Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (72)

След края на заседанието се обадих на Джонатан Чаплин. Наложи се да чакам близо пет минути. Когато най-сетне отговори, му казах, че трябва да се видим, и го попитах дали мога да ида веднага.

— За какво става въпрос? — попита той.

— Излезе нещо по делото, върху което работя, но освен това се нуждая от инвестиционна консултация, при това спешно.

— Племенникът Филип не предлага ли достатъчно добри услуги? — поинтересува се той.

— Фреди, племенникът на Една. Да кажем, че си има своите ограничения.

Той се опита да уреди срещата за следващата седмица, но аз го притиснах и му казах, че графикът на съда е такъв, че наистина нямам време. Накрая се съгласи да ме приеме в шест вечерта, но ме предупреди, че разполага само с четирийсет и пет минути, после имал уговорена вечеря.

— Идеално — казах аз.

Сам Уилис се опитваше да открие дали хедж фондът на Чаплин „Ч & Ф Инвестмънтс“ е бил особено активен на петролния пазар по време на атентата в Ирак и на пазара на родий по време на взрива в мината. Исках да знам дали не са направили необичайно големи печалби в резултат от двете събития. Но дори Сам призна, че няма да му бъде лесно. Първо трябваше да пробие защитата на компанията, а после да прочете и разбере огромния брой трансакции, характерен за фирми от подобна величина.

Можехме да изискаме информацията и по съдебен ред, но трябваше да представим пред съда доказателства, че тя има отношение към делото, а на този етап не разполагахме с такива. Предчувствията обикновено не се приемаха като ключов компонентна и разказът на съпругата, че мъжът й се разстроил от нещо по новините, също нямаше особена тежест.

Един от проблемите бе, че фондът е частна компания и съответно от него не се изискваше пълна прозрачност. Сделките, които правеше от името на клиентите си, бяха вътрешнофирмена информация, която естествено не биваше да бъде разкривана на евентуалната конкуренция.

По един или друг начин щяхме да се доберем до информацията, но ако Сам не успееше да се справи и компанията оспореше искането, можеше да не я получим, преди Били да полежи достатъчно, за да бъде пуснат условно. Определено бе дошло време да станем агресивни.

Когато пристигнах, Чаплин вече бе облякъл смокинг, явно за вечерята. Бих облякъл смокинг за вечеря само ако тя се състои в Бъкингамския дворец и е по случай посвещаването ми в рицарско звание.

— Чувствам се недооблечен — признах аз.

Той се усмихна.

— Завиждам ви. Тези благотворителни вечери… понякога ми се иска просто да можех да напиша чека и да си остана у дома. Е, какво мога да направя за вас?

— Може ли да ползвам телефона ви? Забравих си мобилния в колата, а трябва да кажа нещо на колегата си.

Той кимна и посочи телефона на бюрото.

— Използвайте личната ми линия.

— Благодаря.

Вдигнах телефона и набрах номера на Сам Уилис. Естествено, той отговори на първото позвъняване.

— Имам номера.

— Хайк, Анди е. Трябват ми документите на криминалистите за довечера, а ги оставих в офиса. Можеш ли да ми направиш копия?

Сам се разсмя.

— Разбира се. Няма проблем.

Затворих и се обърнах към Чаплин.

— Благодаря. Е, имам пари за инвестиране и си мисля дали да не вложа в родий.

Чаплин трепна, но бързо се окопити.

— Родий?

— Родий — повторих аз, с което може би счупих рекорда на честотата на използването на тази дума за единица време.

— Не съм много наясно с него — каза той.

— Сериозно? Доколкото знам, компанията ви е инвестирала сериозно в него, когато е гръмнала онази мина в Южна Африка. Между другото, поздравления за умелия ход. Чух, че сте излезли на чисто. Точно това Фреди все не успява да направи.

— Не мога да ви помогна — каза Чаплин. — Така че, ако ме извините…

— Покрай това и парите, които сте направили от петрол, след като партньорът ви и Алекс Брайънт са били убити, явно сте имали доста успешна година.

— Какво се опитвате да кажете, Карпентър? — Гласът му бе студен и цялото му поведение ме убеди, че подозренията ми са правилни. Все още не знаех много неща, но бях сигурен, че този тип е замесен в смъртта на много хора, сред които бяха партньорът му и Алекс Брайънт. Абсолютен боклук, облечен в смокинг.

— Опитвам се да кажа, че много скоро няма да ви се налага да ходите на благотворителни вечери и да изглеждате като задник.

Имал съм и по-лоши заключителни думи. Обърнах се и тръгнах към вратата.

Качих се в колата и обиколих квартала. Спрях на място, откъдето можех да наблюдавам паркинга на сградата на Чаплин. Не знаех каква кола кара, а през следващите двайсет минути от паркинга излязоха три автомобила. Бе твърде тъмно, за да видя дали той е зад волана, но не тръгнах след тях, защото бяха сравнително евтини.

Накрая се появи един ягуар и аз потеглих на известно разстояние след него. Следенето не е силната ми страна и на два пъти едва не го изгубих. Все пак успях да го проследя до хотел „Удклиф Хилтън“.

Влязох на паркинга и го наблюдавах как слиза от колата и я оставя на прислужника. Прислужникът бе доста зает и почти всичките му клиенти бяха в официално облекло. Явно Чаплин не се бе разтревожил дотолкова от визитата ми, че да пропусне благотворителната вечеря.

Поех към дома и по пътя се обадих на Сам.

— Не се е обаждал — каза той. — Поне не от онзи номер.

Надявах се Чаплин да се обади на съзаклятника си от телефона и Сам да успее да го проследи. Номерът беше успявал преди, но Чаплин или бе твърде умен, или прекалено голям късметлия.

— Добре… струваше си да опитаме.

— Помъчих се да открия мобилния му телефон — каза Сам. — Няма регистриран на свое име; всичките са на името на компанията. Повече от осемдесет са.

Следващото ми обаждане бе до Уили.

— Готов ли си да играеш ролята на шпионин?

— Че как — отвърна той. — Какво предлагаш?

Попитах го дали може да дойде веднага и той с готовност се съгласи. Предпочитах да не обяснявам по телефона, а и Лори да е наблизо, така че да разкажа и на нея за срещата с Чаплин и да чуя мнението й.

Уили бе пристигнал в дома ми преди мен; седеше в кухнята с Лори и кучетата и унищожаваше онова, което със сигурност бе вечерята ми. Покрай него и Маркъс бях застрашен от гладна смърт, ако това дело не свършеше в най-скоро време.

Запознах ги с всичко станало дотук, до неуспеха на Сам да се добере до мобилния номер на Чаплин.

— На кого се надяваше, че ще се обади? — попита Лори.

— На някой друг, замесен в операцията.

— Може да няма такъв. Възможно е Ърскин да е бил единственият. А Ем да върши само мръсната работа.

Поклатих глава.

— Не мисля. Всичко ми изглежда по-голямо. Ако трябва да предполагам, вероятно компанията на Чаплин е била използвана като канал за инвестиране в петрол и родий. Може би Фриймън и Брайънт са били съучастници, но не ми се вярва.

— Защо?

— Защото Кати Брайънт каза, че Алекс бил разстроен, когато научил за експлозията в мината.

— В такъв случай може би той и Фриймън са били сметнати за потенциална заплаха и затова са били убити при атентата.

Кимнах.

— Което означава три заека с един изстрел. Атентатът вдига цената на петрола и убива двамата, които са представлявали опасност за схемата.

Досега Уили бе чакал търпеливо, но се възползва от настъпилото мълчание.

— И какво искаш да направя?

— Да следиш Чаплин навсякъде. Да снимаш всеки, с когото се среща. И да не му позволяваш да те види.

Уили кимна.

— Супер.

Лори изглеждаше малко разтревожена, както и предполагах.

— Уили, сигурен ли си?

— Разбира се. Нямаш грижи.

Дадох му служебния и домашния адрес на Чаплин, осигурен ми от Сам. Влязохме в интернет и открихме куп снимки на Чаплин, така че Уили да знае кого ще следи. Накрая му дадох цифровия си фотоапарат. Не бе правен по поръчка на ЦРУ, но трябваше да свърши работа. Уили обеща да започне още сутринта и си тръгна.

— Това може да не е най-добрият начин да използваме талантите му — каза Лори.

— Знам, но мисля, че ще се справи — отвърнах. — Пък и няма да изгубим много, ако не успее.

— В смисъл?

— Не мисля, че Чаплин е особено печен в тази област, така че най-вероятно няма да забележи, че си има опашка. Ако се усети, ще се разтревожи, а това е добре дошло. Може би ще допусне някаква грешка.

Лори не изглеждаше особено убедена.

— Може и да си прав, но въпреки това се тревожа за Уили.

— Той може да се справи по-добре дори и от мен — отвърнах аз.

— И това би трябвало да ме успокои?

Предполагах, че не.