Тери Гудкайнд
Душата на огъня (40)

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

УЧИТЕЛЯТ СПИНК СНОВЕШЕ МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ със сключени на гърба ръце и ботушите му отекваха по дървения под. Хората продължаваха да ридаят за Андерианските жени. Да преживяват онова, което бяха причинили на невинните създания Хакенските орди. Фич си мислеше, че може да си представи как ще протече урокът, но се бе излъгал. Бе по-ужасно, отколкото фантазията му можеше да го начертае. Усети как лицето му пламва по-червено от косата. Учителят Спинк се постара да попълни откъслечните познания на Фич по въпросите на секса. В резултат Фич остана с впечатлението, че любовният акт не е онова приятно изживяване, което винаги си бе представял, че е. Разказът за мъките на Андерианските жени превърна доскорошния му копнеж в отвращение.

Нещата ставаха още по-ужасни от факта, че от двете му страни седяха жени. Тъй като знаеха за какво ще става въпрос по време на този урок, всички жени се бяха постарали да седнат на куп в единия край на стаята, всички мъже се бяха събрали в другия. Учителят Спинк обикновено не обръщаше внимание кой къде седи.

Този път обаче той изрично посочи на всеки един кое място да заеме. Мъж, жена, мъж, жена. Познаваше всички от групата на това наказателно събиране, знаеше къде работят и живеят. Беше се постарал да ги размеси така, че всеки да седи до човек, когото не познава особено добре.

Правеше го, за да накара присъстващите да се почувстват още по-объркани и притеснени, докато им разказваше историите на всяка жена поотделно и подробностите от онова, което й бе сторено. По време на, разказа му не се чуваха много ридания. Хората бяха прекалено ужасени от чутото, за да могат да плачат, и прекалено смутени, за да искат да привлекат вниманието върху себе си.

Фич никога не бе чувал за подобни неща между мъже и жени, а бе слушал доста истории от другарите му кухненски работници и куриери. Разбира се, онези мъже са били Хакенски лордове и естествено не са били ни най-малко нежни и внимателни. Те са искали да наранят Андерианките. Да ги унижат. Ето колко изпълнени с омраза са били Хакенците.

— Вие всички без съмнение си мислите — продължи учителят Спинк, — че това се е случило много отдавна. Преди векове. Че Хакенските лордове са били такива. Ние сме по-добри от тях, така си мислите. — Ботушите на учителя Спинк се спряха пред Фич. — Така ли си мис лиш, Фич? Така ли си мислиш в хубавата си униформа?

Мислиш си, че си по-добър от Хакенските лордове, а? Че Хакенците вече са се променили и са по-добри?

— Не, сър — отвърна Фич. — Не сме по-добри, сър.

Учителят Спинк изсумтя и продължи:

— Има ли сред вас някой, който си мисли, че днешните Хакенци са преодолели омразата в сърцата си? Че сте по-добри от своите предци?

Фич тайничко се озърна. Близо половината от присъстващите предпазливо вдигнаха ръце.

Учителят Спинк изпадна в гневен пристъп:

— Така значи! Мислите си, че днешните Хакенци са по-добри от дедите си! Вие, наглеци такива, се имате за по-добри?

Ръцете бързо се смъкнаха надолу.

— Не сте по-добри! Вашите изпълнени с омраза сърца ви ръководят до днес! — Ботушите му отново тръгнаха — туп, туп, туп — из притихналата аудитория. — Не сте по добри — повтори той, но този път със спокоен глас. — Същите сте.

Фич не си спомняше гласът на мъжа да е звучал някога толкова съкрушено. Сякаш самият той всеки момент щеше да заплаче.

— Клодин Уинтроп бе широко уважавана и ценена личност. Приживе тя работеше за всички хора — както Хакенци, така и Андерианци. Едно от последните й дела бе да подтикне към преосмисляне на старите закони, за да могат хората, най-вече Хакенците, които гладуват, да си намерят работа.

Преди да умре, Клодин Уинтроп е имала възможност да се убеди, че вие не сте по-различни от онези Хакенски лордове. Вие сте същите. — Ботушите му продължиха обиколката си из стаята. — Клодин Уинтроп е споделила част от съдбата на онези жени, живели преди много време. Онези, за които ви разказах днес. Тя е преживяла същото.

Фич смръщи чело. Знаеше, че съдбата на Клодин не е била същата. Тя умря бързо.

— Също като онези жени Клодин Уинтроп е била изнасилена от банда Хакенци.

Фич вдигна глава, цялото му лице се изкриви в гримаса. Веднага щом осъзна какво прави, смени изражението на лицето си. За щастие учителят Спинк бе в другия край на стаята, вглеждаше се в очите на Хакенските момчета там, така че не видя учудената реакция на Фич.

— Можем само да гадаем колко часа Клодин Уинтроп е трябвало да издържа смеховете, мъченията, подмятанията на мъжете, които са я изнасилвали. Можем само да гадаем колко са били тези жестоки, безсърдечни Хакенци, които са я подложили на подобни мъчения в онова голо поле. Но по утъпканото жито властите предполагат, че са били не по-малко от трийсет-четирийсет човека.

Всички ахнаха от ужас. Фич наред с другите. Но по други причини. Нямаше и половината от това число. Искаше му се да им каже, че учителят греши, че не са правили подобни жестокости с Клодин и че тя си е заслужавала убийството, защото е искала да навреди на Министъра и бъдещ Суверен. Че това е било техен дълг. Искаше да каже, че са направили добро за Министъра и за Андерия. Но вместо това само сведе глава.

— Но всъщност не са били онези трийсет-четирийсет души — продължи учителят Спинк. — Пръстът му обиколи бавно цялата стая. — Били сте всички вие. Всички вие, Хакенците, сте я изнасилили и убили. Подтиквани от омразата, която таите и до днес в сърцата си, всички вие сте участвали в това изнасилване и убийство. — Обърна се с гръб към стаята. — А сега изчезвайте. Стига ми толкова отвратителни Хакенски погледи за днес. Не мога повече да понасям гнусните ви престъпления. Вървете. Вървете си до следващото събиране и си мислете как можете да станете по-добри.

Фич се спусна към вратата. Не искаше да я изпусне. Не искаше тя да стигне до улицата. Изгуби я в тълпата от бързащи да излязат хора, но успя да си проправи път напред.

Веднъж излязъл навън, се плъзна встрани. Огледа хората отпред, но не я видя. Изчака, скрит в тъмнината, да излязат и останалите.

Щом я мерна, подвикна шепнешком името й.

Беата се спря и се огледа. Взря се в тъмнината да види кой я вика. Хората я блъскаха, за да излязат, така че се наложи тя да се дръпне встрани, по-близо до него.

Вече не носеше синята пола, която обичаше толкова много — с която бе облечена в онзи ден. Сега беше с дълга жълта пола с тъмнокафяво горнище.

— Беата, трябва да говоря с теб.

— Фич? — Тя застана с ръце на хълбоците. — Ти ли си, Фич?

— Да — прошепна той.

Тя се накани да си върви. Той я сграбчи за кръста и я дръпна в сенките. Последните от тяхната група се плъзнаха покрай тях, нетърпеливи да се приберат у дома, без да се интересуват от двамата млади, уредили си среща след събирането. Беата се опита да измъкне ръката си, но той я държеше здраво и я завлече още по-надълбоко в сенките на дърветата и храстите отстрани на залата за наказателни събирания.

— Пусни ме! Пусни ме, Фич, ще викам!

— Трябва да говоря с теб — припряно пошепна той. — Ела!

Тя се съпротивляваше. Той продължаваше да я дърпа и влачи, докато накрая стигна до едно място сред храстите, където не можеха да ги видят. В празното пространство между гъсталака надничаше пълната луна.

— Фич! Не искам мръсните ти Хакенски ръце да ме докосват! Той се обърна към нея и я пусна. Ръката й мигновено се стрелна да го удари. Но този път той бе подготвен и я хвана за китката. Тя го удари с другата си ръка.

Той й върна плесницата. Изобщо не я удари силно, но тя ахна от изненада. Беше престъпление един Хакенец да удари когото и да било. Но той изобщо не я удари силно. Не искаше да й причини болка, а само да я изненада и да я накара да му обърне внимание.

— Трябва да ме чуеш — изръмжа той. — Загазила си.

На лунната светлина ясно се виждаше как лицето й го ри от ярост.

— Ти си загазил. Ще кажа на Ингер, че си ме завлякъл в храстите, че си ме ударил и после…

— Вече достатъчно си разказала на Ингер!

Тя замлъкна за момент.

— Не знам за какво говориш. Тръгвам си. Няма да стоя тука и да чакам да ме удариш пак, особено сега, след като вече доказа омразното си Хакенско отношение към жените.

— Ще ме изслушаш, та ако ще да се наложи да те поваля на земята и да седна отгоре ти.

— Само опитай, мършаво говедо такова!

Фич стисна устни, за да преглътне обидата.

— Беата, моля те. Моля те, изслушай ме. Имам да ти казвам важни неща.

— Важни ли? Важни за теб може би, но за мен ти не си важен! Не искам да чувам нищо от устата ти. Знам какъв си. Знам, че ти доставя удоволствие да…

— Искаш ли хората, които работят за Ингер, да пострадат? Искаш ли Ингер да пострада? Изобщо не става въпрос за мен. Не знам защо имаш толкова ниско мнение за мен, но и нямам намерение да те убеждавам в противното. Става въпрос единствено за теб.

Беата изпуфтя и скръсти ръце. Размисли за момент. Огледа се да види дали някой не ги гледа. Приглади косата си зад ухото.

— След като няма да се опитваш да ме убеждаваш какъв прекрасен младеж си в лъскавата си униформа, подобна на униформите на онези зверове, Хакенските лордове, говори. Но накратко. Ингер ме чака за работа.

Фич облиза устни.

— Днес Ингер сам докара поръчката си в имението. Дойде, защото ти си му отказала.

— Ти пък откъде знаеш?

— Чувам разни неща.

— И как.

— Ще ме изслушаш ли? Здравата си загазила, в опасност си!

Тя вдигна ръце на хълбоците си, но не каза нищо, така че Фич продължи:

— Ингер е разбрал, че нещо ти се е случило в имението. Дойде и поиска възмездие. Иска имената на онези, които са се възползвали от теб.

Тя го огледа внимателно на лунната светлина.

— Откъде знаеш?

— Нали ти казах, чувам разни неща.

— Не съм казвала на Ингер нищо.

— Няма значение. Той сам се е досетил или и аз не знам как е станало, но важното е, че се тревожи за теб и иска нещо да се направи. Тази идея му е влязла в главата и иска справедливост. Няма да остави нещата да се разминат така. Решил е да раздуха работата.

Тя въздъхна с раздразнение.

— Не биваше да отказвам. Трябваше просто да отида, независимо какво можеше да ми се случи пак.

— Не те обвинявам, Беата, на твое място вероятно бих постъпил по същия начин.

Тя го изгледа подозрително.

— Искам да знам кой ти каза всичко това.

— Сега съм куриер и се движа сред важни личности.

Важните личности си говорят за това какво се случва в имението. Просто чувам какво си говорят, това е. Така го чух. Работата е там, че ако му кажеш какво се е случило, хората могат да си помислят, че се опитваш да навредиш на Министъра.

— О, стига, Фич, аз съм едно обикновено Хакенско момиче. Как бих могла да навредя на Министъра?

— Ти самата ми каза, че хората говорят, че той ще заеме мястото на Суверена. Да си чувала някой някога да каже и думица срещу Суверена? Е, Министърът почти е избран за Суверен. Как си мислиш, че ще го възприемат хората, ако разкажеш какво се е случило? Мислиш ли, че ще повярват, че си едно добро момиче, което казва истината? И че Министърът лъже, защото твърди, че не е така. Андерианците не лъжат — така са ни учили. Кажеш ли нещо против Министъра, ти самата ще бъдеш обявена за лъжкиня. Още по-лошо, за лъжкиня, която се опитва да опетни името на Министъра на културата.

Тя се замисли над думите му, сякаш се бе озовала пред неразрешима загадка.

— Е аз няма да го направя, но ако кажа нещо, Министърът ще потвърди, че съм казала истината, защото наистина ще е така. Андерианците не лъжат. Само Хакенците са зли по природа. Ако Министърът реши да говори, той ще признае истината.

Фич въздъхна отчаяно. Знаеше, че Андерианците са по-висши от тях, че Хакенците са белязани от знака на злото, но вече започваше да си мисли, че и Андерианците не са чак толкова идеални и безгрешни.

— Виж, Беата, знам какво са ни учили, но нещата не винаги са точно такива. Част от онова, което ни учат, някак не се връзва. Не всичко е истина.

— Истина е — равно отсече тя.

— Може да си мислиш, че е така, ама не е.

— Нима? А аз пък мисля, че ти просто не искаш да признаеш пред себе си колко ужасни са Хакенските мъже. Ще ти се да нямаше толкова порочна душа. Ще ти се онова, което са направили Хакенските мъже на онези жени някога, да не е вярно. Както и случилото се с Клодин Уинтроп.

Фич отметна косата от челото си.

— Беата, помисли. Как е възможно учителят Спинк да знае точно какво се е случило с всяка от онези жени?

— От книгите, тъпако. Ако случайно си забравил, Андерианците могат да четат. Имението е пълно с книги, които…

— И мислиш, че онези мъже, дето са изнасилили толкова много жени, са спирали от време на време, за да си водят бележки? Мислиш, че са питали всяка една за името й и са записвали подробно действията си, за да може след това всичко да влезе в книгите?

— Да. Точно така е било. Както всички Хакенски мъже, те също са харесвали онова, което са правели с онези жени. И са го записали. Знае се. Има го в книгите.

— А Клодин Унтроп? Кажи ми къде е книгата, в която пише, че е била изнасилена от убийците си?

— Така е било. Очевидно е. Направили са го Хакенци, Хакенците постъпват така. Би трябвало да знаеш какви са мъжете Хакенци, мършав…

— Клодин Уинтроп повдигна обвинение срещу Министъра. Тя винаги е имала мераци към него и е показвала интереса си. После, след като е привлякла вниманието му и му се е отдала по своя воля, е решила да застане на друга позиция. Започнала е да разправя наляво и надясно, че той й се е натресъл пряко волята й. Точно така, както се случи с теб. После, след като започна да разправя на хората отвратителните лъжи, че я е изнасилил, я намериха мъртва.

Беата замлъкна. Фич знаеше, че Клодин само се е опитвала да създаде проблеми на Министъра — Далтон Камбел му го каза. Случилото се с Беата не бе по нейно желание, но въпреки всичко Беата нямаше да се опита да прави проблем от това.

Тя го гледаше безмълвно в тъмнината. Наоколо свиреха щурци. Той се огледа да види дали някой не ги гледа. Между храстите се виждаше как хората си вървят по пътя. Никой не се обръщаше към мястото, където стояха двамата.

Най-накрая тя проговори, но вече без жар:

— Ингер не знае нищо и нямам намерение да му разказвам каквото и да било.

— Твърде късно е. Той вече беше в имението и каза, че си била изнасилена. Каза го на важни хора. Постави условия. Ингер ще те накара да му кажеш кой ти е причинил това.

— Не може да ме накара.

— Той е Андерианец. Ти си Хакенка. Може. А дори да реши да не го прави, високопоставените лица в имението могат да решат да те изправят пред магистрата и да му заповядат да те накара да кажеш имената.

— Ще откажа. — Тя се поколеба. — Това не може да ме накара да кажа.

— Нима? Е, в такъв случай със сигурност ще се превърнеш в престъпник — ако откажеш да им съобщиш какво се е случило. Те ще си мислят, че са го направили Хакенци, и ще искат имената им. Ингер е Андерианец и твърди, че е станало така. Не им ли кажеш каквото искат, е твърде вероятно да те хвърлят в тъмница, докато не си промениш мнението. А дори и да не го направят, най-малкото, ще си изгубиш работата. Ще останеш на улицата. Нали ми каза, че искаш да постъпиш в армията някой ден. Че това ти е мечтата. Престъпниците не ги вземат в армията. Мечтата ти може да се стопи. Ще станеш просякиня.

— Ще си намеря работа. Аз работя добре.

— Ти си Хакенка. Откажеш ли да сътрудничиш на магистрата, ще те обявят за престъпник. Никой няма да те вземе на работа. Ще свършиш като проститутка.

— Няма!

— Напротив. Когато огладнееш и ти стане студено, ще бъдеш принудена да го правиш. Ще се продаваш на мъже. На старци. Господарят Камбел ми е разказвал, че проститутките се разболяват от ужасни болести и умират. И ти ще умреш така, защото си била със старци, които…

— Няма! Няма, Фич, няма!

— А как ще живееш? Ако те обявят за престъпник, задето си отказала да отговаряш на въпросите на магистрата. Как ще живееш? Ако пък отговориш, кой ще ти повярва. Ще те обявят за лъжкиня и ще станеш престъпник, задето си обвинила несправедливо Андериански сановник.

Тя потърси очите му:

— Но аз няма да лъжа. Ти можеш да потвърдиш, че говоря истината. Нали каза, че искаш да станеш Търсач на истината? Помниш ли? Че това ти е мечтата. Моята мечта е да отида в армията, а твоята е да станеш Търсач на истината. Като човек, който иска да стане Търсач, ще трябва да станеш и да обявиш, че казвам истината.

— Виждаш ли? Казваш, че никога няма да кажеш, а вече говориш за признаване.

— Но ти можеш да застанеш до мен и да потвърдиш, че не лъжа.

— Аз съм Хакенец. Нима си мислиш, че ще повярват на двама Хакенци, които се обявяват против самия Министър на културата? Ти да не си се побъркала? Беата, никой не повярва на Клодин Уинтроп, а тя беше Андерианка, при това почитана, с име. Тя отправи обвинение срещу Министъра и ето, че е мъртва.

— Но ако това е истината.

— А каква е истината, Беата? Че ми разправяше какъв велик човек е Министърът? Колко е красив и прекрасен? Че поглеждаше към прозореца му и въздишаше, наричайки го Бертранд? Че очите ти щяха да изхвръкнат, щом получи поканата да се качиш при него? Че Далтон Камбел трябваше да те подхване под мишница, за да не хвръкнеш, преизпълнена с възторг и наслада при поканата да се срещнеш с Министъра, за да може той да ти предаде съобщение за Ингер, че харесва месото му? Знам само, че ти и той… Може би след това си поискала нещо от него. Понякога жените постъпват именно по този начин, така съм чувал — искат разни услуги. След като направят нещо по своя воля, започват да повдигат обвинения, за да получат нещо за себе си. Така говорят хората. Знам само, че може би си била толкова възторжена от срещата си с него, че нищо чудно сама да си си вдигнала полата, за да му покажеш, че нямаш нищо против. Може сама да си го попитала дали те иска. На мен не си ми казвала нищо. Единственото, което получих лично, беше шамар — може би, защото те сварих да се забавляваш с Министъра, докато би трябвало да си на работа. Доколкото ми е известно, истината може и да е такава.

Брадичката на Беата потрепери, докато се опитваше да преглътне сълзите, изпълнили очите й. Свлече се на земята, отпусна се на пети и зарови лицето си в шепи.

Фич остана прав, чудейки се какво да прави. След малко коленичи до нея. Ужасно се притесни, виждайки я да плаче. Познаваше я отдавна и никога не бе дори чувал някой да казва, че е плакала — като другите момичета. А сега ревеше като бебе.

Протегна се и нежно я докосна по рамото. Тя се дръпна.

След като не искаше да я утешават, той просто остана до нея, сам отпуснат на пети, без да каже нито дума. За момент си помисли да си тръгне и да я остави да се наплаче, но реши, че ще е по-добре да остане, за да може да й помогне, ако тя има нужда от нещо.

— Фич — успя да промълви тя между две хлипания.

Сълзите продължаваха да се стичат по бузите й, — какво ще правя? Толкова ме е срам. Нещата така се объркаха. Всичко стана по моя вина, изкуших добрия Андерианец с порочната си душа. Не го исках, не мислех, че го правя, а ето какво стана. Всичко, което направи той, беше изцяло по моя вина. Но не мога да излъжа и да кажа, че съм го желала, когато не съм — ни най-малко. Опитах се да ги отблъсна, но бяха твърде силни. Толкова ме е срам. Какво ще правя?

Фич преглътна буцата в гърлото си. Не му се искаше да го казва, но се налагаше — заради нея. Не го ли направеше, тя можеше да свърши като Клодин Уинтроп — а той можеше да е човекът, натоварен със задачата да го направи. И тогава нещата щяха да се сринат, защото той не можеше да направи такова нещо. Щеше да се върне в кухнята при загорелите съдове — — в най-добрия случай. Но по-скоро би направил това, отколкото да нарани Беата. Посегна към дланта й и нежно я разтвори. Бръкна в джоба на униформата си. Постави в ръката й карфицата със спираловидното калпаче. Онази, с която Беата закрепваше яката на блузката си. Същата, която бе загубила на третия етаж онзи ден.

— Ами, както изглежда, доста си загазила, Беата. Не виждам друг изход освен един.