Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Нямах представа дали мнението на Били за покойния Джак Ърскин бе справедливо, или точно. Знаех обаче, че то може да се окаже изключително вредно по отношение на шансовете му да излезе от затвора.

Майор Ърскин бил разположен в Багдад и отговарял за сигурността в града. Това бил невероятно важен пост, особено когато войната бавно затихвала и основната работа започнала да се поема от полицията вместо от военните.

Много командири печелят и будят уважение с ранга и поста си. Това не означава, че са по-снизходителни по отношение на дисциплината или се правят на народни момчета, а че изпълняват дълга си и са строги, но честни.

Джак Ърскин не си заслужил подобно уважение, поне според Били. Макар че почти не поддържал връзки с друг, освен с преките си подчинени, той бил недолюбван от всички войници под негово командване. Познавали готовността му да жертва подчинените си и стремежа му да спечели благоволението на шефовете си и на Вашингтон.

Носели се също и слухове, че е корумпиран и заедно с малката си котерия използва положението си за лично обогатяване. Били нямаше доказателства за това, но след видяното в Ирак едва ли нещо можеше да го изненада.

Това не означаваше, че Ърскин по някакъв начин бе изиграл роля в живота на Били. Били заминал за Ирак, за да служи и защитава; именно затова станал ченге, а по-късно и войник. Баща му направил същото навремето, както и двамата му чичовци. На него обаче не му отнело много време да съжали за избора си и да реши, че ще си отслужи срока и ще се прибере у дома. Ърскин нямал абсолютно никаква роля в това решение.

После дошъл онзи летен ден и събитието, което било необичайно по куп причини. В желанието си да демонстрират така нареченото връщане на нормалния ред в страната, Съединените щати поканили някои от големите играчи в американския частен бизнес и финанси на среща с иракски лидери от управлението и опозицията.

Не било предвидено да се обсъжда нещо особено важно; подобни неща се решават в далеч по-тесни кръгове. Срещата била представление и се състояла извън сигурните граници на Зелената зона като символичен начин да се покаже на всички, че Ирак е готов да заеме мястото си в световната общност.

Кратка част от събитието трябвало да се състои на открито. Затова се изисквало храброст заради непоносимата жега и очевидния факт, че навън охраната е по-трудна. Властите обаче искали населението да присъства и да участва в събитието, а най-важното — телевизията да излъчи кадри с участващите иракски граждани.

Охраната била планирана и осъществена съвместно от американските военни и иракската полиция. Ърскин бил ръководител от американска страна. Негласно това означавало, че ще бъде командващ на цялата операция.

Подобно на почти всеки войник или военен полицай в района, Били също имал определена роля. Не бил на пропускателните пунктове, през които гражданите били допускани до района; задачата му била да патрулира вътре и да се оглежда за нещо подозрително.

— Видях момичето — каза той. — Едва ли беше на повече от шестнайсет, макар че не ме бива в преценяването на възраст. Нещо в нея привлече вниманието ми.

— Какво?

— Не знам — сви рамене той. — Може би нещо в очите й. Бяха уплашени, но на онова място можеш да се нагледаш до насита на страх. Както и да е, не бях особено разтревожен, защото ако имаше оръжие, щяха да я спрат на пропускателния пункт.

— И какво направи?

— Наблюдавах я известно време. Всъщност това беше единствената ми работа тогава, да наблюдавам за нещо подозрително, и реших, че не е опасна. Отиде доста близо до подиума, където бяха важните клечки. Но това не беше необичайно, защото всички бяха дошли точно заради тях.

Били говореше бавно, отчетливо и емоционално, и се запитах дали не съм първият, който слуша историята му.

— Наблюдавах я около пет минути, а тя просто си стоеше там. Сякаш не проявяваше никакъв интерес към ставащото и като че ли беше сама. След известно време престанах да я следя, защото ако беше дошла да направи нещо, вече трябваше да го е направила.

— Както и да е, отдалечих се и това е единствената причина да съм още жив. След няколко минути погледнах назад, но видях само как изригна огнена стена и как скамейките за публиката летят към мен. Приковаха ме на земята и се стовариха върху крака ми. Не помня друго.

— Колко души загинаха? — попитах аз.

— Осемнайсет, а седемдесет и един бяха тежко ранени. Беше убит иракският министър на петрола, някакъв тип на име Ясер ал Хаким. Най-вероятно именно той е бил мишената. Загинаха и двама американски бизнесмени.

— Къде е мястото на Ърскин в това?

Той сви рамене.

— Да ти кажа какво знам или какво мисля?

— Започни с онова, което знаеш — предложих аз.

— Нищо.

— Тогава да опитаме другото.

— Убитият иракчанин… министърът, Ал Хаким… беше отскоро на поста и се говореше, че е обявил война на корупцията. А можеш да си сигурен, че имаше много корупция за разчистване. И мисля, че Ърскин е бил част от нея.

— Значи смяташ, че Ърскин е участвал в заговор за убийството му?

— Да — кимна той. — Няма начин момичето да успее да внесе толкова голяма бомба. Било е нагласено, а Ърскин беше в идеална позиция да позволи подобно нещо.

— Имаше ли разследване?

Били се разсмя.

— Разбира се. Стигна до задънена улица.

— Възможно ли е момичето да е било пуснато от иракчанин?

— Изключено. Навсякъде имаше американски военни полицаи. Просто ми звучи фалшиво. Както и да е, Ърскин не излезе сух от водата. След инцидента изпадна в немилост и напусна армията. — Поклати глава. — Кучият му син. Изгуби командването, осемнайсет души платиха с живота си, а аз останах без крак.

— Значи го следиш, откакто се е върнал? — попитах го аз.

Той кимна.

— С прекъсвания.

— И си бил при клуба онази нощ, защото е бил там.

— Точно така. Не зная какво имаше в онзи плик, но от начина, по който го държеше, съдя, че е било нещо важно. Нещо, което всеки би поискал.

— И смяташ, че прокурорът ще се съгласи да изтъргува свободата ти срещу шанса да се добере до плика?

— Мисля, че ще прояви интерес.

— Споделял ли си пред други хора чувствата си към Ърскин? — попитах аз.

— Имаш предвид, че го мразя и в червата? Доста хора го знаят.

— Това ще бъде използвано против теб — казах аз.

— Само ако се стигне до процес.

Трябваше да науча още много неща, но не бе нужно сега да задавам въпросите. Беше ми дал достатъчно, за да се пазаря, или поне да открия дали изобщо се намираме в положение да се пазарим.

Беше време да разбера.