Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (8)

Трябваше да разговарям с адвоката на Били Цимерман. Така той щеше да убеди съда да ми позволи да представлявам Майло. Трябваше да призная, че полузабъркването ми във всичко това вече не приличаше на дребна задача. Не само че исках да извадя кучето от незаслужения затвор, но и бях повече от любопитен да разбера защо пред клетката му е поставена денонощна въоръжена охрана.

Обадих се на Рита Гордън от канцеларията на съда, за да разбера кой представлява Цимерман. Имах четирийсет и пет минутна афера с нея преди няколко години, когато Лори беше в Уисконсин и бяхме разделени. Сексуалният апетит и енергията на Рита са от такъв порядък, че ако аферата беше продължила петдесет и пет минути, сигурно щяха да ме изгребват с лъжица от леглото.

— Здрасти, голямо момче — каза тя, когато чу гласа ми. Напоследък ме наричаше „голямо момче“ и не знаех как да го разбирам. Потиснах желанието да я попитам какво има предвид и дали се майтапи, защото се страхувах от отговора.

Побъбрихме известно време, тъй като това е цената, която плащам за информация. Накрая попитах:

— Кой е адвокат на Били Цимерман?

— Името Никой говори ли ти нещо?

— Какво означава това?

— Означава, че отказва адвокат — отвърна тя. — Служебният защитник се занимаваше до повдигането на обвинението, след това Цимерман заяви, че не се нуждае от защита.

— Значи ще се представлява сам?

— Доколкото ми е известно, не е казвал това, но в крайна сметка ще се наложи да вземе някакво решение.

С всяка минута нещата ставаха все по-сложни.

— Трябва да се видя с него.

— Всички си имаме своите нужди.

— Можеш ли да му предадеш нещо? Кажи му, че става въпрос за Майло.

— Кой е Майло? — попита тя.

— Кучето му.

— Пак ли? Не мислиш ли, че прекаляваш с кучешката работа?

— Стига, Рита. Кажи му, че трябва да говоря с него за Майло. И че е въпрос на живот и смърт.

— Наистина ли?

— Не.

Тя се замисли за момент и накрая се предаде.

— Добре. Ще му предам.

— Благодаря.

Нямах какво друго да правя и тръгнах обратно към офиса. Не че беше нужно да ходя там; просто имах чувството, че ако прекарвам следобедите вкъщи, съм на една крачка от сапунените опери и нагъването на бонбони. Ставаше въпрос за достойнство все пак.

Една я нямаше, което не се води новина, така че използвах времето да се замисля за Кевин. Заминаването му означаваше, че губим петдесет процента от адвокатите на кантората, а останалите петдесет — моя милост — не обичат да вършат каквато и да било работа.

Това щеше да представлява известен проблем, ако имахме клиенти. Липсата им донякъде компенсираше нещата, но положението щеше да се промени в близко бъдеще. Въпреки всичките ми усилия клиентите и убийствата сякаш се стоварваха сами, без никой да ги е канил.

Кевин бе блестящ адвокат и ме допълваше идеално. Изпитваше огромно удоволствие и гордост от подробните си юридически справки и вниманието към най-малките детайли, които могат да изиграят такива големи роли на самия процес. Аз лично съм по общите картини и стратегиите, което означава, че съм мързелив и бързо ми писва.

Имаше голяма вероятност да се справя и сам с незначителния случай на Майло, но в бъдеще щеше да ми е необходим помощник, пък било и на непълен работен ден. Приятелят на Кевин, Еди Линч, бе една от възможностите, макар че, ако съдех по единствения си разговор с него, сигурно щеше да ме докара дотам да поискам да се хвърля от някой прозорец.

Без да съм стигнал до каквото и да било решение, влязох в интернет да потърся нещо за убийството, за което бе обвинен Били Цимерман. Името на жертвата все още не се съобщаваше, което бе крайно необичайно за подобна ситуация.

Убитият бе стоял пред сравнително скъп клуб и не беше описан като бездомник или скитник. Не изглеждаше вероятно да не може да бъде идентифициран, пък и от полицията не си правеха труда да твърдят подобно нещо. Просто още не бяха обявили името му.

Инцидентът не се разглеждаше от пресата като голяма новина, така че най-вероятно журналистите бяха натиснати от ченгетата да не бъдат прекалено гласовити. Засега това бе само странно, макар и далеч не толкова странно като въоръжената охрана около Майло.

Чувствах се изтощен от непрекъснатото мислене в продължение на цели четирийсет и пет минути и тъкмо се готвех да се оттегля, когато се обади Рита Гордън. Беше се свързала с Били Цимерман, който досега изобщо не се отзовавал на опити за контакти с представителите на съдебната система.

— Оказва се, че Майло е вълшебна думичка — съобщи ми тя. — Каза, че е готов да се срещне с теб утре в десет сутринта.

Малко се подразних, че един задържан — при това такъв, на когото правя услуга — определя кога да се срещнем.

— По дяволите, едва ще намеря време какво да облека — казах аз.

— Да уговоря ли срещата? — попита тя, като игнорира сарказма ми.

Идеше ми да й поръчам да му тегли една, но образът на Майло в онази клетка не излизаше от главата ми.

— Добре. Ще дойда.