Дейвид Розенфелт
Адвокатът с кучето (29)

Лично за мен едно дело за убийство официално започва тогава, когато отида на местопрестъплението. Така получавам чувство и контекст за случилото се, което е безценно. Разликата е като между това да стоиш на игрището по време на мача и да четеш за него във вестника.

Когато Лори работеше като следовател за мен, ходехме заедно на местопрестъплението. Тя го оглеждаше с очите на опитен детектив и можеше да забележи неща, за които не бих и помислил.

Този път тя ме попита дали може да дойде и аз се съгласих с огромно удоволствие. Чувствах се като в доброто старо време, а в това нямаше нищо лошо.

Отидохме на мястото в полунощ, тъй като именно тогава бе извършено убийството. Така успяхме да почувстваме как е изглеждало случилото се за участниците в престъплението и за очевидците.

Докато карахме към клуба, погледнах към Лори и видях, че едва си държи очите отворени. Това е остатъчен ефект от раняването й; все още се уморява много по-лесно, отколкото навремето.

— Добре ли си? — попитах я, когато я видях да отваря очи.

— Абсолютно — отвърна тя. — Защо?

Зададе въпроса предизвикателно, не желаеше да признае каквато и да било слабост.

— Просто изглеждаш уморена, пък и е късно — казах аз.

— Не съм уморена и не е късно — отвърна тя.

— Правилно — кимнах аз. — Свежа си и в това няма нищо чудно, тъй като е съвсем рано. Но ще ти цитирам собствените ти думи от миналата седмица: „Трябва да започна да слушам доктора и да престана да се натоварвам“.

— Да не би да помниш всяка дума от всичките разговори през живота ти? — попита тя.

Усмихнах се.

— Това е дарба.

И наистина е така; по някаква причина думите остават в ума ми. Аз съм по-скоро вербален, отколкото визуален тип. Мога да ида до Големия каньон и да забравя как изглежда, но мога да си спомня всяка дума, която съм чул при посещението си там.

Знаех, че не бива да задълбавам, но загрижеността ми за Лори превъзмогна инстинкта ми за самосъхранение.

— Просто не искам да се претоварваш.

— Возенето в кола претоварване ли е?

Личеше си, че е наистина подразнена, така че отстъпих — със закъснение, но и с характерния ми финес.

— Не. Определено не е претоварване.

Тя продължи да се мръщи, така че вдигнах ръка с дланта нагоре, близо до тавана на колата.

— Претоварването е ето тук. — После свалих ръката си до пода. — А ти си ето тук. Много, много далеч от претоварване.

Стигнахме „Скайбар“ на Ривър Роуд и паркирахме срещу него. Заведението бе пълно в този час, доста хора влизаха и излизаха, а музиката отвътре се изливаше на улицата.

Посочих към бара, вдясно от вратата.

— Според Били Ърскин е стоял там повече от час. Двама свидетели са потвърдили, че е бил на това място, но не знаят колко дълго.

— Къде се е намирал Били? — попита тя.

Посочих към отсрещната страна на улицата.

— Ето там. А Майло се е намирал при онова дърво отляво на бара.

— Какво са чакали?

— Удобен момент Майло да отмъкне нещо — отвърнах аз.

— Откъде е знаел, че ще има такъв момент?

Свих рамене.

— Били каза, че не е знаел, но се е надявал. Ще цитирам думите му: „За слузеста гадина като Ърскин не е здравословно да стои толкова дълго на едно място. Със сигурност щеше да стане нещо“.

Лори се намръщи.

— Би могъл да чака някоя мадама, която закъснява.

Посочих надолу по улицата.

— Според Били оттам бавно приближила кола, Ърскин я видял и тръгнал към нея. Колата подминала бара и Ърскин се срещнал с шофьора ето там. Били твърди, че онзи спрял при ъгъла, слязъл и тръгнал към Ърскин.

Отидохме до мястото, където бе извършено убийството.

— Значи Ърскин не е бягал? — попита Лори.

Поклатих глава.

— Не, явно срещата е била предварително уговорена. Били е сигурен, че Ърскин е чакал онзи тип да се появи.

Благодарение на дърветата и сградите мястото на убийството бе доста тъмно и споделих това с Лори.

— Сигурна съм, че е било избрано нарочно — каза тя. — Иначе можеха да се срещнат по-близо до бара. Ърскин явно не си е давал сметка, че има от какво да се страхува.

— Той вади плика, Били дава сигнал на Майло и той влиза в играта. Тогава убиецът бърка във вътрешния си джоб и Били с изненада вижда, че вади оръжие.

— Как е успял да го види? — учуди се тя.

— Забелязал отблясък от цевта.

— Да виждаш светлина тук?

Поклатих глава; това можеше да се окаже проблем на процеса.

— Не, но въпреки това е възможно. Сега е твърде облачно, може би нощта на убийството е била ясна. Ще проверя.

— Аз ще проверя — каза тя.

Кимнах.

— Чудесно. Както и да е, Били твърди, че си помислил, че убиецът ще извади плик или нещо подобно, тъй като лошите обикновено не носят пистолета във вътрешния си джоб.

— Може би Ърскин е очаквал размяна — предположи тя.

— Явно са го изиграли. Майло се появява изневиделица на сцената и грабва плика от ръката на убиеца, докато Ърскин пада на земята. Били успява да дойде на място, докато онзи се опитва да застреля Майло, който тича по улицата. Били грабва пистолета точно когато онзи стреля, после го рита в топките и той се превива. Били отива при Ърскин, а междувременно убиецът се изправя и хуква към колата си, преди Били да успее да реагира.

— Някога да са те ритали в топките? — попита тя. — Предполагам, че подобно нещо би те забавило.

— Не са, а и не мисля, че моментът е подходящ за пресъздаване на случката. Да разбирам ли, че не вярваш на версията на Били?

— Имам известни съмнения — каза тя. — Няма да е лесно да бъде доказана. Как стои въпросът с очевидците?

— Неколцина пристигнали тичешком, след като чули изстрела, но видели само лежащия Ърскин и Били с пистолет в ръка. Никой не забелязал измъкващия се убиец, но пък видели Майло да бяга с плик в уста. Били адски уплашени.

— Свързали ли са Майло със стрелбата?

— Не, ченгетата го направили, след като разбрали, че Били е замесен в историята. Имало няколко подобни обира в района през последния месец, така че събрали две и две. Хванали Майло няколко часа по-късно, но без плика.

След като прекарахме двайсетина минути на местопрестъплението и заехме местата на Били и Ърскин, нямаше какво повече да научим.

— Видя ли достатъчно? — попита Лори.

— Така мисля — отвърнах. Посочих към бара, където купонът бе в разгара си. — Искаш ли да влезем за по едно?

Тя поклати глава и се усмихна.

— Май не. Не искам да прекалявам.

Докато пътувахме към дома, Лори каза:

— Благодаря, че ми позволи да дойда, Анди. Добре ми се отрази.

— Знам какво имаш предвид — казах аз. — Когато ми е кофти, нищо не може да ми оправи по-добре настроението от мястото на убийство. Не знам защо, но не се ободрявам така от места на грабеж или нападение.

— Знаеш какво имам предвид — каза тя.

— Да, зная.