Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Soul of the Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 77 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ І. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 480. Цена: 7.80 лв. ISBN: 954-733-121-3 (ч. 1)

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ ІІ. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 399. Цена: 6.80 лв. ISBN: 954-733-122-1 (ч. 2).

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

ОСМА ГЛАВА

— ОТКРИХТЕ ЛИ ВЕЧЕ ЗЛИЯ ДУХ? Калан се извърна и видя Чандален, който внимателно си проправяше път през хаоса от кудкудякащи кокошки. Приглушената светлина успокояваше донякъде паникьосаните затворници, но те въпреки това продължаваха да надават ужасени звуци. Имаше малко червено глави, по няколко от две-три други породи, но болшинството бяха от набраздените — най-хрисимите. Това също бе благоприятна предпоставка, защото иначе в малкото помещение би настъпил истински ад.

Калан с изумление установи, че Чандален мърмори някакви смешни извинения към кокошките, докато си проправя път напред. Тя би направила саркастична забележка относно поведението му, ако не бе странният му вид — на лявото му бедро висеше дълъг нож, на дясното — къс; през едното му рамо бе провесен колчан, през другото — лък.

Още по-притеснителна бе навитата трога, поклащаща се на колана му. Трогата представляваше нишка, дълга достатъчно, за да може да се надене на главата на човек. Мяташе се отзад, след което дървените дръжки се раздалечаваха. Човек с уменията на Чандален можеше с лекота да метне трогата на шията на врага и да го обезвреди, без оня да е успял да каже гък.

Когато той и Калан бяха участвали заедно в битката срещу Императорския орден, нападнал Ебинисия и изколил безчет невинни жени и деца, тя неведнъж бе ставала свидетел как Чандален обезврежда вражеските съгледвачи и войници със своята трога. Едва ли се бе въоръжил с нея, за да изтребва вселилите се в кокошките зли духове.

В юмрука си стискаше пет копия за хвърляне. Калан предположи, че острите като бръснач върхове на оръжията, влажни и тъмни на вид, вероятно току-що са намазани с отрова. Към подобни остриета човек трябваше да се отнася изключително внимателно.

В кожената кесийка на кръста си Чандален носеше дялана кутийка от кост, пълна с кремообразно вещество, приготвено от сдъвкани и обработени на огън листа от банду, от които се приготвяше отровата „десет стъпки“. В същата кесийка Чандален носеше и няколко листа анти отрова. Както подсказваше името на отровата, бързото прилагане на антиотровата бе от съществено значение.

— Не — отвърна Калан. — Пилето още не е открил кокошката, дето не е кокошка. Защо е тази окраска и тежкото въоръжение? Какво се е случило?

Чандален повдигна крак, за да прескочи една кокошка, която явно не възнамеряваше да се помести.

— Хората ми, които са на оглед из полетата, докладваха за проблем. Ще отида да проверя какво става.

— Проблем ли? — Калан отпусна ръце. — Какъв проблем?

Чандален сви рамене.

— Не знам точно. Пратеникът, който ми донесе съобщението, обясни, че се появили мъже с мечове.

— Орденът? От битките, които се водят на север? Може да са избягали от бойното поле чужденци или пък бойни съгледвачи. Може би няма да е зле да пратим куриер до генерал Рейбич, чиято армия вероятно все още не се е отдалечила много оттук. Може да го склоним да се върне.

Чандален махна с ръка, за да успокои тревогата в гласа.

— Не. Ние с теб заедно се бихме срещу войниците от Императорския орден. Не става въпрос нито за тях, нито за нечии съгледвачи.

Моят човек е на мнение, че тези хора не са враждебно настроени, но в същото време са очевидно тежко въоръжени. Движели се бавно и спокойно — което говори много. След като говоря езика ти, на който говорят и те, хората ми предпочитат да съм там, за да решим какво да правим с толкова опасни на вид воини.

Калан понечи да привлече с ръка вниманието на Ричард.

— Ще е най-добре и ние да дойдем.

— Не. Мнозина са онези, които желаят да прекосят земите ни. Не рядко срещаме чужденци из полетата. Това е мой дълг. Ще се погрижа да не стъпят в селото. Освен това вие двамата трябва да останете тук и да се радвате на първия си брачен ден.

Без да каже дума, Калан стрелна с искрящ поглед Ричард, който продължаваше да се взира в кокошките.

Чандален се надвеси през Калан и заговори на Пилето, който бе на няколко метра встрани:

— Многоуважаеми старейшино, налага се да отида да нагледам хората си. Приближават чужденци.

Пилето се обърна и погледна мъжа, който изпълняваше функциите на негов генерал, натоварен със задължението да пази Калните от всякаква заплаха.

— Внимавай. Наоколо се навъртат зли духове.

Чандален кимна. Преди да е успял да се обърне, Калан го хвана за ръката.

— Не разбирам от зли духове, но наоколо наистина мирише на опасности. Бъди нащрек. Нещо тревожи Ричард. Може да не са ми ясни причините, които го притесняват, но вярвам на инстинкта му.

— Ние с теб сме се били заедно, Майко Изповедник — намигна й Чандален. — Знаеш, че съм прекалено силен и умен, за да могат да ме застигнат каквито и да е опасности.

Докато наблюдаваше как Чандален си проправя път през немирната тълпа от кокошки, Калан попита Пилето:

— Откри ли нещо подозрително?

— Все още не съм намерил кокошката, която не е кокошка — отвърна той. — Но ще продължавам да търся, докато я намеря.

Калан потърси възможно най-учтивия начин да го попита дали е трезвен. Не го намери и реши да го подхване от другаде.

— Как можеш да разбереш, че една кокошка не е кокошка?

Загорялото лице на старейшината потъна в размисъл.

— Това е нещо, което чувствам.

Калан реши, че няма начин да избегне въпроса си:

— Може би заради многото питиета на празненството само си си внушил, че чувстваш нещо?

Съсредоточеното му лице разцъфна в усмивка.

— Може би питието ме е отпуснало така, че да виждам по-ясно.

— А все още ли си отпуснат?

Той скръсти ръце и се загледа в неспокойната гмеж.

— Знам какво видях.

— Как можеш да разбереш, че не е било кокошка?

Пилето се замисли над въпроса й, поглаждайки носа си с пръст. Калан зачака, вперила очи в Ричард, който ровеше из кокошките, сякаш търси загубения си домашен любимец.

— На празненства като вашето — каза след известно време Пилето — хората ни разиграват случки от историята на нашия народ. В тези случки не участват жени, а само мъже. Но в много от историите все пак се говори за жени. Ти си виждала някои от тях, нали?

— Да. Вчера гледах как танцьорите изиграха историята за първите Кални — нашите прародители майка и баща.

Той се усмихна, сякаш споменаването на точно тази история докосна за миг сърцето му. Гордееше се с народа си.

— Ако беше дошла по време на този танц, без да знаеш нищо за нашия народ, щеше ли да разбереш, че танцьорът, облечен като майката на нашия народ, всъщност не е жена?

Калан се замисли. Специално за танците си Калните приготовляваха изключителни костюми; те не се използваха по никакъв друг повод. Да видиш танцьорите в специалните им костюми, бе впечатляваща и вдъхновяваща гледка. Мъжете, които играеха женските роли, полагаха големи усилия, за да изглеждат правдоподобно.

— Не съм сигурна, но предполагам, че бих познала.

— Как? Какво би ги издало? Сигурна ли си?

— Не мисля, че мога да го обясня. Просто нещо, което не е съвсем наред. Струва ми се, че когато ги погледна, ще разбера, че не са жени.

Напрегнатите му кафяви очи за пръв път се обърнаха към нея.

— И аз знам, че не беше кокошка.

Калан сключи пръсти.

— Може би на сутринта, след като се наспиш добре, когато погледнеш кокошките, ще виждаш само кокошки.

Той за малко не се засмя на подозрителността в гласа й.

— Хайде, върви да хапнеш нещо. Вземи и новия си съпруг. Щом открия кокошката, дето не е кокошка, ще пратя някой да ви викне.

Идеята не звучеше лошо. Калан видя Ричард да се насочва към тях. Стисна ръката на Пилето в знак на мълчалива благодарност.

Събирането на кокошките бе отнело цял следобед. За настаняването им бяха използвани и двете сгради за зли духове, а също и трета празна постройка. Почти цялото село се включи в преследването. Оказа се бая работа.

Децата бяха от неоценима помощ. Запалени от отговорността в подобна дейност, касаеща цялото село, те разкриха всички тайни скривалища на животинките. Ловците внимателно прибираха всички кокошки, макар посочената от Пилето да бе от набраздените — същата като онази, която после Ричард бе прогонил на път за къщата на Зед и която бе застанала над вратата пред къщата на мъртвите, където бе положен Джуни.

Започна се интензивно дирене. Всички кокошки — до последната — бяха затворени в едно от трите помещения.

Минал напряко през тълпата от животни, Ричард поздрави с бърза усмивка Пилето, но усмивката не се отрази в погледа му. Щом очите му се вдигнаха към Калан, тя плъзна пръсти към мускулестата му ръка, радостна, че го вижда, въпреки напрежението си.

— Пилето каза, че все още не е открил кокошката, която търсиш, но ще продължава. Има още цели две сгради.

Предложи да отидем да хапнем по нещо, а той ще прати човек да ни повика, щом намери нещо.

Ричард тръгна към вратата.

— Не е тук.

— Какво искаш да кажеш? Откъде знаеш?

— Трябва да отида да проверя другите две къщи.

Докато Калан изглеждаше само отегчена, Ричард очевидно бе бесен, задето още не бе намерил, каквото търси. Калан предполагаше, че Ричард си мисли, че всички чакат неговото мнение. Ан и Зед наблюдаваха претърсването, мълчаливо застанали на прага, оставили Ричард да прави каквото смята за необходимо.

Той спря пред дядо си и прокара пръсти през гъстата си коса.

— Чувал ли си някога за книга, наречена „Двойникът на планината“?

Зед повдигна брадичка и заби поглед в тавана, дълбоко замислен.

— Не, не бих казал, момчето ми.

Ан сякаш също за момент прерови мисления си запас от заглавия.

— Не. И аз не съм.

Ричард огледа за последно прашната стая, пълна с кокошки, и изруга едва чуто. Зед се почеса зад ухото.

— Какво има в тази книга, момчето ми?

Дори Ричард да бе чул въпроса на дядо си през общата врява, не показа с нищо и не му отговори.

— Трябва да прегледам останалите кокошки.

— Ако мислиш, че е важно, бих могла да попитам Вирна и Уорън. — Ан извади от някакъв джоб малка книжка и привлече вниманието на Ричард. — Уорън може да е чувал.

Ричард бе споменавал на Калан, че книгата, която Ан носи със себе си и която в момента извади, се нарича дневник на пътуването и съдържа в себе си древна магия. Дневниците от този тип бяха свързани по двойки. Всяко съобщение, написано в единия, се появяваше в същия миг в двойника му. Сестрите на светлината използваха малките книжки, за да поддържат връзка помежду си, докато пътуваха надалеч — като например до Новия свят, когато трябваше да доведат Ричард в Двореца на пророците.

Ричард се оживи от предложението й:

— Да, моля те. Важно е. — Той отново пое към вратата. — Трябва да вървя.

— Ще намина при жената, която загуби бебето — обърна се Зед към Ан. — Ще се опитам да я успокоя.

— Ричард — извика Калан, — не си ли гладен?

Още докато тя говореше, той й махна с ръка да го последва и преди въпросът й да увисне във въздуха, вече бе потънал зад вратата. Зед последва внука си, правейки неясен знак с рамене към двете жени. Калан изръмжа ядосано и тръгна след Ричард.

— Сигурно е като детска приказка, оживяла в реалността — за един Изповедник, омъжил се за любимия си — изкоментира Ан, без да помръдне от мястото, където се бе заковала през последния час.

Калан се извърна към жената.

— Ами да, май така излиза.

Ан й се усмихна с искрена топлота.

— Толкова се радвам за теб, дете, задето получи възможност да имаш до себе си такова прекрасно нещо като съпруг, който да обичаш истински.

Пръстите на Калан подириха дръжката на затворената врата.

— Понякога е наистина крайно изненадващо за мен.

— Сигурно е малко разочароващо новият ти съпруг да има по-важни дела от това да мисли за новата си съпруга. Да изглежда сякаш те пренебрегва. — Ан стисна устни: — Особено в първия ден, в който си му съпруга.

— Аха — Калан пусна дръжката и плъзна ръце зад гърба си. — Значи затова си тръгна Зед. Ще си поговорим по женски, така ли?

Ан се изкиска:

— О, да знаеш само как се радвам мъж, когото уважавам, да се ожени за умна жена. Нищо не говори по-добре за характера на мъжа от това, доколко го привлича интелигентността.

Калан въздъхна и се облегна на стената.

— Познавам Ричард и знам, че не поставя търпението ми на изпитание нарочно, но все пак това е първият ни ден. Представях си го някак по-различно от това преследване на въображаеми кокошки-чудовища. Мисля си, че е дотолкова обладан от мисълта да ме пази, че чак сам си измисля проблеми.

Ан продължи съчувствено:

— Ричард те обича искрено. Знам, че се притеснява, макар да не разбирам точно защо. Отговорността му е наистина огромна.

Съчувствието внезапно изчезна от гласа й:

— Що се отнася до Ричард, всеки от нас е длъжен да направи необходимите жертви.

Жената се престори, че гледа кокошките.

— В същото това село, преди да падне първият сняг — поде Калан внимателно, с монотонен глас, — предадох Ричард на твоите Сестри на светлината с надеждата, че ще спасите живота му, макар да знаех, че има голяма вероятност това да унищожи бъдещето ми с него. Трябваше да го накарам да повярва, че съм го предала, за да го убедя да тръгне със Сестрите. Имаш ли изобщо някаква представа?

Калан се насили да спре, за да прекъсне потока от болезнени спомени. Всичко бе свършило добре. Двамата с Ричард най-сетне бяха заедно. Само това имаше значение.

— Знам — прошепна Ан. — Няма защо да се доказваш пред мен, но след като заповедта за довеждането му при нас бе подписана от мен, може би е редно аз да се докажа пред теб.

Жената явно бе напипала болната тема, но Калан успя да задържи тона си вежлив.

— Какво искаш да кажеш?

— Онези магьосници, преди много, много време, създадоха Двореца на пророците. Живях в Двореца, под уникалното му заклинание, над деветстотин години. Именно там, петстотин години преди да се случи, Натан Пророкът предсказа раждането на магьосник-войн.

Там, в подземията на Двореца, двамата с общи усилия залягахме над книгите с пророчества, опитвайки се да разберем този камък, който предстоеше да бъде хвърлен в езерото, опитвайки се да предскажем вълничките, които това събитие ще предизвика.

Калан скръсти ръце.

— От опит бих могла да кажа, че пророчествата често скриват повече, отколкото разкриват.

Ан издаде сподавен кикот.

— Познавам Сестри, със стотици години по-възрастни от теб, които имат да изминат още много път, докато го разберат.

Изведнъж стана сериозна:

— Отидох да видя Ричард, когато той се роди, да се запозная с душата му, току-що появила се на този свят.

Майка му бе толкова изумена, толкова благодарна за равновесието, получено с този прекрасен дар, съпоставен с бруталното изнасилване, извършено от Мрачния Рал. Тя беше забележителна жена. Не си позволи горчивината и отвращението й да се предадат върху детето. Толкова се гордееше с Ричард. Беше изпълнена с надежда и мечти за него.

Тогава, когато Ричард още сучеше от гърдата на майка си, двамата с Натан отведохме втория му баща да вземе Книгата на преброените сенки. Да може Ричард, когато порасне, да получи знанието, необходимо му, за да се спаси от чудовището, изнасилило майка му и дарило го с живот. — Ан я погледна с уморена усмивка. — Пророчества, нали разбираш.

— Ричард ми е разказвал за това. — Калан се извърна към Пилето, съсредоточен върху ровичкащите из пода животинки.

— Ричард най-сетне се появи — магьосникът-войн.

Пророчествата не казват дали ще успее, но той е роденият за борба — борбата, с която да запази Милостта неопетнена, такава, каквато е винаги била. Тази вяра обаче понякога изисква огромни душевни усилия.

— Защо? Ако той наистина е онзи, когото сте чакали — онзи, когото сте търсили?

Ан се покашля, сякаш, за да събере мислите си. На Калан й се стори, че вижда сълзи в очите й.

— Той унищожи Двореца на пророците. Заради Ричард Натан успя да избяга. А Пророкът е опасен. Нали именно той, в крайна сметка, ти е казал имената на Хармониите. Този прибързан, рискован акт можеше да доведе до гибелта на всички ни.

— Това спаси живота на Ричард — подчерта Калан. — Ако Натан не ми беше казал имената на Хармониите, Ричард щеше да е мъртъв. И тогава твоят камък щеше да по тъне на дъното на езерото — там, където не би могла да го достигнеш и където няма да е от полза никому.

— Така е — призна Ан не особено охотно, както се стори на Калан.

Калан зачовърка едно копче на дрехата си, опитвайки се да се постави на мястото на Ан.

— Сигурно ти е било трудно да го понесеш. Това, че Ричард е унищожил Двореца. Дома ти.

— Заедно с Двореца той унищожи и заклинанието около него. Сега Сестрите на светлината ще остаряват като всички останали хора. Ако всичко бе останало постарому, вероятно щях да живея още няколкостотин години. А другите Сестри още много стотици години. А сега съм просто една възрастна жена, на която дните са преброени. Ричард ми отне тези стотици години. Отне ги на всички Сестри.

Калан не каза нищо — не можеше да намери думи.

— Един ден бъдещето на всички хора може да зависи от него — накрая се обади Ан. — Трябва да поставим това пред мисълта за себе си. Затова му помогнах да унищожи Двореца. Затова следвам човека, който на пръв поглед съсипа всичко, което съм градила през живота си — защото същинският смисъл на моя живот е именно борбата му, а не собствените ми тесногръди интереси.

Калан закачи зад ухото си кичур мокра коса.

— Говориш за Ричард така, сякаш е оръдие, току-що изработено за твоя полза. Той е човешко същество, което иска да постъпва правилно, но в същото време си има и своите лични виждания и желания. Той сам ще си изживее живота. Неговият живот не е онова, което ти или някой друг е открил в дебелите прашни книги.

— Не ме разбра. Точно в това е неговата ценност — инстинктите му, любознателността му, сърцето му. — Ан се потупа по слепоочието. — Умът му. Целта ни е не да го направляваме, а да го следваме, дори да е болезнено да вървим по пътеката, по която ни води.

Калан знаеше истинността на това. Ричард бе унищожил Съвета, обединявал страните в Средната земя хиляди години наред. Като Майка Изповедник Калан стоеше начело на Съвета, а следователно и на цялата Средна земя. Под зоркото й око на Майка Изповедник Средната земя сега бе под ръководството на Ричард, в качеството му на Господаря Рал на Д’Хара. Поне онези страни от Средната земя, които бяха капитулирали пред него. Тя знаеше благородните подбуди на действията му и необходимостта от тях, но пътеката, по която той ги бе повел, наистина бе болезнена.

Смелите действия на Ричард обаче бяха единственото нещо, което можеше да обедини страните в Средната земя в една сила, с надежда да окаже съпротива срещу тиранията на Императорския орден. Сега те заедно бяха поели по тази пътека, ръка за ръка, обединени в целите и решителността си.

Калан отново скръсти ръце и облегна гръб в стената, загледана в глупавите животни.

— Ако намерението ти е да ме накараш да се почувствам виновна за егоистичните си желания относно първия ден след сватбата си, успя. Но нищо не мога да направя.

Ан нежно стисна Калан за ръката.

— Не, дете, нямам подобни намерения. Разбирам, че понякога поведението на Ричард може да бъде изнервящо.

Моля те единствено да проявиш търпение и да му позволиш да направи онова, което счита за правилно. Той не те пренебрегва, за да те дразни, а прави онова, което интуицията му подсказва, че е правилно.

И въпреки това любовта му към теб явно го разсейва от онова, което трябва да направи. Не би трябвало да му се месиш с молби да прекъсне заниманията си, когато знаеш, че иначе не би го направил.

— Да, така е — въздъхна Калан. — Но кокошките…

— Нещо не е наред с магията.

Калан изгледа смръщено старата магьосница:

— Какво искаш да кажеш?

Ан сви рамене.

— Не знам как точно да го определя. Двамата със Зед сме на мнение, че започваме да долавяме промяна в магията си. Нещо едва забележимо. Ти да си забелязала някакви различия в способностите си?

Обляна от ледената вълна на паниката, Калан се взря в себе си. Беше й трудно да си представи и най-малка промяна в Изповедническата й магия — тя просто си бе онова, което е. Същността на вътрешната сила и владението й над нея — всичко изглеждаше успокоително познато. И все пак.

Калан се отърси от мрачната завеса на предположенията.

Магията й си бе божествена както обикновено. Веднъж един магьосник чрез измама я бе накарал да помисли, че магията й е изчезнала, макар тя никога да не я бе напускала. Това, че му бе повярвала, едва не й коства живота. Оцеля единствено понеже разбра навреме, че силата й все още е с нея и че може да я използва, за да се спаси.

— Не. Същото си е — — отвърна Калан. — От опит знам, че не е трудно да се накараш да повярваш, че магията ти е отслабнала. Вероятно няма нищо — просто сте разтревожени, това е.

— Така е, но Зед е на мнение, че няма да е зле да оставим Ричард да прави, каквото мисли за правилно. Това, че Ричард, без да притежава познанието за магия като нашето, вярва, че има сериозен проблем, само потвърждава подозренията ни. Ако е така, то значи той вече е стигнал доста по-далеч от нас. Не ни остава нищо друго, освен да го следваме.

Ан отново хвана Калан за рамото.

— Бих те помолила да не го притесняваш с обяснимото си желание да ти обръща внимание. Моля те да му позволиш да направи онова, което смята за необходимо.

Какво ти внимание. Калан просто искаше да го държи за ръката, да го прегръща, да го целува, да му се усмихва и той да й се усмихва.

На следващия ден трябваше да се връщат в Ейдиндрил. Скоро мистерията около смъртта на Джуни щеше да бъде изтласкана на заден план под въздействието на доста по-сериозни проблеми и грижи. Чакаше ги император Джаганг и войната — за това трябваше да се тревожат. Просто й се искаше двамата с Ричард да разполагат с един-единствен ден за себе си.

— Разбирам — Калан бе вперила очи в кудкудякащото, кълвящо множество глупави кокошки. — Ще се постарая да не му се бъркам.

Ан не се зарадва особено на това, че е постигнала каквото иска, и само кимна.

Навън, в мрака на нощта, Кара сновеше напред-назад. По нервния й вид Калан можеше да съди, че Ричард е заповядал на Морещицата да се отдели от него и да пази новата му жена. Това бе единствената заповед, която Кара не можеше да си позволи да не изпълни, единствената заповед, която дори Калан не би могла да я накара да не изпълни.

— Хайде — каза Калан и се шмугна покрай нея. — Да вървим да видим как върви огледът на Ричард.

Калан с неудоволствие установи, че гадният дъждец не е престанал. Макар и не толкова силен както преди, бе все така студен и нямаше да мине много време, преди отново да стане мокра до кости.

— Не тръгна натам — подвикна й Кара.

Калан се обърна заедно с Ан и видя Кара все още на същото място.

Калан посочи с пръст съседната постройка.

— Мислех, че искаше да огледа останалите кокошки.

— Тръгна към другите две сгради, но промени намерението си — посочи Кара. — Тръгна натам.

— Защо?

— Не ми каза. Заръча само да остана да те изчакам. — Кара се запъти в дъжда. — Хайде, ще те заведа при него.

— Знаеш ли къде да го намериш? — още преди да е довършила въпроса си, Калан осъзна глупостта му.

— Разбира се. Нали съм свързана с Господаря Рал. Винаги знам къде се намира.

За Калан бе обезпокоителен фактът, че Морещиците винаги усещаха близостта на Ричард — като кокошка-майка пилците си. Освен това малко ревнуваше. Подхвана Ан за кръста, подбутвайки я напред, за да не изостанат в тъмнината.

— Откога със Зед подозирате, че нещо не е наред? — прошепна Калан на превитата магьосница, намеквайки за чутото преди малко, че нещо се е случило с магията им.

Ан продължи да върви с наведена глава, загледана в пътя си в мрака.

— За пръв път го забелязахме снощи. Макар да е нещо трудно за окачествяване, за потвърждение направихме няколко простички теста. Те не затвърдиха предположенията ни със сигурност. Все едно да се опитваш да кажеш дали вчера си могла да виждаш надалеч.

— Разказваш й за предположенията ни, че магията ни може би е отслабнала, а?

Калан се стресна при познатия глас, внезапно настигнал ги изотзад.

— Да — отвърна Ан през рамо, без да спират да вървят след Кара, завила зад един ъгъл. Гласът й прозвуча така, сякаш изобщо не се е изненадала от присъствието на Зед. — Как беше жената?

Зед въздъхна:

— Отчаяна. Опитах се да я успокоя и утеша, но май не постигнах толкова, колкото ми се искаше.

— Зед — прекъсна го Калан, — да не би да си сигурен, че наистина има проблем? Това е сериозно твърде ние.

— Е, не искам да твърдя нищо.

Тримата изведнъж се блъснаха в Кара, спряла внезапно в тъмнината. Тя бе застанала неподвижно, загледана напрегнато в дъжда. Накрая изсумтя нещо едва чуто и ги бутна да вървят на другата страна.

— Сбъркахме посоката — избоботи тя. — Връщаме се.

Кара ги избута обратно до завоя и ги поведе в друга посока. Беше почти невъзможно да се ориентират. Калан избърса мократа коса от лицето си. Не виждаше никой навън в отвратителното време. В нашепващия дъжд, с Кара отпред и Ан и Зед, разговарящи с приглушени гласове, изведнъж се почувства самотна и изоставена.

Дъждът и тъмнината очевидно бяха объркали Кара в разпознаването на връзката й с Ричард. Наложи се да сменят посоката на няколко пъти.

— Колко още остава? — попита Калан.

— Близо сме — бе всичко, което й отвърна Кара.

Докато Калан сновеше из превърнатото в улица някогашно тресавище, ботушите й се напълниха с кал. Тя направи физиономия срещу усещането за студена лепкавост, просмукващо се между пръстите й с всяка следваща крачка. Силно й се прииска да спре и да се измие. Беше й студено, мокро, уморено, кално и всичко това само защото Ричард си е втълпил, че из селото броди обладана от зъл дух кокошка.

С копнеж си спомни за топлата сутрешна баня и й се прииска отново да е там.

Веднага след това я споходи мисълта за смъртта на Джуни и тя промени мнението си. Съществуваха по-сериозни проблеми от егоистичното й желание за топлина. Ако Зед и Ан се окажеха прави за магията…

Стигнаха до откритото пространство в центъра на селото. Живата сянка, в която се бе превърнала Кара, спря. Дъждът трополеше по покривите, спускаше се на вадички от улуците и падайки на земята, образуваше кални локви.

Морещицата вдигна ръка и каза:

— Там е.

Калан присви очи, напрягайки се през пелената от дъжд. Усети как Зед се прилепя плътно до нея от лявата й страна, Ан от дясната. Кара, застанала леко встрани, привлечена от силата на връзката си, усещаше Ричард, докато останалите просто се взираха в тъмнината, мъчейки се да забележат онова, което вижда тя.

Изведнъж вниманието на Калан привлече мъничък огън. Едва доловими вяли пламъчета облизваха влажния въздух. Беше чудно, че изобщо гори. Като че бе остатък от сватбените огньове. Невъзможно. При положение, че почти цял ден бе валяло, едва ли можеше да се очаква да е останала някаква следа от свещената церемония.

Ричард стоеше пред огъня и го гледаше. Калан успя да различи единствено високия му силует. Острите краища на златотканото му наметало плющяха на вятъра, отразявайки искрици от призрачния огън.

Калан забеляза капчици вода по върха на ботуша му, с който разръчкваше огъня. Пламъците стигнаха до коляното му, щом той разрови останалата жарава, оцеляла в дъжда. Вятърът подгони бясно пламъците, заизвиваха се червеникаво жълти ръце, замахаха диво, излъчени и трептящи, полюшващи се в омайващия танц на горещата светлина в прегръдката на мрачния дъжд.

Ричард вдъхна огъня.

Калан едва се сдържа да не изругае.

— Сентроси — мърмореше той, протягайки крак, за да потуши пламъците.

Леденият вятър завихри една тлееща искра. Ричард се опита да я улови в юмрук, но сърцевината на светлината, понесена на крилете на вятъра, избягна дланта му и се потопи в смуглата нощ.

— По дяволите — изпуфтя Зед грубо. — На това момче му стига да намери шепа смола, горяща в стар изсъхнал дънер, и вече е готово да повярва в невъзможното.

Гласът на Ан долетя студен и резервиран:

— Имаме по-важна работа от това да се забавляваме с налудничавите предположения на необразованите.

Зед, помръкнал и явно съгласен с нея, обърса с длан лицето си.

— Може да са хиляда и едно неща, а той се е вторачил точно в това, защото изобщо не е чувал за останалите хиляда.

Ан му се закани с пръст:

— Невежеството на момчето е…

— Това е името на едната от трите Хармонии — прекъсна ги Калан. — Какво означава?

И Зед, и Ан се извърнаха и я погледнаха, сякаш бяха забравили за съществуването й.

— Не е важно — настоя Ан. — Работата е там, че ни чакат задължения, изискващи пълното ни внимание, а това момче си губи времето с притеснения за Хармониите.

— Какво означава думата.

Зед се покашля, предупреждавайки Калан да не произнася отново гласно втората Хармония.

Калан се надвеси към стария магьосник, свъсила чело.

— Какво означава?

— Огън — най-сетне отвърна той.