Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (60)

Лори бе в залата и ме чакаше, когато приключи следобедното заседание. Това несъмнено означаваше големи новини, добри или лоши. Тъй като деветдесет и пет процента от всички новини напоследък бяха лоши, не се зарадвах да я видя.

— Говорих със Сантяго — каза тя. — Гледал те е по телевизията снощи. Склонен е да говори, но иска имунитет.

— Каза ли му, че нямам властта да му го осигуря?

— Разбира се, че не.

— Добре. Къде е той сега?

— Не каза, но номерът показа, че е звънял от обществен телефон извън Детройт. Ще бъде тук утре вечер, така че най-вероятно пътува с кола.

— Можем да пратим някой да го вземе.

— Казах му, но той искаше да го направи сам. Звучеше наистина уплашен.

— У нас ли ще дойде?

— Има среща с Маркъс в седем часа на ъгъла на „Бродуей“ и Трийсет и трета. Маркъс ще го докара до дома.

— Идеално. Описа ли му Маркъс? Ако ще бъде наш свидетел, предпочитам да не получава инфаркт.

— Опитах, но Маркъс е труден за описване.

С Лори се прибрахме у дома, където Маркъс охраняваше Майло. Кучетата бяха в кухнята, защото и Маркъс бе там. А Маркъс бе в кухнята, защото там е хладилникът, макар че беше опразнен, когато се прибрахме.

Съдът нямаше да заседава на другия ден, тъй като съдия Катчингс имаше „домашни задачи“, както се изрази. Това най-вече означаваше разглеждане на изостанали неща в списъка му и на исканията, които междувременно бяхме подали с Илай.

Смятах да използвам случая да запозная Катчингс и Илай със защитата и да получа разрешение от Катчингс за подхода ни. Това щеше да е един от ключовите моменти в делото; ако Катчингс отсъдеше против нас, Били спокойно можеше да се признае за виновен.

Продължавах да се впечатлявам от уменията на Хайк и от начина, по който се подготвя. Бях му казал за какво разговаряхме с Лори през нощта и той беше проучил подробно въпроса. Имах много малко неща за правене — просто го слушах и да се опитвах да запомня основните моменти.

Срещата в кабинета на Катчингс бе в два часа, което ми даде възможност да се срещна с полковник Уилям Микелсън, прекия началник на Ърскин. Както беше обещал, той бе в Ню Йорк за деня и ми отдели трийсет минути от времето си.

Ако трябва да съм по-точен, адютантът му сержант Броснан ми каза, че полковникът ще ми „отпусне“ трийсет минути. Каза го по такъв начин, че сигурно трябваше да се смятам за благословен, но поради някаква причина не се чувствах така.

Нюйоркските мостове са силно недооценени. „Джордж Вашингтон“ се споменава от време на време, а Бруклинският фигурира във вицове за измамници, опитващи се да го продадат на разни тъпи копелета, но в общи линии това е всичко.

А Ню Йорк има забележителни мостове, които, колкото и да е изненадващо, изобщо не се споменават. Може би проблемът е в имената им. „Трогс Нек“ и „Тапан Зий“ не са особено благозвучни и определено не събуждат асоциации и картини, каквито събужда „Голдън Гейт“. И двата обаче са забележителни, както и мостът, под който се намирах в момента, „Верацано Нароус“.

Намирах се във Форт Хамилтън, който е под моста в Бруклин и е една от двете военни бази в щата Ню Йорк. Другата е Камп Дръм, чак горе, в мразовития Уотъртаун. Ако ще ви разполагат в Ню Йорк и обичате пица и цивилизация, тук сте доста по-добре.

Форт Хамилтън по принцип е дом на инженерни войски, но се използваше като основна база от полковник Микелсън при посещенията му в Ню Йорк. Човек не оставаше с впечатление, че се намира във военно поделение; определено не можеш да видиш взводове да тичат в крак и да припяват: „Рейнджър аз съм як, набивам канчета в Ирак“.

Полковник Микелсън изглеждаше така, сякаш можеше да защитава Форт Хамилтън сам, ако Стейтън Айлънд му обяви война и нападне. Бе около четирийсет и пет годишен, но в изключително добра форма. Лицето му бе изсечено като на Кърк Дъглас и всичко в него сякаш предупреждаваше: „Не си помисляй да се ебаваш с мен“.

Ако Джак Никълсън изглеждаше така, когато викаше на Том Круз, че не може да понесе истината, Круз сто на сто щеше да каже: „Да, прав си, съжалявам. Вината е моя“.

— Карпентър, имате петнайсет минути — поздрави ме той.

— Беше ми отпуснат половин час — отвърнах аз.

— Стават и гадости.

— Генерал Прентис каза ли ви за какво искам да поговорим? — попитах аз.

— Опитвате се да ме натиснете с връзки ли?

— Надявах се, че той вече го е направил.

Микелсън кимна.

— Искате да говорим за Ърскин.

— Да. Какви са шансовете да е заговорничил с петима свои подчинени да пуснат атентатор самоубиец през пропускателния пункт?

— Някъде между деветдесет и девет и сто и един процента.

Това бе последното, което очаквах да чуя от него, и незабавно зарязах следващите си пет въпроса, тъй като вече не бяха необходими.

— Защо в следствения доклад не се споменава подобна възможност?

— Поради липса на доказателства. В докладите пишат онова, което знаят, а не което подозират. Иначе е неприятно.

— В смисъл?

— Ако кажат, че според тях става дума за престъпление, ще се изкарат некомпетентни, защото не са арестували лошите, имиджът на армията ще отиде по дяволите, а семействата на пострадалите ще заведат дела. Да виждате нещо приятно в това?

— Ами удовлетворението от истината? — възмутих се аз.

— С такива въпроси ли ще прахосате петнайсетте си минути?

— Запознат ли сте с обстоятелствата около атентата?

— Разбира се. Бях там — отвърна той.

Това ме изненада. В доклада не се споменаваше, че Микелсън е присъствал на мястото в онзи ден.

— Какви са шансовете петролният министър да не е бил мишената?

Той реагира едва забележимо; въпросът ми го изненада.

— Защо питате?

— С въпроси ли ще прахосате петнайсетте ми минути? — попитах аз.

— Не се правете на умник.

— Разбрах, че след като е минало през проверката, момичето е можело да отиде където поиска. Доста се е мотало, но така и не е доближило министъра. Той почти оцелял, докато повечето от жертвите били убити на място.

Той изгуби цяла минута от моите петнайсет в мислене.

— Тогава кой е бил мишената?

Свих рамене.

— Не знам. Още не съм стигнал дотам. — Не си направих труда да добавя, че очевидният начин да разбера кой е бил мишената ми хрумва точно в момента. Имам си правило да не разкривам нищо на никого, преди да съм наясно как това ще се отрази на клиента ми. — Зная обаче за другите мишени.

— Това прозвуча малко загадъчно — каза той.

— Мисля, че поне двама от уволнените войници са били убити. Друг в момента пътува насам.

— За да се предаде ли?

— За да говори с мен.

— Погрижете се да му осигурите подходяща защита.

— Това ще бъде грижа на щатската полиция.

Той се замисли за няколко секунди.

— Явно версията на армията ще претърпи малка ревизия. — Не изглеждаше очарован от подобна перспектива; ако Сантяго проговореше, замазаната версия на армията щеше да изглежда нелепа. — Трябва първо ние да говорим със Сантяго — каза той. — Това е въпрос на военните.

— Вече не. Той е уволнен. И военните са имали предостатъчно време да говорят с него, докато са писали доклада си.

Той осъзна истината в думите ми и кимна.

— Може би следващия път ще бъдат по-изчерпателни.

Използвах остатъка от времето си да го попитам дали има представа какво е съдържал пликът, който Ърскин е подавал на убиеца си, преди Майло да избяга с него. Той призна, че няма представа, но добави:

— Ако откриете, уведомете ме.

— Ако открия, ще уведомя съдебните заседатели.

— Знаете ли, срещнах се с клиента ви при едно от пътуванията ми там. Първокласен тип е. Мислите ли, че можете да го измъкнете?

— Ако не успея да го измъкна, нищо друго няма значение.

— Искате да кажете, че истината сама по себе си не е награда, така ли?

— Никак даже.