Серия
Анди Карпентър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dog Tags, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

— Да не си се побъркал? — Това е поздравът, с който ме посрещна Илай Морисън. Току-що бе пристигнал в съда и идваше право към масата на защитата.

— Благодаря, добре съм. Ти как си, Илай?

— Изслушване за пускане на едно куче под гаранция?

— Неведоми и чудни са пътищата юридически.

— Разбирам, че всичко това те забавлява, но някои от нас имат важна работа — заяви той.

— Илай, позволи да те попитам нещо. Знаеш ли, че при Майло има денонощна въоръжена охрана?

— Какво? — попита той. По физиономията и тона му личеше, че не е имал представа за въоръжената охрана, нито защо е нужна такава.

— Щом Майло е достатъчно важен, за да бъде охраняван, значи със сигурност е достатъчно важен, за да бъде изслушано искането за пускането му под гаранция.

Беше ясно, че Илай има още въпроси, но нямаше време да ги зададе, нито пък аз можех да им отговоря. Съдебният пристав оповести пристигането на съдия Катчингс, което накара Илай да се върне на масата на обвинението.

Съдия Хорас Катчингс зае мястото си, както прави от трийсет и две години. Първият чернокож съдия в окръг Пасаик, той е близо два метра висок и се извисява над всички в съда. Имаш чувството, че ако се пресегне, може да докосне гредите на тавана. Бейзболните батъри добре знаят какво е да се изправиш пред грамадни питчъри като Ранди Джонсън. Съдия Катчингс не може да хвърля високи топки, но пък проявява гадно неуважение към съда.

Съдията вече се беше съгласил да призовавам свидетели в моя полза, но ме предупреди, че презентацията ми не бива да отнема повече от два часа. Престорих се, че ще ми е трудно да се вместя в такъв кратък срок, макар че не бих могъл да запълня времето, дори ако включа преработено описание на безредиците в Макартър Парк.[1]

Въздържах се да уведомя пресата за днешното изслушване най-вече защото използвах журналистите като заплаха, за да накарам съдията да се съгласи на това събиране. Макар че по-късно можеха да се окажат полезни, появата им сега само щеше да вбеси Катчингс, а при липсата на съдебни заседатели това не бе особено мъдър ход.

Уили Милър се бе настанил на мястото си до мен и се оглеждаше, сякаш бе в театър на „Бродуей“.

— Страхотно — отбеляза той. Коментарите на Кевин в съда като цяло бяха по-полезни.

Еди Линч го нямаше. Не сметнах за нужно да идва, а и той не показа особено желание да го прави. Все пак щях да разчитам до голяма степен на неговата справка.

Съдия Катчингс ни поздрави с добре дошли в залата му и ни предупреди да не бъдем особено многословни. Освен това попита дали имаме да кажем нещо преди началото на заседанието.

Илай стана от мястото си.

— Ваша Чест, макар да нямахме много време да се подготвим по случая, а той е, меко казано, уникален, не успях да открия нито един закон, в който да се казва, че животно може да бъде пуснато под гаранция.

— Може и така да е — каза съдията. — Доколкото аз разбрах, събрали сме се тук да решим дали има основания да продължи задържането на кучето, известно като Майло. Както се посочва в справката на господин Карпентър, има много начини той да бъде освободен напълно законно. Гаранцията е просто един от тях.

Това бе малка победа за мен. Оставаше ми само да покажа, че Майло не бива да бъде държан в плен; не бе нужно да се впускам в толкова много юридически уловки, колкото очаквах.

Кимнах в знак на благодарност към съдия Катчингс и казах:

— Ваша Чест, защитата призовава Томас Базилио.

Томас Базилио е на четирийсет и една, шеф на службата за контрол над животните в окръг Пасаик. Службата му не е от най-примамливите; ловците на кучета по принцип не се радват на всеобща любов, а той е кралят на кучкарите. Поради големия брой нежелани кучета службата му е принудена да подлага на евтаназия много от тях. Определено не бих желал да бъда на негово място.

Познавам се с Базилио и мога да кажа, че е свестен тип с обезоръжаващо чувство за хумор. Днес обаче нямаше да има възможност да го използва.

— Господин Базилио, знаете ли, че при вас има немска овчарка на име Майло?

— Да.

— В приюта в Патерсън ли се намира?

— Да.

— Как се е озовал там?

— Полицията ни го предаде.

— Защо? Нещо лошо ли е направил?

— Не зная да е вършил нещо лошо. От полицията не споделиха.

— Знаете ли, че са поставили денонощна охрана пред клетката му?

— Да.

— Казаха ли ви защо?

— Не — поклати глава той. — Питах, но ми отговориха, че е свързано с някакъв случай и че е поверително.

— В какви случаи прибирате кучета в приютите? — попитах аз.

— Може да има различни причини. Някое куче може да се е изгубило и го държим, докато не се появи собственикът му. Ако това не стане, се надяваме, че ще бъде осиновено от друг. Възможно е също собственикът вече да не иска кучето си и да ни го предаде.

— Това ли е всичко?

— Не. Ако някое куче представлява опасност за хората, ако е нападнало или ухапало някого, тогава го прибираме. Често се налага да приспиваме такива кучета.

— Това означава да ги убивате, нали?

— Да.

— Коя от изброените причини е основание Майло да се намира в приюта?

Той се замисли за момент.

— Не съм сигурен. Доколкото разбирам, собственикът му не е в състояние да се грижи за него. Колкото до това дали е опасен, полицията би трябвало да е по-наясно от мен.

Представих като доказателство писмо от Били Цимерман, с което ме правеше собственик на Майло. Бях го уверил, че това е само временен, макар и необходим ход.

— Значи, ако съм собственик на Майло и искам да го прибера у дома и да се грижа за него, това премахва основанията да бъде държан в приюта.

Базилио сви рамене.

— Предполагам, че да.

Предадох свидетеля на Илай, но той нямаше въпроси. Подозирах, че няма да задава въпроси през цялото изслушване. Юристите не задават въпроси, чиито отговори не знаят, а тъй като не знаеше за охраната, Илай щеше да е още по-предпазлив.

Стартът си го биваше.

Бележки

[1] Масови безредици в Лос Анджелис през 2010 г., след като полицаи застреляли емигрант от Гватемала. — Б.пр.