Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Търпението не беше нещо, за което Уили Милър имаше търпение. И това бе напълно резонно, след като беше пропилял седем години в затвора за убийство, което не беше извършил. Определено не искаше да губи още от живота си в чакане. Истината обаче беше, че Уили не се отличаваше с особена търпеливост още преди да влезе в затвора.

Въпреки това тази нетърпеливост никога не се бе проявявала толкова силно, колкото в дните след като уби Рей Чайлдрес. Беше казал на Анди и Лори, че иска да се включи в разследването, че желае да помогне по какъвто и да е начин.

И двамата го бяха уверили, че желанието му ще бъде удовлетворено, но той имаше чувството, че все го пренебрегват, и не му бяха възложили нищо.

Не искаше да им досажда, но някой беше платил на Рей Чайлдрес да насочи пистолет към Сондра и този някой все още се разхождаше на свобода. А това просто бе нетърпимо.

Време беше да поговори с Джоузеф Русо.

Джоузеф Русо беше осъден за търговия с оръжие малко преди преразглеждането на делото на Уили и двамата се засякоха в затвора за около три месеца. Един ден Русо беше нападнат от трима затворници на двора, които или не знаеха кой е той, или се опитваха да си създадат име.

Русо беше важна клечка в престъпната фамилия на Винсент Петроне, който смяташе Ню Джърси за своя лична територия. Това обаче не му помогна онзи ден в затворническия двор, когато се озова сам срещу трима мъже с ръчно изработени ножове.

Помощта дойде в образа на Уили Милър. Русо и Уили не бяха приятели, но бяха разговаряли няколко пъти и бяха развили характерната за затвора форма на взаимно уважение. Уили обаче не уважаваше онова, което щеше да се случи с Русо. Трима срещу един, при това невъоръжен, не беше вид съревнование, на което можеше да гледа с одобрение.

Всичко продължи около четирийсет секунди. Час по-късно Уили и Русо бяха в килиите си, а тримата нападатели — в болницата. Срещу Уили и Русо не бяха предприети никакви действия, най-вече защото целият инцидент беше записан от камерите на затвора.

Русо беше подобаващо благодарен и се закле, че ако Уили някога се нуждае от нещо, просто трябва да се обърне към него.

Е, сега беше време да се обърне към него.

Проблемът беше, че нямаше идея как точно да го направи. Не беше се виждал или разговарял с Русо от години, макар да бе чул, че е прекарал само осем месеца зад решетките. Не разполагаше с адреса или телефонния му номер, но това бе съвсем дребно препятствие и определено не можеше да го спре.

Беше всеизвестно, че фамилията Петроне използва за своя база Ривърсайд в Патерсън. Това бе район с непретенциозни улици и сгради, доста старомодни и без абсолютно никаква престъпност. Децата си играеха сами навън, а родителите бяха уверени, че никой, който е с всичкия си, няма да посмее да посегне на човек от квартала.

Уили отиде там в шест часа привечер, когато имаше вероятност повече хора да са навън. Паркира пред един ресторант и продължи пеша. Спираше хората и казваше: „Хей, името ми е Уили Милър, търся Джоузеф Русо. Случайно да го познавате?“.

Всички отговаряха, че не познават Русо, а Уили се усмихваше и казваше: „Ако го срещнете, кажете му, че ще бъда в ресторанта и ще го чакам да поговорим“. Повечето хора на негово място щяха да са доста нервни, но Уили беше роден с дефектен ген за безпокойство.

След половин час разнасяне на новината той се върна в ресторанта, поръча си хамбургер с пържени картофки и зачака.

Не чака дълго. Двама мъже, един едър и друг още по-едър, влязоха в заведението и изведнъж то стана тясно. Отидоха при масата на Уили и по-дребният каза:

— Да вървим.

Уили напъха последните картофки в устата си и ги последва. Излязоха на улицата и по-дребният изостана зад Уили. Хлапетата по улицата и верандите ги зяпаха и махаха, сякаш минаваше парад.

Странното трио измина три пресечки и се озова пред къща, която не изглеждаше по-скъпа или по-впечатляваща от останалите. По-едрият от мъжете изкачи стъпалата и отвори вратата, без да чука, след което направи знак да го последват.

Някъде отгоре се чуваше включен телевизор. Отведоха Уили в едно помещение, където Джоузеф Русо играеше билярд с някакъв друг мъж. Уили остана поразен колко килограми е натрупал Русо, след като бе спрял затворническата диета. По онова време беше около седемдесет килограма, което изглеждаше подходящо за неговите метър и седемдесет и пет. Сега сигурно тежеше повече от деветдесет.

Русо вдигна глава, видя Уили и на лицето му цъфна широка усмивка.

— Мой човек — каза той, остави щеката и сграбчи Уили в мечешка прегръдка. — Как я караш?

— Бивам — отвърна Уили. — Всичко е точно.

Изведнъж осъзна, че са сами — другите сякаш се бяха изпарили. Искаше му се да започне направо, но Русо настоя да пият бира и да си припомнят старите времена.

Русо спомена само мимоходом нападението в затвора, но не пропусна да отбележи, че тримата съжалявали за стореното „до последния си ден“, който настъпил само два месеца по-късно.

— Е — каза най-сетне той, — какво мога да направя за теб?

— Миналата седмица убих един тип — рече Уили, но Русо изобщо не реагира. — Казваше се Рей Чайлдрес.

— Ти ли си бил? — попита Русо и се разсмя. — Чайлдрес се е забъркал с теб? Винаги съм си знаел, че е задник. Човече, от години разказвам на хората си как добре се справяш.

Уили беше доволен, че Русо познава Чайлдрес.

— Беше насочил пистолет към жена ми и се опита да открадне кучето ми.

— Кучето ти ли?

— Да. Трябва да разбера кой го е пратил и защо, за да се погрижа да не се случва отново.

— И мислиш, че знам? — попита Русо.

Уили сви рамене.

— Реших, че можеш да разбереш. Особено ако е замесен Петроне.

Русо реагира моментално при споменаването на шефа му.

— Това нямаше нищо общо с господин Петроне — каза той, после омекна и отново се разсмя. — Той дори не обича кучета.

Стана и протегна ръка, показвайки, че срещата им е приключила.

— Ще видя какво мога да разбера и ще ти звънна.

— Благодаря, мой човек. — Уили му даде една от визитките, които си беше направил, след като с Анди основаха фондацията „Тара“.

Русо я погледна.

— Спасяване на кучета? Какви са тези кучешки работи, с които се занимавате с онзи твой приятел адвоката?

Споменаването на Анди показваше, че Русо го е проучил.

— Трябва и ти да си вземеш куче — посъветва го Уили. — То никога не би ти въртяло номера.

Русо се усмихна.

— Никой не ми върти номера.