Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (56)

За Реймънд Сантяго това бе сюрреалистичен момент. Седмици наред се бе крил в една мотелска стая край Детройт, като по цял ден гледаше телевизия и излизаше само да си купи храна и вестници. Откакто чу за убийството на Ърскин, започна да живее като беглец, за да оцелее.

Паниката му не беше предизвикана само от смъртта на Ърскин. Ърскин беше задник, от онези типове, на които мнозина с удоволствие биха теглили куршума. А и Гриър беше споменал, че Ърскин може да опита някаква нова схема, за да забогатее. По-тревожна за Сантяго бе неспособността му да се свърже с останалите — Лоусън, Чембърс, Айверсън и Гриър.

Бяха се разбрали да поддържат контакт, за да следят по-добре положението. Военните не можеха да докажат нищо друго, освен нехайство в Ирак, а уволнението им на практика им дойде като услуга. С парите, които бяха получили за делата си, армията беше последното място, на което искаха да бъдат.

Сантяго обаче беше от хората, които се доверяват на инстинктите си, и убийството на Ърскин, наред със замлъкването на останалите, го изпълни с ужас. Затова отиде в Детройт, където нямаше никакви близки, плати в брой за стаята в долнопробния мотел и почти не си показваше носа навън. Нямаше начин някой да го намери.

Всичко това се промени вечерта, когато потресен видя как онзи адвокат показва снимката му и обявява името му по националната телевизия. Реймънд добре си даваше сметка, че в този момент бъдещето му се промени драстично. Вече поне милион души го търсеха. Сега касиерката в супермаркета, камериерката в мотела, продавачът на вестници на ъгъла… всички те бяха врагове.

В този момент не се боеше от закона; не му бяха повдигнати никакви обвинения. Страхуваше се от разкриване, защото то можеше да му докара участта, която най-вероятно бе сполетяла приятелите му.

Оставането в нелегалност вече не беше опция. Трябваше да излезе от скривалището си и беше готов да разкрие всичко, което знае, в замяна на железен имунитет и закрила. Единственият въпрос бе дали да се обърне към властите или към онзи Карпентър.

Не можеше да е сигурен какво ще му се случи, ако отиде при властите. Знаеше колко нависоко стигаше корупцията; в известен смисъл щеше сам да влезе във вражеския лагер и имаше вероятност никой вече да не чуе за него.

Карпентър бе друга история. Той искаше единствено да оневини клиента си. Реймънд беше ключ към това и Карпентър щеше да иска да го защити. А и той явно беше достатъчно известен на публиката, за да може да разкрие всеки, който му се изпречи на пътя.

Смяташе отново да се довери на инстинкта си. Правилният избор беше Карпентър.