Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (54)

— Не съм сигурен къде точно се намираше петролният министър — каза Били. Срещнахме се в преддверието на съда преди началото на днешното заседание. — Работата ми беше да се оглеждам за потенциални заплахи, така че изобщо не го видях.

Взех скицираната карта на района и посочих едно място.

— Тя е била тук, а министърът — там. Разстоянието е доста голямо.

Били се взира известно време в скицата, после затвори очи. Не бях очаквал, че може да реагира емоционално. Явно се връщаше към времето и мястото, когато бе загубил крака си. А също и към сегашното си окаяно положение и затвора.

Накрая той отвори очи и кимна.

— Точно така. А аз бях ето тук. После се отдалечих. Когато бомбата гръмна, бях тук. — Посочи местата на картата.

— Можела ли е да се доближи повече до министъра, ако бе поискала? — попитах аз.

— Определено. Щом влезеш вътре, вече няма какво да те спре.

— Някаква представа защо не го е направила?

— Не — поклати глава той. — Никаква.

— Възможно ли е да е била нервна и да е бързала?

— Със сигурност е била нервна. Все пак е щяла да посегне на собствения си живот. Дори и да е мислила, че прави това за Бог, едва ли й е било лесно. Но тя не бързаше, можеш да си сигурен. Мотаеше се и се оглеждаше поне двайсет минути, преди да се взриви. Именно това бавене ме накара да престана да й обръщам чак толкова внимание.

— Идеята, че мишената е бил министърът… основава ли се на нещо друго, освен на предположения?

— Какво искаш да кажеш?

— Имахте ли някаква предварителна информация, че ще бъде направен опит за покушение? Някой пое ли отговорност след атентата?

— Не, нито едното, нито другото. Да не мислиш, че има вероятност той да не е бил мишената?

— Определено не виждам доказателство, че е бил.

— Тогава кого са искали да убият? — попита Били.

— Не зная. Може би просто са искали да избият маса народ, за да привлекат вниманието на света.

— Добрите старомодни терористи — кимна той. — Но нека те попитам… и какво от това? Какво значение има кой точно е бил мишената им?

— Работя с предположението, че експлозията някак е свързана с убийството на Ърскин — казах аз. — Ако не е била, тъй да бъде. Но трябва да следвам това предположение, иначе доникъде няма да стигнем.

— Но дори да е свързана, какво значение има? Дори някой да е платил на Ърскин и другите да допуснат атентата, а аз съм сигурен, че е станало точно така, как ще ти помогне това да ме защитиш?

— Смятам, че именно хората, които са му платили тогава, са го премахнали. Ако разрешим онова убийство, разрешаваме и това.

За съжаление нямаше да го разрешим преди днешното заседание, така че влязохме в залата. Първият свидетел на Илай бе Маргьорит Муни, млада жена, която живееше срещу „Скайбар“. Тя и съпругът й били на верандата и се наслаждавали на приятния летен ветрец.

Маргьорит каза, че видели Майло малко по-надолу по улицата, сякаш вързан за дърво. Това ги разстроило, тъй като си помислили, че е изоставен.

— И какво направихте? — попита Илай.

— Отидох при кучето, исках да се уверя, че е добре — отговори госпожа Муни.

— И какво стана?

— Щом приближих, той леко заръмжа и аз се дръпнах. После един мъж, който стоеше на десетина метра по-нататък, ми каза, че кучето е негово и трябва да го оставя на мира.

Разпозна мъжа като Били и спомена, че видяла Ърскин да стои пред бара. Описа сцената идеално за Илай и от показанията й ясно се подразбираше, че Били и Майло са дебнели Ърскин.

Нямах кой знае какво да я питам, когато дойде моят ред. Всичко беше истина, при това не бе изпила девет водки с тоник, които да замъглят спомените й.

— Госпожо Муни, заявихте, че господин Цимерман е човекът, когото сте видели през онази нощ и който ви е казал да стоите настрана от Майло.

— Да.

— Имахте ли никакъв проблем да го идентифицирате?

— Никакъв. До него имаше улична лампа.

— Значи не се е крил? — попитах аз. — Не се е спотайвал в сенките?

Тя поклати глава.

— Не, стоеше малко по-надолу по улицата от бара, точно пред къщата ни.

— Значи, когато е стоял на светло и е разговарял с вас, не е изглеждал разтревожен, че можете да видите лицето му?

— Не.

Намекът беше ясен — ако Били е смятал да убие някого, защо е нямал нищо против да го разпознаят? Разбира се, все пак поведението му е било твърде рисковано — Майло е щял да извърши престъплението, а действията на Били го свързваха с него.

— И казахте, че Майло ви е изръмжал?

— Да.

— Възможно ли е господин Цимерман да се е опитал да ви защити от Майло? Да се е боял, че той може да ви ухапе?

— Предполагам, че е възможно.

Не ми оставаше друго, освен да потвърдя показанията, които бе дала пред Илай, че тя и съпругът й са се прибрали в къщата и са спели по време на самото убийство.

Показанията й бяха неприятни, но не и фатални. Тя постави Били и Майло на местопрестъплението, но ние вече бяхме признали, че са били там, за да извършат кражба. Нищо, казано от нея, не опровергаваше твърдението ни.

През остатъка от деня минаваха свидетели, които също поставяха Ърскин пред бара, а Били и Майло — недалеч. Някои бяха видели Били с пистолет в ръка или наведен над тялото на Ърскин.

Никой не призна да е видял мъжа, който според Били бе истинският убиец, нито пък го бе забелязал да напуска местопрестъплението. Разбираемо, тъй като стрелбата бе станала нататък по улицата, на сравнително тъмно място, и всички бяха отишли да видят какво става едва след като бяха чули изстрелите.

Карах всеки свидетел да признае, че е възможно там да е имало и някой друг, но това далеч нямаше да убеди съдебните заседатели в невинността на клиента ми.

Скалъпеното срещу Били обвинение беше много трудно за отхвърляне.