Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (79)

— Какво си направил?

Бе девет часът и имах дълъг ден, но май чух Уили да казва: „Това е телефонът на Чаплин. Взех го от него“. И за да съм сигурен, зададох въпроса.

— Това е телефонът на Чаплин. Взех го от него. — Чух думите да излизат отново от устата на Уили, което значително увеличи вероятността да съм чул правилно още първия път.

Погледнах към Лори, която също бе втрещена от новината. Тара и Майло явно бяха очаквали нещо подобно от Уили, защото проявиха само умерен интерес.

Списъкът ми от въпроси изглеждаше безкраен, така че нищо не ми пречеше да започна с еднословните. Те са по-бързи.

— Как?

— Причаках го при вратата и когато слезе от колата си, го проснах в безсъзнание и взех апарата. Взех също портфейла му, за да изглежда като грабеж.

— То си е грабеж — посочи Лори.

— Видя ли те, преди да го проснеш в безсъзнание? — попитах аз.

— Не. Няма начин. И още беше в страната на чудесата, когато се махнах.

— Сигурен ли си, че не си го убил? — В съзнанието ми за миг пробяга образът на разбития череп на Чайлдрес зад сградата на фондацията.

— Няма начин. Най-много да съм му разбил челюстта. Не си искал да го убивам, нали?

— Да — уверих го аз. — Убиването по принцип е проблем.

— Просването в безсъзнание и кражбата също са донякъде проблематични. Както и трошенето на челюст — обади се бившето ченге у Лори.

— Значи не трябваше да го правя? — попита Уили. — Знаех си, че ще се вбесите.

— Защо го направи? — попитах аз.

— Ами защото започнах да откачам, нали се сещаш? Следя го от дома до офиса, кисна там по цял ден, после го следя обратно до дома. Всеки ден едно и също.

— Днес беше вторият ден.

Уили закима енергично, сякаш потвърждавах оплакването му.

— Именно. Както и да е, нямаше да открия нищо. Не знаех какво прави, нито с кого го прави. А ти искаше Сам да открие на кого се е обаждал, затова реших, че най-добрият начин е да се доберем до телефона му.

— Но ти си извършил престъпление.

Уили сви рамене.

— Миналия път не бях извършил нищо и изкарах седем години в затвора. Длъжници са ми.

— Някой видя ли те? — попитах аз.

— Не мисля. Чаплин беше самичък. Пък и беше тъмно.

— Уили, направил си голяма грешка.

— Намери какво да ми кажеш.

— Стига, Уили. Много добре знаеш, че не биваше да вършиш подобно нещо.

— Анди, тези типове вършат гадни неща, нали? Едва не убиха Сондра. Защо ние трябва да играем по правилата, когато те не го правят?

Доникъде нямаше да стигна, ако продължа да го укорявам, пък и трябваше да започна да мисля как да действаме от тук нататък.

— Добре, ако от полицията те навестят по този въпрос, не говори с тях. Разбра ли? Просто ми се обади и остави говоренето на мен.

Той кимна.

— Знам как стоят нещата. Но няма нужда да се безпокоиш, няма да стигнат до мен.

— Надявам се… утре ще поговорим отново.

— Искаш ли да продължа да следя този тип? — попита той, при това съвсем сериозно, доколкото мога да преценя.

— Не, благодаря.

След като Уили си тръгна, Лори се обърна към мен.

— Да не би да смятате да съобщите за извършено престъпление, господин съдебен полицай?

Много добре знаеше, че няма да го направя; просто се забавляваше за моя сметка.

— Не смятам. Надявам се никой да не е видял Уили или колата му.

— ДНК на Уили фигурира в досието му, защото е бил в затвора — каза тя. Искаше да каже, че ако Уили е оставил ДНК материал на местопрестъплението или върху лицето на Чаплин, полицията доста бързо ще се добере до него. Така или иначе нямаше какво да направим, освен да го издадем и да настояваме за споразумение.

— Хайде да си мислим слънчеви мисли, а?

Лори посочи телефона на Чаплин на масата.

— Въпросът е какво да правим с откраднатата стока.

— Можем да я изхвърлим или да я огледаме и евентуално да извлечем ценна информация. Не е чак толкова сложен избор.

— Няма да можем да използваме нищо от откритото в съда — посочи тя.

— Живот, какво да го правиш.

С Лори имаме техническите познания и умения на бавноразвиващо се четиригодишно дете, така че се обадих на Сам Уилис и го помолих да намине. Той изгаряше от желание да откликне; може би си мислеше, че се каним да застреляме някого. Сам живее на Морлот авеню във Феър Лоун, на около десет минути път, стига да караш бързо. Успя да вземе разстоянието за осем минути.

Щом пристигна, веднага му показах телефона.

— Има ли начин да разберем какви обаждания са правени от този телефон през последните четири дни?

— Това някакъв майтап ли е? — попита Сам.

— Не. Защо?

Той само поклати глава, взе телефона и натисна няколко копчета. След по-малко от двайсет секунди ми подаде устройството.

— Има списък на номерата, на които е звънял, с часа на обаждането.

Обърнах се към Лори.

— Виждаш ли? Казах ти, че двамата със Сам ще се справим.

— Това телефонът на Чаплин ли е? — попита Сам.

— Сам, този телефон е придобит незаконно. Заради подобно нещо може се влезе в затвора.

Той се разсмя, явно думите ми не го стреснаха.

— Този Уили е страхотен. Искаш ли да проследя номерата?

Кимнах.

— Да, но защо не си ги запишеш? Искам да задържа телефона тук.

— Разбира се — каза той и започна да преписва. — Искаш ли новини за компанията на Чаплин сега, или предпочиташ да изчакаш до утре?

— Да не би вече да разполагаш с новини?

— Да, макар да не са кой знае какво. Сигурно е, че компанията се е облажила много от историите с петрола и родия. Купували са бавно, като са трупали активи в продължение на около половин година, след което са продали всичко около един месец след скачането на цените.

— Колко са направили?

— Трудно е да се каже точно, но вероятно около осемстотин милиона от петрола и два милиарда и отгоре от родия. Абсолютен поврат за компанията; преди две години били почти пред фалит.

— Сигурен ли си за всичко това?

Той кимна.

— Да.

— И защо казваш, че новините не са кой знае какво? — изпревари ме Лори.

— Защото не знам кой е прибрал парите. Инвестициите са правени от името на клиенти, повечето от които са чужди компании. Няма начин да се разбере кои точно и да се открият хората зад тях. Вероятно става дума за фиктивни фирми.

— Сам, свършил си изключителна работа — каза Лори.

Той я дари с най-добрия си „я стига“ поглед и махна с ръка.

— Стига де, не е като да съм застрелял някого.

— Продължавай в същия дух, Сам — казах аз. — Ако работиш достатъчно здраво, някой ден ще оставиш окървавен труп на улицата. Това ще бъде гордост за всички ни.