Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Сондра и Майло излязоха от къщата в шест и половина сутринта. Това беше стандартната процедура в дните, когато фондацията беше отворена. В приюта винаги имаше най-малко двайсет и пет кучета, очакващи да бъдат осиновени, така че имаше много неща за вършене. Хранене, разходка, почистване… всичко трябваше да се направи, преди евентуалните осиновители да започнат да пристигат към десет часа.

Фондацията беше увеличила значително размерите и репутацията си от основаването си преди три години и беше привлякла доста неплатени, обичащи кучетата доброволци. Но за повечето от тях любовта към кучетата не се събуждаше преди девет сутринта и Сондра винаги пристигаше първа.

Сондра си обичаше работата и смяташе, че няма нищо по-удовлетворяващо от това да види как някое озовало се в приюта куче поема към новия си дом, където го чака любов и уют. Единственото, което не й харесваше, беше процесът, в който с Уили трябваше да решат дали въпросният дом е достатъчно добре настроен към кучета. Нямаха намерение да изпратят някое куче да бъде вързано за дърво в нечий заден двор или използвано за охрана. Въпреки това Сондра се чувстваше неудобно, когато се налагаше да казва на хората, че не могат да осиновят някое куче.

На Уили пък изобщо не му пукаше дали засяга някого. Ако кандидатите не можеха да предложат дом, който да му се види приемлив, той без никакви угризения им го съобщаваше, често по доста нагледен начин.

Откакто Майло беше при тях, Сондра го водеше във фондацията всяка сутрин. За всеки случай той прекарваше деня в една задна стаичка, далеч от погледа на доброволците и потенциалните осиновители.

Тя оставаше колкото се може повече време с него. Не защото той се нуждаеше от нея; забавляваше се доста добре с някоя играчка за дъвчене и нямаше нищо против да проспи целия ден или да си играе с кучетата, които му водеха за компания.

Майло беше не само игрив, приветлив и истерично забавен, но и по-умен от всички кучета в приюта. Вече се беше научил да манипулира Кеш и той го беше приел за свой водач.

Когато Уили и Сондра сядаха на дивана да гледат телевизия, Кеш се настаняваше помежду им, за да бъде глезен и от двамата. Тъй като не оставаше място за Майло, той внезапно започваше да лае и се понасяше към кучешката врата, сякаш е чул нещо отвън.

Естествено, развълнуваният Кеш тутакси се втурваше да види какво става, а Майло издебваше момента и се наместваше на мястото му на дивана. Разочарованият Кеш се връщаше и се задоволяваше с място на пода или на друг стол.

Както беше заръчал Уили, Сондра спря зад сградата на фондацията, слезе от колата, огледа се и бръкна в чантата си за ключовете.

След като ги намери, отвори вратата на Майло. Той скочи от колата, размахал опашка. Сондра не му сложи каишка; не беше необходимо, а и Майло не беше куче, което не слуша команди и се запилява, накъдето му скимне.

— Аз ще взема кучето.

Сондра рязко се извъртя и видя Рей Чайлдрес с всичките му сто и пет килограма и височина близо метър и деветдесет. Беше насочил пистолет към нея и не изглеждащ особено щастлив, че е тук. Смяташе, че отвличането на кучета е под достойнството му, макар че парите определено бяха повече от достатъчни, за да загладят перушината на егото му.

За съжаление на Чайлдрес Майло също се обърна, видя оръжието и моментално се задейства. Без никакво колебание преодоля четирите крачки до Рей и скочи във въздуха.

Чайлдрес беше надарен с много бързи реакции и щеше да насочи пистолета към Майло и да стреля. Обаче се разколеба, тъй като имаше изричната заповед да вземе кучето, а не да го убива.

В никакъв случай обаче нямаше да позволи на проклетото псе да го ухапе; предпочиташе да го убие, независимо от инструкциите.

Вниманието на Сондра беше погълнато от Майло и не видя другите събития, които решиха всички колебания на Чайлдрес. Докато той вдигаше пистолета, лявата страна на черепа му беше разбита от дланта на Уили Милър по същия начин, по който Уили трошеше тухли в края на тренировките по карате.

Чайлдрес бе мъртъв, преди да се строполи на земята. Разбрал, че вече няма жив нападател, когото да обезоръжава, Майло незабавно спря и зачака нови инструкции, макар че такива не идваха.

Сондра хлипаше тихо, а Уили я прегърна през рамо.

— Ще се обадя на деветстотин и единайсет — каза той.

— Ами ако стане?

Уили погледна Чайлдрес и поклати глава.

— Няма начин да стане.