Тери Гудкайнд
Душата на огъня (70)

СЕДЕМДЕСЕТА ГЛАВА

РИЧАРД ВЛЕТЯ ПРЕЗ ВРАТАТА. Не обърна внимание на хората в коридора и се насочи право към Калан. Джиаан го спря за ръката.

— Ричард, чакай.

— Какво? Какво има? Как е тя?

— Все още е жива. Кризата премина.

Ричард едва не се строполи на земята от облекчение. Усети как по бузите му потичат сълзи, но някак си успя да се овладее. Беше толкова изморен, че едва се справяше с най-обикновените движения. Не успя да превърти топката на вратата, не можеше и да спре.

— Вече мога да я излекувам, силата ми се върна.

Ричард се извърна към фоайето. Джиаан отново го спря.

— Знам. Силата на Ду Чайлу също се върна. Трябва първо да се видиш с нея.

— По-късно ще й се обадя. Най-напред трябва да излекувам Калан.

— Не! — изкрещя в лицето му Джиаан.

Тази реакция дотолкова изненада Ричард, че той се спря.

— Защо? Какво има?

— Ду Чайлу каза да не ти позволяваме да се приближаваш до Калан, преди да говориш с нея. Накара ме да се закълна, че няма да ти позволя да влезеш при Калан дори ако трябва да изкарам меча си пред лицето ти. Моля те, Кахарин, не ме принуждавай да го правя. Умолявам те.

Ричард си пое дълбоко въздух и се опита да се успокои.

— Добре. Щом е толкова важно, къде е Ду Чайлу?

Джиаан го поведе към стаята в съседство с тази, в която бе настанена Калан. Пътьом Ричард хвърли продължителен поглед на вратата й, но Джиаан го подбутна да върви напред.

Ду Чайлу седеше на стол с бебето си в ръце. Погледна Ричард с грейнал поглед. Той коленичи пред нея и погледна спящото вързопче в ръцете й.

— Ду Чайлу — прошепна той, — прекрасно е.

— Имаш дъщеря, съпруже.

На фона на всичко, което трябваше да си кажат с Ду Чайлу, спорът относно бащинството на детето й бе най-маловажното нещо.

— Нарох я Кара, в чест на онази, която ми спаси живота.

Ричард кимна.

— Кара ще се зарадва много, убеден съм.

Ду Чайлу отпусна ръка на рамото му.

— Ричард, добре ли си? Имаш такъв вид, сякаш се връщаш от света на мъртвите.

Той едва се усмихна.

— В известен смисъл е точно така. Джиаан ми каза, че си си възвърнала дарбата.

Тя кимна.

— Да, и трябва да й повярваш. Дарбата ми усеща заклинание.

— Ду Чайлу, трябва да излекувам Калан.

— Не, не трябва.

Ричард прокара пръсти през косата си.

— Ду Чайлу, знам, че искаш да помогнеш, но това е лудост.

Тя го стисна за ръцете.

— Чуй ме, Ричард. Дойдох при теб с определена мисия. Сега вече знам каква е. Дойдох да ти спестя болката, че ще изгубиш Калан. В душата й е заложен капан, сътворен с магия. Ако я докоснеш със своята магия, за да я излекуваш, заклинанието ще се задейства и ще я убие. Това е било начин да бъдат сигурни, че Калан ще умре.

Ричард, опитвайки се да остане спокоен, облиза устни.

— Но нали имаш силата да унищожаваш заклинания. Когато се срещнахме за пръв път, Сестра Вирна ми го каза. Ду Чайлу, можеш да обезвредиш това заклинание, за да я излекувам.

Ду Чайлу го погледна в упор.

— Не. Чуй ме. Изобщо не си даваш сметка какво става. Чуваш само онова, което ти се иска да чуеш. Трябва да разбереш истината.

Това заклинание е такова, че не мога да го докосна с магията си. Не мога да го накарам да изчезне като другата магия. То е като острието на кука за риба. Магията, с която ще лекуваш Калан, ще го задейства и така Калан ще умре. Чуваш ли ме, Ричард? Докоснеш ли я с магията си, тя ще умре.

Той притисна челото си с длани.

— Тогава какво ще правим?

— Тя е още жива. След като изкара толкова време, значи има шансове. Трябва да се грижиш за нея. Трябва да се възстанови без помощта на магия. Когато състоянието й се стабилизира достатъчно, заклинанието ще се стопи. Докато се оправи напълно, то ще е изчезнало, но тогава вече няма да има нужда от твоята намеса, защото Калан ще се е оправила.

Ричард кимна.

— Добре, благодаря ти, Ду Чайлу. Наистина ти благодаря. За, за всичко.

Тя го прегърна с бебето помежду им.

— Но трябва да изчезваме оттук. Орденът пристига. Трябва да се махаме от Андерия. Този човек, Едуин, е добър. Набави карета, с която да отведеш Калан.

— Как е тя? Дойде ли в съзнание?

— От време на време. Храним я по малко, даваме й да пие, правим й отвари. Ричард, наистина е пострадала зле, но е жива. Мисля, че ще се оправи. Наистина.

Ду Чайлу стана с бебето на ръце и поведе Ричард към другата стая. Той бе изтощен, но сърцето му биеше толкова лудо, че отново се усети на себе си.

Завесите бяха спуснати и в стаята бе сумрачно. Калан лежеше по гръб, покрита почти догоре с одеяла.

Ричард погледна надолу към толкова добре познатото му лице, но то му се стори чуждо. Гледката го остави без дъх. С усилие се задържа на крака. С усилие задържа сълзите си.

Беше в безсъзнание. Леко пое безжизнената й ръка в своята, не почувства никакъв ответ.

Ду Чайлу заобиколи леглото.

Ричард й махна с ръка. Ду Чайлу разбра и му се усмихна. Внимателно постави мъничката Кара в свивката на ръката на Калан. Бебето, все още спящо, се сгуши на новото си място.

Калан се сепна. Ръката й обгърна малкото телце, на устните й се появи сянка от усмивка.

Тази усмивка бе първото, което Ричард позна у нея.

След като внимателно положиха Калан в специалната карета, която Едуин бе приготвил, подкараха напред в ранната утрин. Един човек на име Линскот, някога Директор и все още приятел на Едуин, им бе помогнал да покрият каретата и да омекотят конструкцията, така че да се движи по-плавно. Линскот и Едуин бяха членове на група, опълчваща се на покварените порядки в Андерия. Неуспешно, както се оказа. Сега, по настояване на Ричард, те щяха да напуснат страната си. Не бяха много, но само част от тях щяха да успеят да се спасят.

Встрани от къщата, в сянката на една череша, ги чакаше Далтон Камбел.

Ричард внезапно застана нащрек, готов за бой. Далтон Камбел обаче не изглеждаше настроен да се бие.

— Господарю Рал, дойдох да ви изпратя с Майката Изповедник.

Ричард огледа обърканите лица на придружителите си. Явно поведението на Камбел бе изненадало и тях.

— И откъде знаете, че сме тук?

Мъжът се усмихна.

— Това ми е работата, Господарю Рал. Да знам разни неща. Поне това беше.

Линскот изглеждаше така, сякаш всеки момент е готов да се вкопчи в гърлото на мъжа. Едуин също като че бе готов да се бие.

На Далтон май му беше все едно. Ричард кимна с глава и Джиаан и Ду Чайлу заповядаха на хората си да отстъпят. Този човек, дошъл сам, явно не можеше да представлява заплаха за тях.

— Бихте ли ми позволили да кажа, Господарю Рал, че на друго място и в друго време ние с вас вероятно щяхме да станем приятели.

— Не мисля — отвърна Ричард.

Мъжът сви рамене.

— Възможно е. — Измъкна изпод мишницата си сгънато одеяло. — Донесох ви това, в случай че на жена ви не й е достатъчно топло.

Ричард се почувства объркан от поведението на мъжа и се запита какво ли цели той. Далтон остави одеялото отстрани на каретата. Ричард реши, че ако е искал, Далтон е щял да им създаде куп неприятности досега, така че явно не това е била целта му.

— Просто исках да ви пожелая късмет. Надявам се Майката Изповедник да се оправи. Средната земя има нужда от нея. Тя е прекрасна жена. Съжалявам, че накарах хората си да я нападнат.

— Какво казахте?

— Аз изпратих онези хора. Ако си възвърнете магията, Господарю Рал, моля ви, не се опитвайте да я лекувате с нея. Една Сестра на мрака направи заклинание, с което да я убие чрез тъмната страна на магията, в случай че бъде направен опит за лечение чрез магия. Трябва да я оставите да се възстанови сама.

Ричард си помисли, че би трябвало да убие този човек, но по някаква причина просто стоеше насреща му и слушаше самопризнанията.

— Ако искате да ме убиете, моля, заповядайте. Все ми е тая.

— Какво искате да кажете?

— Имате жена, която ви обича. Радвайте се на това и го ценете.

— А вашата?

Далтон сви рамене.

— Ами опасявам се, че тя няма да се оправи.

Ричард свъси чело.

— Какво имате предвид?

— Сред проститутките във Феърфийлд върлува страшна болест. По някакъв начин жена ми, Суверенът, неговата жена и аз сме я пипнали. Вече сме зле. Голямо нещастие. Смъртта била ужасна, както чувам.

Горкичкият Суверен ридае неутешимо. Като, се има предвид, че това бе нещото, от което винаги се е страхувал най-много през живота си и че винаги внимателно е подбирал партньорите си. Домини дирч също, както чувам, бил сринат до основи. Май всичките ни усилия загиват едно по едно. Очаквам император Джаганг, когато пристигне, да остане доста разочарован.

— Да се надяваме — отвърна Ричард.

Далтон се усмихна.

— Е, чака ме работа, освен, ако, разбира се, не предпочетете да ме убиете.

Ричард му се усмихна.

— Веднъж една мъдра жена ми каза, че хората са съучастници на тиранията по своя воля. Те правят възможно съществуването на хора като вас. Аз ще ви причиня — на вас и народа ви — най-лошото възможно нещо: същото, което би сторил моят дядо. Ще ви оставя да страдате от последствията от собствените си действия.

 

Ан бе толкова прегърбена, че й се струваше, че ще остане инвалид за цял живот, че никога вече няма да може да ходи. Кутията подскачаше ужасно в каруцата по калдъръма, който правеше нещата още по-непоносими. Чувстваше се сякаш някой непрекъснато я налага с кол.

Ако не я освободяха скоро, със сигурност щеше да полудее.

Сякаш в отговор на молитвите й каруцата изведнъж забави ход и след малко спря. Ан се отпусна с облекчение. Болката в задните части и отстрани на тялото я бе докарала почти до сълзи — не можеше да използва ръцете си, за да се предпази.

Чу да се отключва катинар и след миг капакът над нея се вдигна. Вътре нахлу студеният вечерен вятър. Ан вдиша с пълни гърди, наслаждавайки се на усещането с цялото си същество.

Капакът на кутията изтрополи върху каруцата. През отвора надникна Сестра Алесандра. Ан се огледа, но не видя никой друг. Намираха се в малка странична уличка, която изглеждаше пуста. Поне донякъде. Покрай тях мина старица, но дори не ги погледна. Ан се намръщи.

— Алесандра, какво става?

Сестрата сключи ръце в молитвен жест.

— Прелате, моля те, искам да се върна при Светлината.

Ан примигна.

— Къде сме?

— В града, към който пътуваше императорът. Казва се Феърфийлд. Успях да убедя каруцаря да ме остави аз да те возя.

— Успяла си да го убедиш ли? Как по-точно?

— С едно копие.

Ан повдигна вежда.

— Разбирам.

— После, понеже съм ужасно зле с посоките, някак си се откъснахме от колоната и сега ми се струва, че сме се загубили.

— Колко ужасно.

— Предполагам, че това ни изправя пред две възможности — или да търсим частите на Джаганг и да се предадем, или да се върна при Светлината.

— Алесандра, сериозно ли говориш?

Жената всеки миг щеше да избухне в сълзи. Край с шегите.

— Моля те, Прелате, ще ми помогнеш ли?

— Алесандра, нямаш нужда от мен. Пътеката към Светлината минава през сърцето ти.

Сестра Алесандра коленичи край каруцата. Ан все още бе в кутията, окована във вериги.

— Моля те, скъпи Създателю — започна Алесандра.

Ан слушаше как жената излива сърцето си. Накрая целуна безименния си пръст. Ан задържа дъха си, очаквайки светкавицата да връхлети Алесандра, наказвайки я, задето е предала господаря си, Пазителя.

Не се случи нищо подобно. Алесандра й се усмихна.

— Прелате, чувствам я. Чувствам. — Думите заседнаха в гърлото й. Очите й щяха да изскочат от орбитите си.

Ан се хвърли към нея.

— Алесандра! Джаганг ли е? Джаганг ли е в съзнанието ти?

Алесандра направи усилие да кимне с глава.

— Закълни се във вярност на Ричард! Закълни се в сърцето си! Това е единственото, което може да попречи на пътешественика по сънищата да влезе в съзнанието ти!

Сестра Алесандра се бе строполила на земята, агонизираща от болка, като в същото време нареждаше думи, които Ан не можеше да чуе.

Накрая се отпусна и въздъхна с облекчение. Седна изправена и надзърна към каруцата.

— Стана, Прелате! — Тя вдигна ръце към главата си. — Джаганг си отиде. О, слава на Създателя! Слава на Създателя!

— Какво ще кажеш да махнеш тези неща от мен и по-късно да подновиш молитвите си?

Сестра Алесандра се спусна да й помогне. Не след дълго Ан беше без белезници и напълно излекувана. За пръв път от — както й се струваше — векове можа да докосне дарбата си.

Двете освободиха конете от каруцата и ги обяздиха с такъмите, захвърлени вътре. Ан не се бе чувствала толкова щастлива от години. И двете бързаха да се отдалечат колкото се може по-скоро от Императорския орден.

Проправиха си път през града, насочвайки се на север. По пътя си прекосиха площад, пълен с хора със свещи в ръце.

Ан се надвеси от коня си и попита една жена какво става.

— Това е бдение за мир — отвърна жената.

— Моля?

— Бдение за мир. Събираме се, за да покажем на настъпващите войници, че единственото, което искаме, е мир.

Ан свъси чело.

— На ваше място бих си плюла на петите, защото тези хора не вярват в мира.

Жената й се усмихна страдалчески.

— Когато ни видят как се молим за мир, ще се убедят, че сме сила, която трудно се преодолява с гняв и омраза.

Ан стисна Алесандра за ръкава.

— Да се махаме оттук. Съвсем скоро това място ще се превърне в кланица.

— Но, Прелате, тези хора са в опасност. Знаеш какви са войниците от Императорския орден. Жените, знаеш какво ще сторят с жените. Всеки мъж, който се изпречи насреща им, ще бъде съсечен.

Ан кимна.

— Предполагам. Но няма какво да направим. Те ще получат своя мир. Мъртвите получават своя мир. Живите също — като роби.

Двете успяха да се измъкнат тъкмо навреме от площада. След пристигането на войниците настана ад, какъвто дори Ан не можеше да си представи. Писъците ги съпровождаха километри напред. Тези на мъжете и децата угасваха сравнително бързо. Тези на по-големите момичета и жените тепърва започваха.

Когато най-сетне излязоха от града, Ан попита:

— Казах ти, че трябва да унищожиш Сестрите на светлината, които не пожелаят да избягат с нас. Направи ли го, преди да избягаш с мен, Сестро?

Сестра Алесандра не я погледна.

— Не, Прелате.

— Алесандра, знаеше какво трябва да се направи.

— Исках да се върна при Създателя. Не можех да унищожа живот, създаден от него.

— И сега, след като спаси живота на тази шепа хора, ще предизвикаш смъртта на незнайно колко други. Точно това би желала една Сестра на мрака. Как ще мога да ти вярвам?

— Защото не убих Сестрите. Ако бях Сестра на мрака, щях да го направя. Говоря истината.

Беше чудесно, че Алесандра пожела да се върне при Светлината. Бе нещо нечувано досега. Тя щеше да се окаже безценен източник на информация.

— Или доказва, че лъжеш. Че все още си вярна на Пазителя.

— Прелате, помогнах ти да избягаш. Защо не ми вярваш?

Ан втренчи поглед в жената, докато препускаха към Дивото, към непознатото.

— Никога няма да ти имам пълно доверие, Алесандра. Не и след лъжите, които ми наговори. Това е проклятието на лъжата, Сестро. Веднъж сложила на главата си короната на лъжата, можеш да я свалиш, но там завинаги остава едно петънце.

 

Ричард чу зад гърба му да се приближава кон и се обърна. Погледна Калан, положена вътре в каретата. Спеше или пък отново не бе в съзнание. Поне вече бе започнал да разпознава чертите на лицето й.

Ричард изчака конят да се приближи още малко и отново погледна. Този път различи конник в червено. След малко Кара изтрополи покрай него и скочи от седлото си. Стисна юздата в ръка и се запъти към него. Куцаше.

— Господарю Рал, толкова отдавна те гоня. Къде отиваш?

— У дома.

— У дома ли?

— Точно така, у дома.

Кара огледа пътя.

— И къде е „у дома“?

— В Западната земя, Града на елените. Или може би още по на запад, в планината. Там има едни чудни местенца, където винаги съм искал да заведа Калан.

Тя сякаш прие отговора му и тръгна редом с него, известно време не каза нищо.

— Господарю Рал, а всичко останало? Д’Хара? Средната земя? Всички хора?

— Какво те?

— Ами ще те чакат.

— Нямат нужда от мен, отказвам се.

— Господарю Рал, как можеш да говориш така.

— Аз наруших всички магьоснически правила. Наруших. — Той не довърши. Все му беше тая.

— Къде е Ду Чайлу? — попита Кара.

— Изпратих я в къщи, при народа й. Тя свърши работата си. — Ричард отмести поглед. — Роди детето си. Красиво малко момиченце. Нарече го Кара, на теб.

Морещицата грейна.

— В такъв случай се радвам, че не е грозно. Някои бебета са грозни, нали разбираш.

— Е, това е прекрасно.

— На теб ли прилича, Господарю Рал?

Ричард отвърна смръщено.

— Не.

Кара надзърна в каретата. Русата плитка се плъзна над рамото й.

— Какво се е случило с Майката Изповедник?

— Без малко да оставя да я убият.

Кара не каза нищо.

— Чух, че са те заловили. Добре ли си? — попита той.

Тя отметна плитката си на гърба.

— Бяха глупаци. Не ми взеха Агнела. Щом ти оправи магията, ги накарах да проклинат майките си, задето някога са срещнали бащите им.

Ричард се усмихна. Това бе онази Кара, която познаваше.

— И ги убих — заключи тя.

Вдигна в ръка счупеното гърло на черна бутилка. Все още се виждаше златната й филигранна запушалка.

— Господарю Рал, провалих се. Не успях да ти донеса меча. Но, но успях да счупя черната бутилка от Магьосническата кула с него — поне това. — Тя млъкна, сините й очи бяха пълни със сълзи. — Господарю Рал, съжалявам. Провалих се. Направих всичко възможно, кълна се. Но не успях.

Ричард спря. Прегърна я през рамо.

— Не, Кара, не си се провалила. Именно защото успя да счупиш бутилката с меча, успях да оправя магията.

— Наистина ли?

Той кимна и я погледна в очите.

— Наистина. Справи се чудесно, Кара. Гордея се с теб.

Те отново тръгнаха.

— Е, Господарю Рал, колко път има до дома ти?

Той помисли малко.

— Тъй като моето семейство е Калан, предполагам, че навсякъде, където съм с нея, е мой дом. Всичко свърши, Кара, свободна си. Можеш да се върнеш у дома си.

Тя спря. Той продължи.

— Но аз нямам семейство. Всички са мъртви.

Той я погледна през рамо — застанала насред пътя, самотна, толкова самотна, колкото никой друг на света.

Върна се и я прегърна през раменете. Подкани я да вървят.

— Ние сме твоето семейство, Кара. Ние те обичаме. Така че предполагам ще е най-добре да си дойдеш у дома с нас.

Това явно я удовлетворяваше.

— Ще има ли там хора, които трябва да бъдат убити?

Той се усмихна.

— Едва ли.

— Ами тогава защо отиваме там?

След като той не й отвърна с друго освен с усмивка, тя каза:

— Мислех, че искаш да завладееш света. С нетърпение очаквах от теб да стане тиранин. Предполагам ще трябва да го направиш. Майката Изповедник ще се съгласи с мен. Това означава двама срещу един. Печелим.

— Светът не ме иска. Гласуваха и казаха не.

— Гласували са! Ето къде ти бил проблемът.

— Няма да го направя отново.

Кара покуцука мълчаливо известно време, после продължи:

— Ще те открият, знаеш ли. Д’Харанците са свързани с теб. Ти си техният Господар Рал. Ще дойдат при теб.

— Може би. А може би не.

— Ричард — чу се немощен глас.

Той скочи към каретата.

Калан се бе събудила. Той я стисна за ръката.

— Кой е там? — попита тя.

Кара пъхна глава.

— Аз. Трябваше да се върна. Виждаш ли в какви каши се забъркваш, когато не се грижа за теб?

Калан успя да се усмихне. Пусна ръката на Ричард и стисна ръката на Кара.

— Радвам се, че се върна — прошепна тя.

— Господарят Рал казва, че съм спасила магията. Можеш ли да си представиш? А аз какво си мислех? Имах възможност да се отърва от магията си, а вместо това съм я спасила!

Калан отново се усмихна.

— Как се чувстваш? — попита Ричард.

— Ужасно.

— Не изглеждаш толкова зле — окуражи я Кара. — Имала съм къде по-тежки случаи.

Ричард нежно погали Калан по ръката.

— Ще се оправиш, обещавам. А магьосниците винаги изпълняват обещанията си.

— Студено ми е.

Зъбите й тракаха.

Ричард мерна одеялото, което му бе донесъл Далтон Камбел. Придърпа го.

Отвътре изпадна Мечът на истината. Ричард ококори очи.

— Мечът май също се прибра у дома — каза Кара.

— Май така излиза.