Тери Гудкайнд
Душата на огъня (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— ФЕЧ! ХАЙДЕ, МОМЧЕ! ФЕЧ^[1]!

Мъжете се изсмяха. Жените се закикотиха. На Фич му се прииска лицето му да не пламва като косата му всеки път, щом майстор Дрюмонд му се подиграва по този начин. Той остави тела в загорялата тенджера и забърза да откликне на вика на кухненския управител.

Докато заобикаляше една от дългите маси, закачи с лакът шише, което някой бе поставил почти на самия ръб. Успя да улови тежкото, кобалтово синьо стъкло миг преди да се разбие в пода. Въздъхвайки с облекчение, го бутна по-навътре, близо до самун хляб. Чу да изкрещяват името му още веднъж.

Закова се пред майстор Дрюмонд и застина, забил очи в пода. Не искаше цицина на главата си, задето се е опитал да протестира, че го взимат на подбив.

— Да, майстор Дрюмонд?

Едрият кухненски управител избърса ръцете си в бялата хавлиена кърпа, която винаги държеше увесена на колана си.

— Фич, ти си най-тромавият работник, който съм имал.

— Да, сър.

Майстор Дрюмонд се протегна на пръсти и надзърна през прозореца. Някой зад Фич изруга, явно изгорил се на горещ тиган. Откъм огнището се чу издрънчаване на метал по каменния под. Не последваха крясъци и Фич разбра, че пострадалият не е от Хакенците, работещи в кухнята.

Майстор Дрюмонд махна с ръка към сервизната врата на огромната кухня.

— Донеси дърва. Ще ни трябва дъб, а също и малко ябълка, за да ароматизираме ребърцата.

— Дъб и ябълка. Добре, сър.

— Но преди това окачи един голям котел на огъня. И побързай с дъба.

Фич изпусна едно „да, сър“. От големите дъбови цепеници за жаравата винаги му се забиваха трески. А те бяха най-отвратителните от всички — щеше да го боли с дни наред. Добре поне, че ябълковите не бяха толкова зле. В имението се очакваше голямо събитие, знаеше, че трябва да донесе достатъчно дърва.

— И си отваряй очите на четири за каруцата на месаря. Трябва да е тук всеки миг. Ще му извия врата на Ингер, ако я е изпратил по-късно.

Фич се поизпъна.

— Каруцата на месаря? — Не се осмели да попита онова, което го интересуваше. — Ще пожелаете ли да я разтоваря после, сър?

Майстор Дрюмонд подпря ръце на широките си хълбоци.

— Да не би да искаш да ми кажеш, Фич, че започваш да мислиш занапред?

Няколко от жените наблизо, приготвящи сосовете, се изкикотиха.

— Разбира се, че ще искам да я разтовариш! И само да изпуснеш нещо като предния път, ще изпека на жаравата кокалестия ти задник като компенсация.

Фич се поклони два пъти.

— Да, майстор Дрюмонд.

С отдалечаването си той се дръпна встрани, за да направи място на млекарката, която носеше за одобрение от майстор Дрюмонд мостри сирене. Една от жените, приготвящи сосове, дръпна Фич за ръкава, преди той да е успял да се оттегли.

— Къде са лъжиците, за които те помолих?

— Ей, сегичка, Джили, веднага, щом…

Тя го дръпна за ухото.

— Не ми говори с такъв тон! — изръмжа Джили. Извъртя му ухото. — Такива като теб никога няма да се оправят!

— Не, Джили аз, кълна се. Към Андерианците изпитвам единствено най-голямо уважение. Ежедневно работя над злата си природа, така че в сърцето и душата ми да не остане никакво местенце за омраза или злоба, и се моля на Създателя да ми вдъхне сили да преобърна пропуканата си душа. И нека ме хвърли във вечния огън, ако не успея — избърбори той машинално. — Ще ти донеса лъжиците, Джили. Моля те, пусни ме да отида да ги взема!

Тя поклати глава.

— Тръгвай тогава, и по-бързо.

Като разтъркваше пулсиращото си ухо, Фич изтича до скарата, където бе оставил лъжиците да се сушат. Грабна цяла шепа и ги подаде на Джили с възможно най-голямото уважение, на което беше способен, без да забравя, че майстор Дрюмонд го наблюдава с крайчеца на окото си и без съмнение си отбелязва да го накаже, задето не е занесъл лъжиците на Джили по-рано, за да може сега да изпълни незабавно заповедта му и да окачи котела над огъня, след което да донесе дърва.

Докато й подаваше лъжиците, Фич се поклони.

— Надявам се ще се погрижиш тази седмица да отидеш на допълнително наказателно събиране. — Джили грабна лъжиците от ръката му. — Какви унижения само сме длъжни да търпим ние, Андерианците, от такива като теб — измърмори тя, печално клатейки глава.

— Да, Джили, наистина се нуждая от успокоението на едно допълнително наказателно събиране. Благодаря, че ми напомни.

След като жената изсумтя презрително и се върна към работата си, Фич, засрамен от факта, че неволно е позволил на злата си природа да унизи една Андерианка, се завтече да повика на помощ някой от другите кухненски работници Хакенци, за да вдигнат тежкия котел на куката.

Откри Морли, потопил ръце до лакти в горещата сапунена вода и твърде доволен, че му се удава случай да ги извади навън, било то и за вдигане на тежкия котел.

Докато му помагаше, Морли хвърли бърз поглед през рамо. За него физическото усилие не бе толкова голямо, колкото за Фич. Фич бе слабоват. Морли имаше мускулесто тяло.

Усмихна му се заговорнически.

— Иде голямата вечер. Знаеш какво означава това.

Фич му се усмихна в отговор, че знае. При всичките тези гости ги очакваше неспирен глъч от смехове, викове, песни, ядене и пиене. Заедно с това виното и бирата щяха да текат в изобилие и никой нямаше да обръща внимание дали му пълнят чашата наполовина или му дават полу празна бутилка.

— Означава, че това е единственото предимство да работиш за Министъра на културата.

Морли, напрегнал вратните си жили под тежестта, се надвеси над котела, който влачеха по пода.

— Което пък иде да покаже, че трябва да се постараеш да проявяваш повече уважение към Андерианците. В противен случай ще загубиш и това предимство. Както и покрива над главата си и удоволствието от пълния корем.

Фич кимна. Не беше имал намерение да показва неуважение — това бе последното, което би си помислил. На Андерианците дължеше всичко, което имаше. Но все по-често се убеждаваше, че те са лесно обидчиви натури. Знаеше обаче, че към това водят вродената му безчувственост и невежество, затова предполагаше, че сам си е виновен.

Веднага щом котелът бе закачен на куката, Фич се огледа припряно. Прошепна на Морли, че тази вечер ще се отрежат до козирката. Морли отметна назад червената си Хакенска грива и изимитира пиянско, макар и тихичко хълцукане, след което отново потопи ръцете си в сапунената вода.

С усмивка на лице Фич се запъти навън за дърва. Скорошните мокри дъждове се бяха изместили на изток, оставяйки след себе си сладкото ухание на свеж, влажен въздух. Новият пролетен ден обещаваше да бъде топъл. В далечината тучните ливади с избуяла зелена пшеница блестяха на слънцето. Имаше дни, когато вееше южнякът, в които над ливадите се плъзваше ароматът на море. Днес обаче морският дъх отсъстваше, макар в небето да се рееха няколко чайки.

Всеки път, щом разтовареше поредния наръч дърва, Фич хвърляше по един поглед към пътя, за да види дали не идва каруцата на месаря. Нямаше я. Докато привърши с дъбовите цепеници, туниката му вече бе плувнала в пот. Успя да се размине само с една треска, макар и доста големичка, забита дълбоко в ципата между два пръста.

Докато събираше цепеници от купчината с ябълково дърво, долови ритмичното скърцане на приближаваща каруца. Докато смучеше нараненото място и безуспешно се мъчеше да докопа треската със зъби, той тайничко хвърляше по един поглед към сянката между огромните дъбове, ограждащи дългата входна алея към имението, и най-после мерна клатещата се походка на Брауни, крантата на месаря. Човекът, изпратен с товара, седеше от другата страна на капрата. От такова разстояние Фич не можеше да определи кой е.

Освен каруцата на месаря към огромното имение прииждаха още цял куп хора — от учени, привлечени от богатата Андерианска библиотека, през слуги, изпратени със съобщения или рапорти, до работници, натоварени на каруци със стока. Освен това течеше и непрекъснат поток добре облечени хора, дошли по друга работа.

Когато дойде да работи в кухнята, тя, както и цялото имение се сториха на Фич необятни и гъмжащи от хора. Плашеше го всичко и всеки, но знаеше, че това ще е новият му дом и че ще трябва да се приспособи към работата и условията, ако иска да има подслон и храна.

Майка му заръча да работи здраво и каза, че ако има късмет, подслонът и храната ще му са осигурени завинаги. Предупреди го да уважава по-висшестоящите, да изпълнява нарежданията им и дори правилата да му се струват сурови, винаги да ги спазва. Допълни още, че дори заповедите да му се струват непосилни, трябва да ги изпълнява без коментар и най-вече без да се оплаква.

Фич нямаше баща — или поне не го познаваше, макар от време на време около майка му да се навъртаха мъже, за които той си мислеше, че ще се оженят за нея. Тя живееше в стая, осигурена й от нейния работодател — търговец на име Ибсон. Намираше се в града, до къщата на господаря Ибсон, в една сграда, където живееха и другите му работници. Майка му работеше в кухнята, беше готвачка. Можеше да ти сготви всичко.

Въпреки това винаги й бе трудно да изхранва Фич и нямаше възможност да му обръща много внимание. Когато не беше на наказателно събиране, тя го взимаше със себе си на работа, за да може да го държи под око. В кухнята той обръщаше шишовете, разнасяше това-онова, миеше някои по-малки съдове, премиташе двора, а често трябваше и да изрива конюшните, където господарят Ибсон държеше някои от товарните си коне.

Майка му се държеше добре с Фич — поне когато го виждаше. Той знаеше, че тя го обича и е загрижена за бъдещето му. Че чувствата й към него не са като тези на мъжете, които понякога се отбиваха при нея. Те се отнасяха към Фич като към някакво досадно леке. Някои от тях, за да останат насаме с майка му в нейната стаичка, просто го изхвърляха навън за през нощта.

Бедната жена кършеше ръце, но бе прекалено срамежлива, за да каже на мъжете да не гонят сина й.

Когато това се случеше, той трябваше да спи или на прага към улицата, свит под стълбата, или пък у някои комшии, ако се съгласяха да го пуснат у тях. Понякога, когато валеше, нощният пазач на конюшните, който живееше в съседство, го пускаше да спи в конюшните. Фич обичаше конете, но едва издържаше мухите.

Но мухите бяха нищо в сравнение с перспективата да се срещне нощем с някои от Андерианските момчетии.

Рано на следващата сутрин майка му тръгваше за работа, обикновено с приятеля си, който също работеше някъде в стопанството, и Фич се промъкваше обратно в стаичката. Когато се връщаше у дома след вечер, в която Фич бе прекарал навън, тя обикновено му носеше някакъв подарък, откраднат от кухнята, в която работеше.

Майка му искаше да го изучи за търговец, но не познаваше някой, който би се съгласил да го вземе за помощник, камо ли за чирак. Така че преди около четири години, когато Фич порасна достатъчно, за да може сам да си изкарва прехраната, господарят Ибсон й помогна да го настани на работа в кухнята в имението на Министъра на културата, което се намираше недалеч от столицата Феърфийлд.

Още с пристигането му един от служителите в имението извика Фич и другите новопостъпили и им обясни реда в този дом — къде ще спят кухненските работници, какви са им задълженията и други подобни. Служителят се постара със сериозен глас да изтъкне важността на мястото, където ще работят оттук нататък. От това имение Министърът на културата упражняваше контрол върху почти всички аспекти от живота в Андерия. Освен това имението бе и частната резиденция на Министъра. Самият Министър на културата бе подчинен единствено на самия Суверен.

Отначало Фич бе разбрал, че го изпращат на работа при обикновен търговец. Нямаше и представа, че майка му е успяла да го нареди в толкова високопоставен дом. И бе изключително горд. По-късно установи, че работата е тежка, както всяка друга работа, на всяко друго място. В нея нямаше нищо изтънчено. Но въпреки това се гордееше, че той, един Хакенец, работи в министерското имение.

Като се изключи това, което му обясняваха, че Министърът прави закони и подобни неща, които да гарантират запазването на уникалността на Андерианската култура и спазването на правата на всички хора в Андерия, Фич всъщност не разбираше какво налага при Министъра на културата да се изсипват толкова много хора, и то непрекъснато. Не разбираше още и защо е необходимо непрекъснато да се измислят нови закони. Та нали в крайна сметка правото си е право, а кривото — криво. Веднъж попита един Андерианец и му бе отговорено, че непрекъснато се появяват нови кривини, които трябва да бъдат оправяни. Фич и това не го разбра, но не му го каза. Още първия въпрос бе извикал на лицето на Андерианеца кисела гримаса.

Като не можа да извади треската от пръста си, той се наведе да допълни наръча с ябълкови цепеници, без да изпуска от око пътя и каруцата на месаря. Един от приближаващите пътници му направи силно впечатление. Беше едър мъж, облечен в непозната кафява военна униформа и със странно наметало, което му заприлича като да е покрито с кичури коса. На всеки пръст мъжът имаше по един пръстен. От всеки пръстен излизаше по един кожен ремък, който минаваше над кокалчетата и се вливаше в широк кожен накитник, продължаващ и към лактите. Накитниците му бяха осеяни с кабзи. Кабзи покриваха и ботушите му. Фич с изненада установи, че на ухото и носа на мъжа също проблясват метални кабзи.

От кожените колани и ремъци по униформата му висяха оръжия, каквито Фич не бе сънувал дори в най-черните си кошмари. На дясното му бедро се полюшваше страховит ятаган с толкова извит връх, че чак приличаше на кука. От дървената му дръжка, потъмняла от времето и употребата, се поклащаше топка, обсипана с шипове, свързана с дървото с верижка. Най-отгоре на дръжката стърчеше дълъг и остър щик.

Тъмният облак гъста черна коса го правеше да прилича на Андерианец, но тежките му вежди веднага опровергаваха подобно предположение. Рошавата тъмна коса се спускаше над як врат, който сигурно бе широк колкото кръста на Фич. Дори от разстояние видът на мъжа предизвика болезнени спазми в корема на малкия работник.

Докато надминаваше бавната каруца на месаря, мъжът хвърли дълъг поглед на седящия зад Брауни кочияш. Когато продължи пътя си, погледът му пак се залепи за прозорците на имението. В очите му сякаш блестеше някакво мрачно намерение.