Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (13)

— Човече, обожавам да правиш такива неща — каза Уили Милър, моят партньор във фондация „Тара“ за спасяване на кучета. Наминах до централата да обсъдим положението с Майло и какво да правим с него, ако успеем да го измъкнем.

— Какви неща? — попитах аз.

— Адвокатски. Като това с Милър. Нали се сещаш, със съдиите, свидетелите и цялата онази паплач. По дяволите, трябваше да стана адвокат.

— Мислил ли си за подобно нещо?

— Ти пък — поклати глава той. — Това щеше да означава да завърша колеж, че и гимназия, осми клас, седми клас… — Млъкна, несъмнено изтощен от количеството образование.

— Да си адвокат не е само игра и забава — казах аз.

— Забавлява ли се на моя процес? — попита той. Уили беше седем години смъртник за убийство, което не беше извършил; успяхме да го измъкнем след преразглеждане на делото.

— На твоя процес си бях изкарал акъла от страх. До самото обявяване на присъдата си мислех, че ще изгубим.

— Не и аз — заяви той. — През цялото време знаех какъв ще е изходът. Просто съм си късметлия.

Не го попитах що за късметлия трябва да си, за да те тикнат за цели седем години зад решетките, при това погрешно.

— Искаш ли да си до мен на масата на защитата на това дело? Кевин го няма, така че можеш да ми бъдеш асистент.

— Сериозно? Човече, би било страхотно. — Последва кратък размисъл. — А какво прави асистентът?

— Носи ми кафе, безалкохолно или бонбони и час по час ми казва колко страхотно се справям.

— Лесна работа — каза той. — Мога да го направя.

— Ако спечелим, какво ще правим с Майло?

— Наистина ли мислиш, че някой се опитва да го убие? — попита той.

— Или да го убие, или да го открадне. Ченгетата явно са на мнение, че се нуждае от охрана.

Уили се замисли за няколко секунди.

— Е, не може да остане тук. Освен ако и ние не наемем охрана.

Продължихме да обсъждаме, но не стигнахме до окончателно решение. Щяхме да се тревожим за това по-късно, ако спечелим.

След като се сдобих с доверен асистент, се върнах в офиса. Еди Линч вече ме чакаше със справката, с която да излезем пред съда. Тя бе само шест страници, направо миниатюра по юридическите стандарти, но изключителна във всяко отношение.

— Това е направо велико, Хайк — казах аз.

— Да бе — сви рамене той.

— Сериозно говоря. Точно това исках.

— Ще ти е нужно много повече от това — отвърна той.

Окрилен от оптимизма му, потеглих към съда с намерението да изстрелям първия залп в юридическата война за Майло. Казах на Рита Гордън, че искам да ми бъде определена дата за разглеждане на искане за освобождаване под гаранция.

— За Били Цимерман ли? — попита тя. — Искането вече беше отхвърлено, когато бе направено от служебния защитник.

Поклатих глава.

— За Майло Цимерман.

— Кучето? Искаш да пуснат кучето под гаранция?

— Точно така. По бързата процедура. Вече има право на такава. Кой съдия разглежда делото на Цимерман?

— Катчингс. Тъкмо натам отивах.

Това бе облекчение за мен. Катчингс вероятно ме мрази най-малко от всички съдии в окръг Пасаик. Освен това има ужасно черно чувство за хумор, което определено щеше да му потрябва.

— Искам да говоря с него — казах аз.

— Съжалявам, Анди. Нещата не стават така. Искаш ли да подадеш справката?

— Да, разбира се. — Извадих плика от джоба си. — Ето я.

— Чудесно. Да му предам ли още нещо от твое име? — попита тя.

— Може би нещо от сорта на това, че няма да се обърна към медиите, освен ако не откаже?

Рита бе виждала как предишните ми кучешки дела се превръщаха в национални новини и често показваха властите в неприятна светлина, така че добре разбра какво искам да кажа.

— Не мислиш ли, че ще го приеме като заплаха? — попита тя с усмивка.

— Не и ако му се усмихваш по този начин, докато я казваш. И може би ако запърхаш с мигли.

— А да си махна ли блузката?

— Още по-добре.

Тя се разсмя и стана.

— Искаш ли да ме изчакаш?

— Да не искаш да кажеш, че ще погледне справката веднага?

— Майтапиш ли се? Разбира се.

— Добре. Ще изчакам. Така при нужда ще мога да се обадя на Мат Лоуър^[1] направо оттук.

Рита се върна след четирийсет и пет минути. Явно бяха имали повече неща за обсъждане, освен „Ню Джърси срещу Майло Цимерман“. Намери ме опънат на дивана и с ръце зад тила.

— Настанявай се удобно — каза тя.

— Без възглавница? Надали. Ще бъдем ли изслушани? Доста време те нямаше.

— В сряда, в девет сутринта. Промени си графика.

— Той каза ли нещо?

— Така се смя, че нищо не му се разбираше.