Тери Гудкайнд
Душата на огъня (26)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— ЕЙ, ТАМ — КАЗА РИЧАРД и се наведе към Калан, за да може тя да проследи посоката, в която сочеше ръката му към хоризонта. — Виждаш ли онзи тъмен облак на фона на по-светлия? — Изчака я да кимне. — Под него и съвсем леко надясно.

Застанала сред наглед безкрайно море от висока до кръста трева, Калан се изправи и засенчи очите си с ръка срещу утринната светлина.

— Нищо не виждам. — Въздъхна отчаяно. — Но така или иначе никога не съм успявала да виждам толкова на далеч като теб.

— И аз не го виждам — обади се Кара.

Ричард отново се огледа през рамо, като внимателно се взираше във всички посоки из пустото тревисто поле, за да е сигурен, че докато наблюдават приближаването на онзи човек, няма да бъдат изненадани от други. Нямаше нищо обезпокоително.

— Ще го видите съвсем скоро.

Посегна с ръка да провери дали мечът му е свободен в ножницата, но едва след като го направи, се сети, че оръжието не е на мястото си на левия му хълбок.

Вместо това свали лъка от рамото си и зареди на тетивата стрела. Хиляди пъти си бе мечтал да се отърве от Меча на истината, който изтръгваше от съществото му чувства, несъвместими и омразни на природата му. Магията на меча, свързана с тези чувства, се превръщаше в смъртна ярост. Зед, когато за първи път му даде меча, му бе обяснил, че това е само средство. С времето Ричард постепенно разбра какво е имал предвид дядо му.

И въпреки това бе ужасно за използване средство.

От човека, притежаващ меча, зависеше да успее да управлява не само средството, но и себе си. Да се разбере това, наред с други неща, бе съществено в използването на оръжието според предназначението му. А то не бе за никого другиго освен за истинския Търсач на истината.

Ричард потръпна при мисълта какво би могло да се случи, ако това магическо средство попадне в грешни ръце. Благодари на добрите духове, задето му бяха предоставили възможност, при положение, че не може да вземе меча със себе си, да го остави на сигурно място.

Под далечните силуети на плаващите облаци, чиито вътрешности сияеха на слънчевата светлина от плътно жълто до неукротимо виолетово, подсказващо могъществото на бурите, съдържащи се в тях, мъжът продължаваше да напредва към тях. Светкавиците, безмълвни на това голямо разстояние, разсипаха могъщите облаци и се втурваха във вътрешностите им, осветявайки невидими иначе каньони, долини и пронизващи върхове.

В сравнение с други места, където беше ходил, небето и облаците над равните полета някак си изглеждаха невъзможно огромни. Предположи, че е, защото от хоризонт до хоризонт всичко бе пусто — нямаше никакви планини, дървета, нищо, което да се намесва в драмата, разиграваща се на величествената сцена горе.

Отдалечаващите се буреносни облаци се бяха придвижили на изток едва преди зазоряване, отнасяйки със себе си дъжда, който толкова им бе досадил, докато бяха в селото на Калните, по време на първия ден на пътуването им и през първата им мизерна студена нощ без огън. Да пътуваш под дъжда не бе особено приятно. Той бе изнервил и трима им.

Също като Ричард, и Калан се тревожеше за Зед и Ан и се питаше каква ли може да бъде следващата стъпка на Промъкника. Беше притеснителен и фактът, че се налага да предприемат дълго пътуване с такава важна и спешна мисия, вместо да използват Плъзгата да ги върне в Ейдиндрил за нула време.

Ричард почти с желание би поел риска. Почти.

Кара сякаш изпитваше и други притеснения. Беше раздразнителна като котка в чувал. Той нямаше желание да бърка вътре и да бъде одраскан. Реши, че ако има нещо наистина важно, тя ще му каже.

В допълнение към всичко това Ричард бе неспокоен и от факта, че мечът не е у него, когато отвсякъде ги дебнеха неизвестности. Страхуваше се Промъкникът да не нападне Калан, а той да не може да я защити. Дори и без проблемите, създадени от Сестрите на мрака, за един Изповедник съществуваха цял куп обичайни опасности, безброй хора, които биха искали, щом тя изпадне в безпомощно състояние, да променят нещо, което им се струва несправедливост.

При положение, че някакво заклинание разяждаше магията, рано или късно Изповедническата й сила щеше да умре и тя щеше да остане без възможност да се защитава. Той искаше да може да я пази, но без меча се опасяваше, че ще му бъде невъзможно да го стори.

Всеки път, когато посегнеше към меча си и не го намираше, усещаше някаква празнота, неизразима с думи. Сякаш липсваше част от самия него.

Въпреки всичко Ричард се чувстваше някак неловко от мисълта, че се връщат в Ейдиндрил. Нещо го притесняваше. Опитваше се да се убеди, че сигурно е притеснението, че оставя Зед болен и слаб. Но Зед се бе постарал да му покаже убедително, че друг избор няма.

Докато не забеляза приближаващия пътник, вторият ден на пътуването им изглеждаше слънчев, сух и по-приемлив. Ричард лекичко опъна тетивата. След сблъсъка с онова кокоше същество, така наречения Промъкник, и при такъв висок залог той нямаше намерение да позволява на никого да ги доближи, преди да се убеди, че е приятел.

Ричард смръщи чело към Калан.

— Знаеш ли, не мога да се отърва от мисълта, че майка ми веднъж ми е разказвала нещо за котка, наречена Промъкник.

Прихванала косата си с ръка, за да не позволи на вятъра да я блъска в лицето й, Калан също смръщи чело в отговор.

— Странно. Сигурен ли си?

— Не. Тя почина, когато бях много малък. Трудно е да съм сигурен дали наистина си спомням нещо или само си въобразявам.

— И какво ти се струва, че си спомняш? — попита го тя.

Ричард опъна тетивата за проба, после поотпусна напрежението.

— Струва ми се, че веднъж бях паднал и си бях ожулил коляното или нещо такова, и тя се опитваше да ме разсмее — нали разбираш, за да ме накара да забравя болката. Мисля, че само това е единственият път, когато ми е разказвала, че когато била много малка, майка й разказва ла история за котка, която все се промъквала из вещите и скачала върху всичко в стаята и така си спечелила името Промъкник. Мога да се закълна, че си я спомням как се смее и ме пита не мисля ли, че името е много смешно.

— Да бе, ужасно е смешно — обади се Кара, показвайки недвусмислено, че не вижда какво толкова му е смешното.

С пръста си тя повдигна върха на стрелата му, а заедно с това и целия лък в посоката на приближаващата опасност, която според нея той в момента пренебрегваше.

— Какво те накара да се сетиш за това точно сега? — попита Калан.

Ричард посочи с брадичка приближаващия се човек.

— Мислех си за човек, попаднал по тези места — нали разбираш, за това какви ли опасности могат да се промъкват наоколо.

— И докато си мислиш за всички тези опасности, които могат да се промъкват — вметна Кара, — да не би да реши просто да си седиш и да ги оставиш да те нападнат безпрепятствено?

Без да обръща внимание на Кара, Ричард извърна глава към мъжа.

— Сега вече би трябвало да го виждаш.

— Не, все още чакай — Заслонила очите си с ръка, Калан се повдигна на пръсти, сякаш това щеше да й помогне да вижда по-добре. — Ето го. Вече го виждам.

— По-добре ще е да се скрием в тревата и да го нападнем из засада — предложи Кара.

— Той ни видя в момента, в който го видях аз — възрази Ричард. — Знае, че сме тук. Няма да го изненадаме.

— Добре поне, че е сам — прозя се Кара. — Няма да имаме проблеми.

Тази нощ Кара бе дежурила втора. Не го бе събудила навреме за неговата смяна. Бе го оставила да поспи поне още час. Освен това вторите дежурства винаги бяха по-дълги.

Ричард отново погледна през рамо.

— Ти може да си видяла само един, но има и още. Поне дузина.

Калан отново вдигна ръка над очите си.

— Не виждам други. — Огледа се встрани и назад. — Само онзи. Сигурен ли си?

— Да. Когато го видях първия път и той ме забеляза, ги остави и се насочи към нас сам. Те все още чакат.

Кара взе раницата си. Бутна Калан, после и Ричард по рамото.

— Да тръгваме. Можем да ги изпреварим, докато излезем от полезрението им, а след това да се скрием. Ако ни последват, ще ги изненадаме и набързо ще приключим с преследването.

Ричард я бутна в отговор.

— Би ли почакала малко? Той идва сам, за да не ни предизвиква. Ако имаше намерение да ни напада, щеше да вземе всичките си хора. Ще изчакаме.

Кара скръсти ръце и гневно стисна устни. Явно излизаше от обичайната си роля на защитник. Независимо дали тя бе готова или не, щеше да се наложи да я накара да поговорят, за да разбере какъв е проблемът. Може би Калан щеше да успее да направи нещо.

Мъжът вдигна ръце и им махна приятелски.

Внезапно разпознал го, Ричард свали ръката от лъка си и също му махна.

— Чандален е.

Не след дълго Калан също вдигна ръка за поздрав.

— Прав си, Чандален е.

Ричард пъхна стрелата обратно в колчана, окачен на колана му.

— Какво ли прави по тези места?

— Още докато ти претърсваше кокошките, събрани на куп — отвърна Калан, — той тръгна да провери някои от хората си, изпратени на далечен оглед. Каза, че се били сблъскали с тежко въоръжени чужденци. Нещо в държанието на новодошлите ги притеснявало.

— Враждебни ли са били?

— Не. — Калан отметна кичур мокра коса назад. — Но хората на Чандален споменали, че онези излъчвали странно спокойствие. Точно това го разтревожи.

Ричард кимна, наблюдавайки приближаването на Чандален, който бе въоръжен единствено с ножа си. Както бе обичаят на Калните, щом приближи, Чандален не се усмихна. Докато не си разменяха съответните поздрави, Калните не се усмихваха дори когато срещаха приятели из тревистите поля.

С мрачно изражение Чандален бързо удари Ричард, Калан и Кара. Макар през по-голямата част от пътя да бе тичал, не личеше да се е задъхал, докато ги поздравяваше с титлите им.

— Сила за Майката Изповедник. Сила за Ричард Избухливия. — Към устния поздрав към Кара прибави и кимване с глава. Тя бе защитник също като него.

И тримата му върнаха удара и му пожелаха сила.

— Къде отивате? — попита Чандален.

— Появи се проблем — отвърна Ричард и му протегна мяха си с вода. — Трябва да се върнем в Ейдиндрил.

Чандален изсумтя тревожно и пое мяха.

— Кокошката, дето не е кокошка?

— В известен смисъл да — отвърна Калан. — Оказа се, че е магия, направена от Сестрите на мрака, които Джаганг държи като затворнички.

— Господарят Рал използва магията си, за да унищожи кокошката, дето не е кокошка — вметна Кара.

Чандален, явно облекчен от последната новина, отпи голяма глътка вода.

— Тогава защо трябва да се връщате в Ейдиндрил?

Ричард отпусна единия край на лъка си на земята и стисна другия.

— Магията, направена от Сестрите на мрака, застрашава всички и всичко, в което има магия. Зед и Ан вече се разболяха. Останаха да чакат в селото. В Ейдиндрил се надяваме да освободим магия, с която да противодействаме на Сестрите на мрака, и тогава Зед ще възстанови силите си и ще може да оправи нещата. Магията на Сестрите сътвори онова кокоше същество, дето уби Джуни. Докато не стигнем в Ейдиндрил, всички са изложени на опасност.

Чандален го изчака да довърши изречението си, после запуши мяха и му го върна.

— В такъв случай ще е най-добре да тръгвате незабавно, за да направите, каквото можете. — Той погледна през рамо. Сега, след като Чандален се бе представил, другите също бяха тръгнали насам. — Но хората ми са срещнали чужденци, които първо трябва да ви видят.

Ричард метна лъка си през рамо, загледан в далечината.

— И кои са те?

Чандален стрелна крадешком с поглед Калан, след което насочи отговора си към Ричард.

— Имаме една стара поговорка. По-добре си дръж езика зад зъбите, когато си край готвачката, за да не свършиш в тенджерата с пилето, дето изяде вечерята й.

На Ричард му се стори, че Чандален всячески избягва да поглежда към обърканото изражение на Калан. Макар да не можеше да си представи защо, му се стори, че е разбрал иносказателния му език — колкото и странен да бе той. По-скоро реши, че е въпрос на лош превод.

Приближаващите хора не бяха далеч. Сега, когато Чандален вече бе изгубил един от верните си хора, убит от Промъкника, със сигурност щеше силно да се надява Ричард и Калан да осуетят плановете на врага. Нямаше да ги бави, освен ако нямаше сериозна причина.

— Щом е толкова важно да ни видят, тогава да вървим.

Чандален го спря за ръката.

— Те искаха да се видят само с теб. Може би ще е по-добре да отидеш сам? И после веднага да продължите пътя си.

— Че защо Ричард ще ходи сам? — с подозрение в гласа попита Калан, след което добави нещо на езика на Калните, което Ричард не разбра.

Чандален разпери ръце, показвайки празните си длани, сякаш в потвърждение на това, че не носи оръжие и не желае да влиза в бой. Поради някаква причина не искаше да се меси в ставащото.

— Може би било добре — Подозрителният поглед на Калан се премести върху Ричард и той млъкна. Покашля се.

— Щях да кажа, че би било добре да отидем заедно, защото нямаме тайни един от друг. — Ричард вдигна оръжието си. — Калан винаги е добре дошла с мен. Нямаме време за губене. Да вървим.

Чандален кимна и ги поведе към съдбата им. На Ричард му се стори, че накрая му хвърли поглед в смисъл „да не кажеш после, че не съм те предупредил“.

Ричард забеляза десет от ловците на Чандален, следващи седем чужденци, плюс още трима ловци, обикаляйки по-надалеч. Те явно охраняваха чужденците, но без да си придават особено застрашителен вид. Изглеждаха така, сякаш просто ги придружават, но Ричард знаеше, че ловците на Калните бяха готови и при най-малкия признак на недоброжелателност от страна на другите да вдигнат оръжие. Въоръжени чужденци в територията на Калните бяха като гръм преди буря.

Ричард се надяваше и тази буря да отмине бързо, оставяйки след себе си ясно небе. Калан, Кара и Ричард вървяха бързо след Чандален през мократа трева.

Хората на Чандален бяха най-яростните защитници на народа на Калните. Това, че повечето съседни народи отбягваха близки отношения с Калните, говореше за бойната им жестокост.

В момента добре обучените воини на Чандален, изпълняващи ролята на ескорт, предизвикваха в шестимата чужденци в провиснали ленени дрехи не повече от вяла незаинтересованост. Тази незаинтересованост бе някак странно позната на Ричард.

С приближаването на групата той изведнъж ги позна и отстъпи крачка назад.

Трябваха му няколко мига, за да повярва на очите си. Най-сетне разбра защо шестимата чужденци са толкова незаинтересовани в отношението си към хората на Чандален. Ричард не можеше да си обясни какво ли правят толкова далеч от дома си.

Всички чужденци бяха облечени и въоръжени по един и същ начин. Ричард знаеше името само на единия от тях, но всички останали познаваше по физиономия. Тези хора бяха посветили живота си на една цел, заложена от предците им преди хиляди години — от времето на онези магьосници при Голямата война, които бяха отнели тяхната родина и създали Долината на изгубените, разделяща Стария от Новия свят.

Мечовете им с черни дръжки с характерните извити остриета, разширяващи се към върха, бяха прибрани в ножниците. На една халка на предпазителя на всеки от мечовете бе привързана корда, другият край, на която висеше през врата на притежателя на оръжието — това бе предпазна мярка срещу загубването на меча в битка. Освен това всеки от шестимата носеше по едно копие и малък, кръгъл, не украсен щит. Ричард бе виждал жените от този народ облечени и въоръжени по същия начин, отдадени на същата цел. Този път обаче пред него стояха само мъже.

За хората от този народ боравенето с меча бе превърнато в изкуство. Обучаваха се на лунна светлина, тъй като денят не им предоставяше достатъчно от нужното им време. Използването на мечовете им бе близко до религиозно отдаване и те го правеха всеотдайно. Тези хора бяха истински майстори на острието.

Седмата, жената, бе облечена различно и не бе въоръжена — поне не в обичайния смисъл.

Ричард не бе добър в преценяването на тези неща, но едно бързо пресмятане му подсказа, че е бременна поне в шестия месец.

Буйният водопад от дълга черна коса, обрамчваща красивото й лице, придаваше на чертите й и особено на тъмните очи някаква строгост. За разлика от провисналите семпли одежди на мъжете, тя носеше фина вълнена светлокафява рокля до под коленете, пристегната в кръста с колан от еленова кожа. Краищата на колана й бяха украсени с необработени скъпоценни камъни.

От външната страна на ръкавите й, малко под раменете, имаше по един кичур разноцветни ивици плат. Всяка ивица бе прокарана през малка дупчица в допълнително пришито парче плат и закрепена с възел, и всяка, Ричард го знаеше, бе завързана там от просител.

Това бе молитвена рокля. Всяка от малките цветни ивици, когато се вееха на вятъра, трябваше да изпраща молитва към добрите духове. Подобна одежда се носеше единствено от тяхната духовна майка.

Ричард трескаво търсеше отговор на въпроса какво ли е откарало тези хора толкова далеч от дома им. Не можеше да намери никакъв успокоителен отговор, всичко, което му хрумваше, бе неприятно.

Ричард беше спрял. Калан застана от лявата му страна, Кара от дясната, а Чандален отдясно на Кара.

Без да обръщат внимание на останалите присъстващи, мъжете в провиснали дрехи положиха копията си на земята до себе си и паднаха на колене пред Ричард. Поклониха се дълбоко, докосвайки с чела земята, и останаха така.

Жената стоеше безмълвна и го гледаше. В тъмните й очи се долавяше надвременният поглед, който Ричард бе виждал и в очите на други. Сестра Вирна, вещицата Шота, Ан, а наред с тях и на Калан. Този поглед бе белег на дарбата.

Докато се взираше в очите му с поглед, в който като че ли имаше намек за това, че има неща, които той никога няма да разбере, през устните й премина сянка на усмивка. Без да каже дума, тя падна на колене пред шестимата си придружители. Докосна с чело земята и целуна върха на ботуша му.

— Кахарин — прошепна благоговейно.

Ричард протегна ръка надолу и като я хвана за рамото, я дръпна да стане.

— Ду Чайлу, радост е за сърцето ми да те видя, но какво правиш тук?

Тя се изправи пред него, на устните й засия сърдечна усмивка. Наведе се напред и го целуна по бузата.

— Дойдох да те видя, разбира се, Ричард, Търсачо, Кахарин, съпруже.