Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Съдиите не ми се обаждат у дома. Никога. Има по-голяма вероятност да ме потърси президентът на Съединените щати, за да ме покани на официална вечеря, или пък Том Кулин да звънне и да ме пита дали не искам да стана полузащитник на „Джайънтс“.

Всеки съдия би сметнал подобно обаждане за пресичане на граница, която съдиите нямат интерес да пресичат. Ако имат да ми кажат нещо, карат секретаря да звънне и да ме извика в кабинета им.

Затова, когато чух гласа на съдия Катчингс в десет вечерта, моментално ми прималя и стомахът ми се сви. Мразя тези стомашни усещания, така че се подготвих за най-лошото. Бях в леглото до Лори и се надигнах на лакът, което е предпочитаната ми позиция за подготвяне.

Когато казах: „Здравейте, Ваша Чест“, Лори моментално разбра, че става дума за нещо важно, и седна. Тара и Майло бяха в края на леглото, но не проявиха чак такъв интерес.

— Господин Морисън също е на линия — каза съдията, имайки предвид Илай. — Реймънд Сантяго е убит преди малко повече от час. Убиецът му не е задържан и засега самоличността и местоположението му са неизвестни.

Първоначалната ми реакция нямаше нищо общо с делото. Изведнъж със сюрреалистична яснота проумях, че младият мъж, който преди няколко часа се намираше в тази къща, с когото разговарях и чиято защита уредих, вече не е между живите.

Интелектуално разбирам, че подобни неща се случват, но когато това стане, те въпреки всичко не ми изглеждат съвсем реални или възможни.

— Какво е станало с охраната? — попитах аз. Доста нелеп въпрос, но не можах да измисля друг.

— Бил е под охрана, когато е умрял — със суха ирония отвърна съдия Катчингс.

Насочих вниманието си към процеса и прецених, че новината е почти пълна катастрофа. Определих я като „почти“, защото макар загубата на информацията на Сантяго да бе съсипваща, убийството му със сигурност щеше да принуди съдията да ни позволи да представим този курс на защита пред журито.

— Ваша Чест, съдебните заседатели трябва да чуят това.

— Съгласен съм. Утре сутринта ще отсъдя по този въпрос.

— Ваша Чест — обади се най-сетне Илай, — възраженията на обвинението не се променят.

— Взето под внимание.

— И бихме искали да ни се даде възможност да бъдем изслушани отново.

— Отхвърля се. Нещо друго?

— Да. Бих искал да отида на местопрестъплението веднага щом разговорът приключи. Трябва ми разрешение двамата с Лори да бъдем допуснати.

— Господин Морисън? — недвусмислено попита съдията.

— Ще се погрижа — отвърна Илай.

— Добре. До утре, господа.

Затворих и веднага казах на Лори какво се е случило. Гледахме телевизия, докато се обличахме. Новините тъкмо бяха започнали и репортерите се бяха събрали на местопрестъплението със снимачни екипи. Името на Сантяго още не бе оповестено и репортерите явно нямаха представа за връзката му с делото „Цимерман“.

С Лори се качихме в колата и потеглихме. Полицаите по периметъра бяха предупредени и ни пуснаха, макар да ни предупредиха да не се пречкаме на криминалистите.

Както можеше да се очаква, Лори видя събитията от гледната точка на ченге и започна да гради предположения как убиецът е научил къде отива Сантяго.

— Несъмнено е имал информация — каза тя. — Няма начин да ги е проследил и да успее да извърши убийството. Заел е позиция предварително и ги е чакал да пристигнат.

— Къде се е намирал? — попитах аз.

— Мисля, че в някоя от онези сгради — посочи тя. — Вероятно от някой прозорец на горните етажи. Няма да им е трудно да установят къде точно. Стрелецът обаче не се е появил просто така; всичко е било нагласено предварително.

— Може би Сантяго се е раздрънкал не пред когото трябва — предположих аз.

— Невъзможно — поклати глава тя. — Сантяго не знаеше къде отива. Не знаеше дори за охраната, докато ти не му каза.

Започнах да се чудя на глас дали не съм казал на някого, но Лори съвсем правилно изтъкна, че аз също нямах представа къде ще отведат Сантяго.

— Информацията е изтекла от полицията — заключи тя.

Тръгнахме към лобито на хотела, превърнато в импровизиран полицейски команден център. С капитан Дъсенс се забелязахме едновременно.

— Ох, мамка му — простена той.

Често карам хората да реагират по този начин.

— Я, и ако това не е великият закрилник — отбелязах аз.

— Какво искаш, Карпентър?

— Искам да знам кой застреля свидетеля ми.

— Първо на теб ще кажа, когато разберем. Така че…

— Какво правят те тук? — попитах аз и посочих униформения армейски офицер, който разговаряше с човек от ФБР. Бях изненадан, че те и военните са пристигнали толкова скоро.

— Чакаха да разпитат момчето ти.

Това наистина ме вбеси, тъй като Сантяго трябваше да бъде мой свидетел. Фактът, че федералните са се канели първи да изкопчат нещо от него, бе дразнещ, а сега и будещ съмнение. Опитах се да говоря с тях за това, но те ме отпратиха.

На излизане отидох при Дъсенс.

— Ще се видим другата седмица.

— Къде?

— Ти ще стоиш на мястото на свидетеля, а аз ще се разхождам пред теб. Ще бъде забавно.