Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Маркъс се обади и каза на Лори, че със Сантяго пътуват към нас. Боях се, че Сантяго може само да погледне Маркъс и да реши, че е по-добре да се върне в зоната на военните действия, но явно случаят не беше такъв. Това не беше много добър знак; щом Маркъс не му бе изкарал акъла, малко вероятно бе да успея да го сплаша да се предаде.

Маркъс вкара колата в гаража ми и двамата със Сантяго влязоха в къщата. Сантяго бе едър тип — най-малко един и осемдесет и пет, стотина килограма — и от него се носеше самоувереност, която ме изненада. Трудно бе да съчетая външния му вид с коментара на Лори, че звучал уплашено по телефона; явно бе използвал изминалото време, за да се вземе в ръце.

Със Сантяго отидохме в кабинета, а Лори и Маркъс останаха в дневната. С Лори обсъдихме това и стигнахме до заключение, че имаме по-добър шанс, ако говоря с него на четири очи.

Сантяго не си губи времето с празни приказки.

— Били не е очистил Ърскин — каза той. — Няма начин.

— Знаете ли кой го е направил? — попитах аз.

Той кимна.

— Не знам кой е дръпнал спусъка, но знам кой е платил за пистолета и куршумите.

— И кой е той?

Той отговори на въпроса с въпрос, което никога не е добър знак.

— Намерихте ли Джейсън?

— Гриър ли? — Джейсън Гриър бе един от двамата войници, за които не бяхме научили нищо при разследването си.

— Да. Намерихте ли го?

— Още не — отвърнах аз.

— В такъв случай аз съм единственият ви шанс. Защото първо би трябвало да се погрижат за него.

— Защо?

— Защото си мислят, че той е единственият, който знае. Но това не е вярно. Той ми разказа.

— Какво ви е разказал?

— Искам пълен имунитет и гарантирано включване в програмата за защита на свидетели.

— Не съм представител на властите — уточних аз.

— Тогава се погрижете това да стане.

— Трябва да ми дадете нещо. Това е единственият начин да ви помогна. Знаем някои неща, но…

Той ме прекъсна насред изречението, което бе добре, тъй като не бях сигурен как да го завърша.

— Нищо не знаете. И нямате интерес да ми помагате. Искате да избавите клиента си, а аз мога да ви помогна.

Реших да подходя от различна посока.

— Кой е бил мишената през онзи ден?

— В Багдад ли?

— Да. Кой е бил целта на атентаторката?

— Нямам никаква представа, а и не ми пука.

— Тогава каква беше задачата ви?

— Да се погрижа да влезе вътре. Онзи, който е бил мишената й, определено не ми е от чергата.

Продължавах да се натъквам на стени.

— Защо искате имунитет?

— Заради осемнайсетте души, които умряха тогава. Ако проговоря, ще се разхвърчат лайна и искам да съм колкото се може по-далеч от тях.

— Ами парите? Никой не забогатява в програмата за защита на свидетели.

Знаехме, че другите двама войници са оставили големи суми в брой, вероятно Сантяго също се бе обогатил.

— Парите не са проблем. Не се безпокойте за това.

Кимнах.

— Добре, ето какви са условията ми. Ще бъдете под защитата на щатската полиция; съдията вече издаде заповед. Ще опитам да ви осигуря и имунитет. Няма да е лесно, тъй като по принцип човек във вашето положение трябва да разкрие част от бъдещите си показания като знак на добра воля.

Очаквах да възроптае срещу идеята да го охранява щатската полиция, но той не го направи. Може би не беше толкова уверен и безстрашен, колкото изглеждаше. Прие условията ми, което не можеше да се нарече точно триумф за мен, тъй като тези условия бяха много далеч от първоначалната ми цел. Не научих нищо, а според Сантяго и не знаех нищо.

Което си бе в реда на нещата.

Обадих се на капитан Дъсенс, който не може да ме понася от много време. На няколко пъти имахме сблъсъци и той не си прави труда да крие отвращението си от мен. Ето защо изпитвах известно удоволствие, че мога да му нареждам по този случай. Казах му, че Сантяго е готов за прибиране.

На полицаите на Дъсенс им трябваха двайсетина минути да се доберат до дома ми, през което време двамата със Сантяго мълчахме и положението бе доста неловко. Обезсърчаващото за мен бе, че му вярвах, че има отговор на въпросите ми; логичният извод от това бе, че той най-вероятно можеше да осигури оправдаването на Били.

Разбира се, това бе основната ми цел, но ситуацията бе станала и лична за мен, в интелектуален аспект. Дори Били да бъдеше освободен още на другия ден поради някакви формалности, щях да продължа да работя по случая поради две причини.

Не исках масов убиец, отнел живота на осемнайсет души, да остане на свобода.