Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (3)

Този се оказа труден за изчакване.

Стоеше пред бара повече от час под зорките погледи на Били и Майло, макар че Били беше от другата страна на улицата, извън полезрението му.

Майло погледна към Били, сякаш му казваше: „Хайде вече да започваме представлението“. От време на време някой минувач приближаваше до Майло и се вайкаше колко ли е отвратителен господарят му, че го е вързал така. Майло тихо изръмжаваше — не прекалено застрашително, за да не ги накара да извикат кучкари, но достатъчно, за да се разкарат.

Били обаче не искаше да сменя целите си. Инстинктивно знаеше, че жертвата ще направи нещо, което ще постави онова, което пазеше, на някое достъпно за него място. А от това, което Били знаеше за човека, нещото можеше да е доста ценно.

Затова Били и Майло чакаха, докато не мина полунощ, което по стандартите на Ню Джърси се равняваше на ранните утринни часове. Движението по улицата беше слабо, но Били забеляза, че мъжът следи всеки приближаващ автомобил. Явно имаше среща с човек с кола.

Ако инстинктите на Били не го подвеждаха, при предстоящата среща нещото в джоба на мъжа щеше да бъде предадено на онзи, с когото трябваше да се срещне. В този случай Майло щеше да го отмъкне; ако ли не, Майло вероятно щеше просто да му отмъкне часовника и толкоз. Така или иначе нощта щеше да е доходоносна, а отмъщението — сладко.

В дванайсет и двайсет от север по улицата се зададе мерцедес, който се движеше по-бавно от нормалното. Били се напрегна, когато колата отби към тротоара на трийсетина метра след бара. Мъжът погледна към нея, кимна едва забележимо и закрачи натам.

Мина покрай Майло, който изобщо не го погледна, защото гледаше към Били в очакване на сигнала. Били вдигна ръка с дланта напред — знак да изчака.

Шофьорът спря на ъгъла и слезе, като остави вратата отворена. Направи няколко крачки към бара и спря да изчака другия. Беше висок, може би към метър и деветдесет и пет. Били се приближи и спря почти до Майло, на десетина метра от шофьора.

Мъжете не се поздравиха, не си стиснаха и ръцете. Постояха заедно две-три минути, но Били не ги чу да разговарят.

Мъжът от бара понечи да извади онова, което криеше под сакото си, и Били се приближи, като се взираше да види какво е. Дори в тъмното ясно различи дебелия плик. Мъжът го подаде на шофьора.

Били даде знак на Майло и кучето реагира моментално. Хвърли се към двамата точно когато шофьорът вадеше нещо от собствения си джоб. Отблясъкът хвърли Били в паника — пистолет.

Самият той никога не носеше оръжие — така потенциалното обвинение в кражба можеше да се превърне във въоръжен грабеж. Затича се към мъжете с цялата скорост, на която беше способен с изкуствения си крак.

— Ърскин!

Междувременно Майло вече скачаше да грабне плика от ръцете на шофьора. Точно преди да го стигне, мъжът от бара уплашено отстъпи назад. В следващия миг проехтя изстрел и мъжът политна назад от силата на куршума.

Със съвършено преценен скок Майло захапа плика и продължи надолу по улицата. Убиецът беше потресен и му трябваха няколко секунди, за да се окопити и да насочи оръжието към кучето.

В този миг Били сграбчи пистолета, който изгърмя, но куршумът не улучи целта си. Шофьорът се помъчи да освободи оръжието, но Били се наложи безапелационно с добре насочено коляно в слабините му.

Мъжът изпъшка от болка и тръгна с олюляване към колата. Били се зачуди дали да не го последва, но предпочете да хвърли бърз поглед към номера, след което се опита да помогне на простреляния.

Остави пистолета на земята и докосна врата на мъжа с надеждата да открие пулс, но такъв нямаше. Изведнъж трима души се появиха отнякъде и отцепиха района. Били неведнъж беше пристигал пръв на местопрестъплението и знаеше със сигурност, че не са нито градски, нито щатски ченгета. Но нямаше представа какви са.

Междувременно започна да се събира тълпа.

— Някой да се обади на деветстотин и единайсет! По-бързо! Извикайте линейка! — извика Били, въпреки че от значителния си опит с простреляни жертви добре знаеше, че все още не са изобретени линейки, способни да помогнат на този тип.

Няколко минути по-късно пристигнаха полицейски коли и линейки, а мъжете, които се бяха появили първи, сякаш се стопиха във въздуха. Това даде на Били време да се огледа за Майло, но кучето не се виждаше никакво.

Детектив Роджър Нейлър от отдел „Убийства“ пое командването. Той изслуша докладите на полицаите и тръгна към Били. Познаваха се от години.

— Здрасти, Били. Казаха ми, че си свидетел?

— За съжаление.

Нейлър кимна.

— Знаеш правилата. Оставаш, докато не те разпитаме, а после трябва да дадеш писмени показания.

Без да изчака отговор, Нейлър тръгна към съдебните лекари, които вече бяха започнали работа. Били забеляза, че следователите разпитват и други свидетели, най-вероятно клиенти на бара.

Мина почти час, преди Нейлър да се върне заедно с друг детектив и двама патрулни полицаи. Били се тормозеше не от чакането, а защото не знаеше къде е Майло. Без съмнение изстрелът от такова разстояние го беше уплашил.

— Няма ли да приключваме най-сетне? — попита той.

— Боя се, че нещата са малко по-сложни — отвърна Нейлър. — Ще се наложи да те разпитаме в управлението.

— Защо?

— Защото си арестуван — каза Нейлър, докато полицаите вадеха оръжията си. — Обърни се и постави ръце на стената.