Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (2)

— Вие сте Анди Карпентър, нали?

Говорещият бе с десетина сантиметра по-нисък и поне с двайсетина килограма по-тежък от мен. Иначе казано, къс и дебел. Стоеше пред големи подноси със скариди и раци. Хвърлях му погледи известно време, докато не дойде и не изпълни полезрението ми.

— Точно така — кимнах аз.

Протегнах към него лявата си ръка, защото само тя бе свободна. Дясната бе пъхната в джоба ми и стоеше там вече три часа, още откакто се облякох.

Въпросната ръка не просто си стоеше в джоба. Държеше пръстен. Същият, който Кевин Рандъл, младшият съдружник в кантората ни, състояща се само от двама души, щеше да надене на пръста на Кели Топфър след около двайсет минути. Малко съм параноичен по подобни въпроси и в качеството си на кум исках да съм сигурен, че когато свещеникът каже, че Кевин е готов за пръстена, няма да извадя от джоба си само въздух или мъх.

Кели и Кевин се срещнаха преди пет месеца и за Кевин това беше дар от Провидението. Той е най-големият хипохондрик на света, а Кели е интернистка. Ако зависеше от Кевин, сигурно щяха да се регистрират за подаръци в някоя онлайн аптека.

Сватбата се провеждаше в хотел „Клармонт“ в Клостър, Ню Джърси, на трийсет и пет минути път от дома ми в Патерсън. Коктейлът преди церемонията беше същинско ордьовърно предизвикателство за мен. Не вярвате? Опитайте тогава да обелите скарида с една ръка, при това прави. И ако случайно се справите, помъчете се да я топнете в соса. За питието да не говорим.

— Еди Линч. Наричат ме Хайк — представи се онзи.

Името Еди Линч завъртя някакви колелца в дълбините на съзнанието ми, но две „Блъди Мери“ вече си правеха компания в стомаха ми и не бях в състояние да мисля ясно.

— Приятел на Кевин ли сте?

Той сви рамене.

— Бяхме съквартиранти в колежа.

Името си застана на мястото. Кевин ми беше разказвал за него няколко пъти и го описваше като най-умния адвокат, когото познавал. Тъй като също съм от адвокатите, които Кевин познава, се направих на засегнат, но Кевин така и не си взе думите назад.

— Вие сте кумът, нали? — попита той.

— Да — тържествено отговорих аз. — Засега.

Той поклати глава.

— Радвам се, че не избра мен. Сигурно щях да изгубя проклетия пръстен.

Разговорът, който и без това не бе особено блестящ, тръгна още по-зле, тъй като нямаше какво да си кажем. Започна да става неловко и аз се опитах да разведря атмосферата.

— Страхотна двойка са, нали?

Той отново сви рамене. Явно това бе любимият му жест.

— Стига да се получи. Но пък кога се е получавало за последен път?

По принцип си падам малко черноглед, но в сравнение с „Хайк“ съм същинско слънчице.

— Нека позная — казах аз. — Не сте женен.

— За нищо на света — отвърна той. — Бих ги пропъдил с пръчка, ако се наложи.

— Налагало ли се е?

Той направи крачка назад и разпери ръце с дланите нагоре, сякаш ме подканваше да го погледна.

— Не и през този живот. — Разсмя се изненадващо приятно и се отдалечи.

Секунди по-късно дойде Лори Колинс, по-известна като любовта на живота ми. Държеше чинийка с храна и гледаше след отдалечаващия се Хайк.

— Кой беше това? — попита тя.

— Принцът на мрака.

Тя реши, че не си заслужава да задълбава.

— Хапна ли нещо? Скаридите са великолепни.

— Така и не успях да измисля как да обеля опашката с една ръка. Да не забравяме и проблема с топването им в коктейлния сос.

— Защо не използваш двете си ръце? — попита тя.

— Защото държа пръстена в джоба си.

— Джобът не е ли достатъчен? Мислех си, че съществуват тъкмо за подобни неща.

— Ти философстваш, а аз говоря по същество — отвърнах. — Страхувам се, че ако извадя ръката си, ще изпусна пръстена.

— Защо ще го правиш?

— Няма да е нарочно. Може просто да се изплъзне и да падне някъде. И после какво ще правя?

— Ще го вдигнеш.

— Може да се изтъркаля в някой канал.

— Канал в килима? Знаеш ли, че имаш нужда от сериозна психиатрична помощ?

Точно тогава светлините примигнаха — знак, че трябва да отидем в съседното помещение за церемонията.

— Време е за шоу, господин кум. Приготвяй пръстена.

Стиснах го малко по-силно и казах:

— Всичко е под контрол.

Тръгнахме към изхода и аз погледнах назад към скаридите.

— Мислиш ли, че ще останат тук? — попитах, а Лори ме погледна с отвращение.

Приех това за не.