Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (39)

Мотото на Института за енергийна независимост бе „Бъдещето се случва навсякъде около нас“. Може и така да е, но директорите бяха избрали сграда, престанала да представлява бъдещето някъде към 1908 г. Беше стара и занемарена постройка, чийто асансьор трябваше да спира за почивки по пътя си до кабинетите на шестия етаж.

Теорията ми, че само богатите компании имат добре изглеждащи рецепционистки, получи удар, когато коленете ми се подгънаха при вида на младата жена зад бюрото в лобито. Тя ме поведе към кабинета на Елиът Каниърс и по пътя видях само трима други служители. Явно институтът не бе от процъфтяващите.

Каниърс имаше вид на човек, който работи, за да свърже двата края; впечатлението се подсилваше от разхлабената вратовръзка и запретнатите ръкави. В него имаше нещо ревностно, като у хората, които вземат нещата присърце и вярват, че могат да ги променят. Но дори да работеше върху енергийната независимост, не го показваше с кой знае какво.

Посрещна ме с усмивка и предложение за диетично пепси, което приех с удоволствие.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен — казах аз.

— Боях се, че ако откажа, Винс ще ми бъде бесен. А животът е твърде кратък за подобно нещо.

Разсмях се.

— Знам какво имате предвид, повярвайте ми.

— Е, какво мога да направя за вас?

— Работя върху един случай, който…

— Знам — прекъсна ме той. — Убийството на Ърскин.

— Запознат ли сте с историята? — попитах аз.

Той кимна.

— Само защото е свързана с убийството на Ал Хаким. То беше доста важно събитие в моя свят.

— Как така?

— Когато нахлухме в Ирак, медиите говореха как хората грабят магазини, музеи и дори оръжейните депа на предишния режим. За съжаление това бяха детски игрички в сравнение с начина, по който се крадеше петролът. Корупцията в Министерството на петрола беше главозамайваща и продължи години наред. На определено ниво това става и сега.

— За какви пари говорим?

Той се усмихна.

— За милиарди. За много, много милиарди.

— И не сме могли да я спрем?

— Зависи кого имате предвид под „ние“. Ако става въпрос за американското правителство, бихме могли да сложим до голяма степен край на корупцията, стига да й обърнем сериозно внимание. Но ако си спомняте, войниците ни бяха заети с други неща. И преотстъпвахме много от онова, с което се занимавахме, на частни контрактори, мнозина от които видяха в това възможност да забогатеят за изключително кратко време.

— Къде е мястото на Ал Хаким във всичко това? — попитах аз.

— С подобряването на военното положение започнахме да упражняваме натиск върху иракското правителство да вземе под контрол корумпираната петролна система. Когато натискът стана твърде голям, за да му се съпротивляват, Ясер ал Хаким беше назначен за министър на петрола. Ние настоявахме той да поеме поста.

— Защото е бил честен.

Каниърс сви рамене.

— Такава беше репутацията му, макар че никога не можеш да си сигурен, докато не го видиш на практика. Така и не получи шанс да изпълни обещанието си да направи основно почистване на индустрията.

— И това обещание го е направило мишена.

— Смятах, че ако наистина възнамерява да извърши подобно нещо, ще има около една седмица живот. Той изкара шест, но три от тях — в кома след експлозията.

— А смъртта му имаше ли важни последици?

Каниърс кимна енергично.

— По два начина. В дългосрочен план покушението подейства отрезвяващо върху другите потенциални реформатори; в онази част от света мъченичеството се ограничава предимно в рамките на религията и не засяга бизнеса или управлението.

— А в краткосрочен?

— Цената на петрола скочи. Пазарът не обича нестабилността и несигурността, така че покушението беше значително събитие. Оттогава цената значително се понижи, предимно поради икономическите условия.

— И кой го е убил?

— Не мога да ви дам имена, но можете да сте сигурен, че зад покушението стоят хората, чиито печалби Ал Хаким се канеше да елиминира. — Каниърс поклати тъжно глава. — Взели са едно шестнайсетгодишно момиче, вероятно са го убедили, че Бог й е наредил да направи това, и са го изпратили да се взриви.

— Но момичето не би могло да стигне само дотам. И предполагам, че тук е ролята на Ърскин.

Той кимна.

— Това би било моето първо, второ и трето предположение. И убийството му прави догадките още по-правдоподобни.

— Да имате някаква идея защо са чакали пристигането на чуждестранните бизнесмени за онази конференция?

Той сви рамене.

— Ал Хаким разбираше, че е мишена, така че почти никога не се явяваше публично. За това събитие обаче вероятно е получил уверенията на американците, че сигурността му е гарантирана.

Говорихме още известно време, но Каниърс не можа да ми предложи повече информация. Благодарих му и на тръгване попитах:

— Значи ще постигнем енергийна независимост?

Той се усмихна.

— Не и тази седмица.