ще направя всичко, за което ме помоли. Тъй като съм адвокат, специализиран в наказателното право, работата на Пит като лейтенант в полицията го прави ценен източник на информация и го търся непрекъснато. Той мърмори, но винаги се отзовава.

Дори да не беше така, пак щях да направя всичко за него. Правенето на услуги напълно съответства на дефиницията ни за приятелство и да откажеш, е изключително необичайно. Задължителна част от ритуала обаче е да се преструваш, че оказваш съпротива.

— Всъщност аз ти правя услуга — продължи той. — Намерих ти клиент.

— Точно от това се нуждаех — отвърнах. Финансово съм независим благодарение на наследството и няколко по-големи успешни дела. Тъй като тежката работа като цяло и тежката адвокатска практика в частност не влизат в представата ми за добре прекарано време, рядко поемам нови клиенти.

— Чете ли за снощното убийство в Еджуотър? — попита той.

— На спортните страници ли е отразено?

Винс се включи с едно „Ама че си задник“. Не можах да реша дали го казва, защото новината беше на първа страница на вестника му и е раздразнен, че не съм я видял, или защото просто мисли, че съм задник, и е решил, че моментът е подходящ да ми го напомни. Може би и двете.

— Четох — казах аз.

— Арестуваният заподозрян е Били Цимерман. Завършихме заедно академията и дори известно време бяхме партньори.

— Бивше ченге? — попитах аз и моментално съжалих за въпроса.

— Еха, как се сети? — изненада се Пит. — Само от това, че е учил в академията и ми е бил партньор. На това се казва ум като бръснач.

— Ставаше въпрос за някаква услуга — напомних му аз.

— Всичко с времето си. Та Били беше в Националната гвардия и замина като доброволец в Ирак. Изкара там по-малко от година и се прости с крака си. А когато се върна, всички го прецакаха. Медицинското обслужване е под всякаква критика; лекуваха го, все едно му правеха услуга. А в полицията можеха да му предложат само канцеларска работа, която не е за човек като Били. Затова им каза да си я заврат отзад.

— Какво е искал?

— Искаше да се върне на старото си място, да работи на улицата.

— С един крак?

— Има протеза и се справя чудесно — каза Пит. — Може да те надбяга.

— Баба ми също може да го надбяга — обади се Винс.

— И двете ти баби гушнаха букета — отбелязах аз.

Той кимна.

— Всяка от тях може да те накара да й дишаш пушилката.

Явно разговорът с Винс нямаше да стигне доникъде, затова отново насочих вниманието си към Пит.

— И той иска да го представлявам? — попитах аз със свито сърце.

— Може би. Не сме говорили по въпроса — отвърна Пит. — Но натам вървят нещата.

Отговорът му ме изненада.

— А откъде са тръгнали?

— От кучето му.

— Иска да взема кучето му? — попитах аз и май облекчението ми си пролича. С Уили се грижим за стотици кучета чрез фондацията и добавянето на още едно не бе никакъв проблем.

— Не. Иска да защитаваш кучето му.

— От какво?

— От правителството.