Тери Гудкайнд
Душата на огъня (45)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

АН ХВЪРЛИ БЪРЗ ПОГЛЕД зад себе си, докато Сестра Джорджия повдигаше покривалото на палатката. Доволна, че никой не им обръща внимание, тя се пъхна след жената.

Вътре се бяха сбутали цял куп жени, някои лежаха, други седяха на земята със свити колене, трети се бяха сгушили една в друга като уплашени деца. Повечето дори не вдигнаха очи да погледнат новодошлите. Ан никога не бе виждала толкова овчедушна група хора.

Укори себе си за гледката. Тези жени явно бяха изтърпели неописуеми страдания.

— Къш! — обади се Сестра Рошел близо до входа, без да вдига очи към Ан. — Изчезвай, просякиньо.

— Много добре, дете — каза Ан. — Чудесно е, Сестро Рошел, че пазиш скромния си дом чист от просяци.

Половината жени вдигнаха глава при звука на познатия глас. Под слабата светлина в Ан се взряха няколко чифта огромни очи. Вече виделите сбутаха съседките си, които още не бяха обърнали внимание на ставащото, или ги дръпнаха за ръкавите.

Част от жените бяха облечени по начин, който истински изуми Ан. Дрехите им ги покриваха от главата до петите, но бяха толкова прозрачни, че жените оставаха практически голи. Някои носеха собствените си дрехи, но станали на дрипи върху телата им.

Ан се усмихна.

— Фионола, изглеждаш добре, като се има предвид какво си преживяла. Сестра Керена. Сестра Обри. Сестра Черна, май си започнала да побеляваш. На всички се случва, но на теб ти отива.

Жените запримигаха насреща й с невярващи очи.

— Наистина е тя — обади се сестра Джорджия. — Жива е. Не е умряла, както си мислехме. Прелат Аналина Алдурен е жива.

— Е — продължи Ан, — сега Вирна е Прелат, но…

Жените започнаха да се изправят на крака. Ан си каза, че й приличат на стадо овце, забелязали приближаването на вълк. Сякаш всеки момент бяха готови да хукнат в обратната посока.

Сестрите на светлината бяха жени твърди, със силен дух и завидно интелигентни. Ан се ужасяваше при мисълта за това какво ли трябва да им е сторено, та да се превърнат в такава жалка картинка.

Тя погали нежно главата на жената до нея.

— Сестра Люси. Ти си истинско щастие за уморените ми очи. — Ан се усмихна с искрена радост. — Всички. — Усети по бузата й да се изтърколва сълза. — Скъпи, скъпи мои Сестри, всички вие сте блаженство за очите ми. Благодаря на Създателя, задето ме доведе при вас.

В следващия миг всички се хвърлиха на колене пред нея, започнаха да шептят молитви към Създателя да бди над нея, да ридаят, невярващи на очите си.

— Така, така. Стига вече — каза тя и избърса сълзите от лицето на Сестра Люси. — Стига. Чака ни важна работа и нямаме време за рев — не че нямате нужда от него. Но по-късно ще имаме достатъчно време за това, а сега всяка минута е скъпа.

Сестрите целуваха ръба на роклята й и се оттегляха, за да отстъпят място на следващите. Те бяха загубените и отново намерени чеда. Ан се почувства съкрушена.

Тя им се усмихваше с най-благата си усмивка на Прелат и ги благославяше, докосвайки всяка глава, произнасяйки името на всяка поотделно и благодарейки на Създателя, че е спасил живота и е бдял над душите им. Срещата се превърна в неофициално-официална аудиенция на Прелата със Сестрите на светлината.

Не мислеше, че моментът е подходящ да им припомня, че всъщност вече не е Прелат, че длъжността й е наследена от Вирна. В подобен момент на щастие подобно нещо не бе нужно.

Остави им още няколко минути, след това ги прекъсна рязко:

— А сега ме чуйте всички. Тишина! По-късно ще имаме повече от достатъчно време да споделяме радостта си от това, че сме заедно. Сега трябва да ви кажа защо съм тук. Случи се нещо ужасно. Но както ви е добре известно, всичко на този свят се стреми към равновесие. И равновесното положение на това ужасно нещо е фактът, че с благословията на Създателя ви се предоставя възможност да избягате оттук.

— Прелатът ми каза, че Хармониите са на свобода — вметна Сестра Джорджия. Всички ахнаха. — Тя е убедена в това.

С последното Сестра Джорджия всъщност искаше да подчертае, че самата тя много-много не вярва на тези приказки, че това е невъзможно и че човек трябва да е истински глупак, за да си помисли такова нещо.

— А сега ме слушайте внимателно — Ан ги изгледа с добре познатия на всички поглед, който смразяваше кръвта във вените им. — Нали си спомняте Ричард?

Те закимаха.

— Е, това е дълга история, но накратко, Джаганг предизвика чума, която отне хиляди човешки животи. Ужас на смърт постигна невероятно много хора. Загинаха безчет деца. Още толкова останаха сираци.

— Сестра Амелия.

— Тя се е клела в Пазителя!

Няколко от Сестрите в дъното ахнаха от ужас.

— Знам — отвърна Ан. — Именно тя отиде до отвъдния свят. Донесе чумата, която желаеше Джаганг. Уби безброй невинни хора. Ричард успя да използва силата си и сложи край на чумата.

Палатката се изпълни с удивени погледи, придружени от трескав шепот. Ан си каза, че вероятно ги затрупва с прекалено много информация наведнъж, но трябваше да им каже достатъчно, за да разберат какъв е залогът.

— Ричард сключи сделка с чумата и я победи, но за да спаси живота му, Майката Изповедник използва магия — Ан вдигна пръст, за да ги накара да млъкнат. — Натан избяга. — Шепотът отново изпълни палатката. Ан ги сгълча да мълчат. — Натан каза на Майката Изповедник имената на Хармониите, за да може тя да спаси живота на Ричард. За него това е бил ужасен избор, но повярвайте, направил го е само за да спаси живота на Ричард. Майката Изповедник произнесе на глас имената на трите Хармонии, за да завърши заклинанието, нужно, за да се спаси Ричард.

Хармониите са тук. Тя ги извика в този свят. Самата аз се убедих в това. Видях ги с очите си, видях ги да убиват.

Този път никой не възропта. Дори Сестра Джорджия изглеждаше убедена. Ан почувства, че с право им е разказала всичко дотук.

— Както всички знаете, ако Хармониите дойдат в този свят, могат да предизвикат нечувани катаклизми. Които вече започнаха. Магията рухва. Магията на всички нас е толкова отслабнала, че практически е безполезна. Но магията на Джаганг е също толкова безполезна. Това ни дава шанс да се измъкнем от лапите му.

— Но какво общо имат с всичко това Хармониите? — чу се глас.

Ан въздъхна дълбоко.

— Докато Хармониите са тук, магията отслабва. Това означава, че магията на Джаганг като пътешественик по сънищата се е сринала точно така, както и дарбата на всяка една от нас. Съзнанията ви вече са свободни от пътешественика по сънищата.

Сестра Джорджия за миг я изгледа невярващо.

— Но какво ще стане, ако Хармониите се върнат обратно в отвъдния свят? Това може да се случи неочаквано във всеки един момент. И Джаганг отново да се настани в главите ни. Човек не може да разбере кога той е у него. По никакъв начин. Хармониите може вече да са отлетели обратно към отвъдния свят. Може да са успели да си откраднат душа. Може да са се върнали при господаря си — Пазителя. Джаганг може да е отново в главата ми и да ме наблюдава в същия този миг.

Ан стисна жената за ръката.

— Не, не те наблюдава. А сега ме чуй. Магията ми изчезна. Както и вашата. Всички вече сме лишени от дарбата си. Веднага щом тя се завърне при мен, ще разбера — както всяка от вас. Засега обаче я няма, както я няма и дарбата на пътешественика по сънищата.

— Но на нас не ни е позволено да използваме дарбата си без разрешение — каза една Сестра вдясно. — Не можем да разберем кога силата ни се е върнала, за да познаем, че Хармониите са си отишли.

— Аз ще позная веднага — каза Ан. — Джаганг не може да ми забрани да докосвам своя Хан — стига да мога.

Сестра Керена пристъпи напред.

— Но ако Хармониите се върнат, тогава и Негово Сиятелство ще се върне.

— Не. Чуйте ме. Има начин да забраним на пътешественика по сънищата да проникне в главите ви.

— Не е възможно — очите на Сестра Черна сновяха във всички посоки, сякаш Джаганг можеше да се крие някъде в сенките и да ги наблюдава. — Прелате, трябва да се махнеш оттук. Може да те заловят. Някой може да те е видял. Може да докладват на Джаганг точно в този момент.

— Моля те, бягай — каза и Сестра Фионола. — За нас няма надежда. Забрави ни и се спасявай. Това, че си тук, няма да свърши добре.

Ан отново изсумтя:

— Разберете! Има начин да се попречи на пътешественика по сънищата да нахлува в съзнанията ви. Всички ще се спасим от зловещата му хватка.

Сестра Джорджия явно отново не й вярваше:

— Не виждам как.

— А защо според вас не е успял да влезе в моята глава? Да не би да си мислите, че не иска да ме има? Самият Прелат? Нямаше ли и аз да съм с вас, ако можеше да ме пипне?

Всички замлъкнаха, замислени над въпроса й.

— Ами, предполагам, щеше — свъсила чело, се обади Сестра Обри. — Как така не е могъл да те хване?

— Защитена съм. Точно това се опитвам да ви кажа. Ричард е магьосник-воин. Всички вие знаете какво означава това — той притежава и двете страни на магията.

Сестрите запримигаха от удивление и започнаха да си шушукат една на друга.

— Още нещо — продължи Ан и им направи знак да замълчат, — той е Рал.

— Какво значение има това? — попита Фионола.

— Пътешествениците по сънищата са създадени по време на Голямата война. Един магьосник от онова време, магьосник-воин на име Рал, предтеча на Ричард, е създал връзка, благодарение на която е могъл да защитава хората си от пътешествениците. Родените с дарбата потомци на рода Рал наследяват тази връзка с хората си и тя ги предпазва от пътешествениците по сънищата.

Сънародниците на Ричард от неговата страна са до един свързани с него, защото той е техният Господар Рал. Поради тази причина, и понеже магията се е предавала от поколение на поколение, та до него, всички те са защитени от пътешествениците по сънищата. Джаганг не може да проникне в техните съзнания. Един пътешественик по сънищата не може да стори нищо на човек, верен на Господаря Рал.

— Но ние не сме негови сънародници — започнаха да се обаждат една след друга жените.

Ан вдигна ръка.

— Няма значение. Просто трябва да се закълнете във вярност на Ричард — да се закълнете в сърцата си, и сте спасени от пътешественика по сънищата.

Тя ги обходи с пръст пред лицата.

— Аз отдавна съм се заклела във вярност на Ричард. Той е нашият водач в борбата ни срещу чудовището Джаганг, който иска да сложи край на магията в този свят. Вярата ми в Ричард, връзката ми с него, клетвата, която съм положила пред него в сърцето си, ме предпазва от императора и той не може да проникне в съзнанието ми.

— Но ако това, което казваш за Хармониите, е вярно — проплака една Сестра в дъното, — значи магията на връзката също ще изчезне и пак няма да сме защитени.

Ан въздъхна и се постара да запази спокойствие пред уплашените и изтощени жени. Напомни си, че всички те са изкарали дълго време в зловещите ръце на врага.

— Двете неща се отричат взаимно, не разбирате ли.

Ан обърна длани една към друга и започна да ги движи в противоположните посоки.

— Докато Хармониите са тук, магията на Джаганг не действа и той не може да нахлува в съзнанията ви. — Задвижи ръцете си в обратна посока. — Щом Хармониите изчезнат, ако сте се врекли на Ричард, връзката с него ще ви предпазва от Джаганг. Или едното, или другото ще ви пази. Не разбирате ли? Необходимо е просто да се закълнете пред Ричард. Той стои начело на борбата срещу Джаганг, той се бори за нашата кауза — за каузата на Светлината, и няма защо да се притеснявате, че пътешественикът по сънищата ще ви навести някога отново. Сестри, можем да се спасим. Още тази нощ. Веднага. Нима най-после не схванахте? Можете отново да сте свободни.

Всички я гледаха като гръмнати. Накрая Сестра Рошел се обади:

— Но тук не сме всички.

Ан се озърна.

— Къде са останалите? Ще ги приберем и тръгваме. Къде са?

Жените отново потънаха в стреснато мълчание. Ан посочи с пръст Сестра Рошел, за да я накара да й отговори. Накрая жената промълви:

— В палатките.

Всички сведоха очи. Златните халки на долните им устни блеснаха на светлината от свещите.

— Какво искате да кажете, какви палатки?

Сестра Рошел се покашля, опитвайки се да не избухне в сълзи.

— Когато някоя от нас направи нещо не по вкуса на Негово Сиятелство или той ни се ядоса, или иска да ни накаже, или да ни даде урок, или просто му се прище да е жесток, Джаганг ни изпраща в палатките. Войниците ни използват. Пускат ни помежду си.

Сестра Черна се строполи ридаеща на пода.

— Трябва да бъдем курви за тези мъже.

Ан събра решителност:

— Чуйте ме всички. На това ще бъде сложен край още сега. От този миг нататък вие сте свободни. Вие отново сте Сестри на светлината. Чувате ли ме? Вече не сте него ви роби!

— А останалите? — попита Сестра Рошел.

— Не можете ли да ги приберете?

Сестра Джорджия изпъна гръб и зае решителна поза.

— Ти чакай тук, Прелате. Сестра Рошел, Обри, Керена, елате с мен и ще видим какво можем да направим. — Тя изгледа трите. — Нали? Знаем какво трябва да се направи.

Трите кимнаха. Сестра Керена хвана Ан под мишница.

— Ти чакай тук. Нали? Няма да се бавим.

— Да, добре — каза Ан. — Но трябва да побързате. Трябва да се измъкнем преди нощта да е напреднала, защото може да събудим подозрения с опита си да напуснем лагера посред нощ, когато всички вече спят. Не можем да чакаме да…

— Само малко — спокойно повтори Сестра Рошел. — Разчитай на нас. Всичко ще бъде наред.

Сестра Джорджия се обърна към Сестрите:

— Погрижете се тя да чака тук. Трябва да остане в палатката.

Сестрите кимнаха. Ан вдигна юмруци на хълбоците си.

— Ако се забавите, тръгваме без вас. Ясно ли е? Не можем…

Рестра Рошел я докосна по рамото.

— Няма да се бавим. Чакай.

Ан въздъхна.

— Нека Създателят бъде с вас.

Ан седна между Сестрите, които като че ли постепенно потънаха обратно в мрачните си мисли. Радостта им от първоначалната среща с нея сякаш се стопи. Отново станаха дистанцирани и некомуникативни. Докато Ан се опитваше да им разказва част от преживелиците си, я гледаха с празни погледи. От време на време тя намираше повод да се засмее на някои по-необичайни моменти с надеждата, че някоя от Сестрите ще се развесели или поне ще се усмихне. Никоя не го направи. Никоя не зададе въпрос — сякаш изобщо не я слушаха. Вече не вдигаха очи към нея. Подобно на попаднали в капан животни, искаха просто този ужас да свърши.

С всяка изминала минута Ан се изнервяше все повече. Сега, когато седеше сред тези жени, с които бе прекарала дълги години от живота си, започваше да си мисли, че всъщност не ги познава толкова добре, колкото си въобразява.

Попадналите в капан животни понякога биваха толкова уплашени, че не успяваха да избягат дори през широко отворена врата.

Щом покривалото на палатката се вдигна, жените мигом се свиха встрани.

Вътре нахълтаха четирима едри мъжаги в кожени униформи, целите окичени с колани, ремъци, с пелерини на раменете и с оръжия, подрънкващи на коланите. След тях вървяха Сестрите Джорджия, Рошел, Обри и Керена. Мазните, сплъстени коси на мъжете се полюшваха на раменете им, докато главите им се въртяха на всички страни. По поведението им Ан реши, че са по-високопоставени от обикновени войници.

Сестра Рошел посочи:

— Това е тя. Прелатът на Сестрите на светлината.

— Рошел — изръмжа Ан, — какво става? Какво си мислиш?

Мъжът, който явно бе най-главният от четиримата, я сграбчи за лицето, извърна главата й наляво, после надясно, за да я огледа.

— Сигурна ли си? — Мрачният му поглед се спря на Сестра Рошел. — На мен ми изглежда не по-различна от всяка просякиня.

Сестра Джорджия посочи Ан:

— Казвам ти, че е тя.

Мъжът я погледна и тя продължи:

— Дегизирала се е така, за да може да проникне в лагера.

Мъжът направи знак на останалите трима. Те носеха белезници и вериги. Ан се опита да се защити, но войникът, който я хвана, без особени усилия я стисна за китките и ги поднесе към колегата си, за да й сложи белезниците.

Двамата я дръпнаха на пода, а третият постави пред нея наковалня. Сложиха отворените краища на белезниците върху наковалнята и прокараха през тях нитове, чиито главички размазаха с чук, заключвайки белезниците необратимо. От жестокото стягане металът се впи в плътта на Ан, но мъжете не обърнаха никакво внимание на спонтанния й вик от болка.

Тя не беше толкова глупава, че да се опитва да се дърпа, когато вижда, че няма да има полза от това, така че си наложи да остане неподвижна. Без Хана си бе абсолютно безпомощна срещу тези огромни мъжаги. Сестрите се сбутаха една в друга колкото се може по-надалеч от войниците. Никоя не вдигаше глава.

Мъжете зачукаха и веригата. Ан се строполи безпомощна на пода и нададе вик, щом лицето й се блъсна в земята. Оковаха и глезените й. Свързаха с вериги ръцете и краката й. Чифт големи ръце я вдигнаха на крака. Веригата на кръста й минаваше през другите две.

Нямаше да може дори да се храни сама.

Единият от мъжете се почеса по гъстата брада.

— И е дошла в лагера съвсем сама?

Сестрите Рошел и Джорджия кимнаха.

Онзи се изсмя.

— Чудя се как е станала Прелат, след като е толкова глупава?

Сестра Джорджия направи реверанс и каза, без да го поглежда:

— Не знаем, сър. Но наистина е тя.

Той сви рамене и се обърна да си върви, но после спря и хвърли поглед към треперещите жени на пода. Посочи една от Сестрите в абсурдни прозрачни дрехи.

— Ти.

Сестра Теола трепна. Затвори очи. Ан видя как устните й се помръдват в тиха молитва към Създателя.

— Ела с мен — изкомандва мъжът.

Трепереща, Сестра Теола стана. Другите трима одобриха с ухилени физиономии избора на шефа си и я блъснаха да върви пред тях.

— Нали казахте, че няма — кротко възропта Сестра Джорджия.

— Така ли съм казал? — отвърна мъжът. — Ами промених си решението.

— Нека дойда вместо нея — провикна се Джорджия, щом мъжът тръгна да излиза.

Той извърна глава.

— Леле, леле, колко сме благородни. — Той сграбчи Джорджия за ръката и я дръпна след себе си към изхода. — Щом толкова настояваш, можеш да я придружиш.

След като мъжете излязоха заедно с двете жени, над палатката надвисна тягостна тишина. Никоя от Сестрите не поглеждаше към Ан, цялата окована.

— Защо? — тихо прошепна тя, но гласът й отекна в палатката като звъна на най-голямата камбана в купола на Двореца на пророците.

Някои от Сестрите трепнаха при въпроса й. Други направо заплакаха.

— Не сме толкова глупави, че да се опитаме да избягаме — отвърна накрая Рошел. — Отначало всички опитвахме, наистина, Прелате. Някои не преживяха опитите си. Смъртта им бе ужасна и продължителна. Негово Сиятелство ни даде да разберем колко безсмислени са опитите за бягство. Да помогнеш на някого, който се опитва да избяга, също е тежко престъпление. Никоя от нас не желае да получи отново този урок.

— Но вие наистина можехте да се спасите!

— Не сме толкова глупави — каза Сестра Рошел. — За нас няма надежда. Ние принадлежим на Негово Сиятелство.

— Отначало като жертви — каза Ан, — но сега вече по свое желание. Аз доброволно рискувах живота си, за да ви освободя. Получихте шанс, но избрахте да останете роби, вместо да спечелите свободата си. Още по-лошо — излъгахте ме. Излъгахте ме, откликвайки на позивите на злото.

Жените сведоха глави, щом Ан ги обиколи с унищожителен поглед.

— Всяка от вас прекрасно знае какво мисля за лъжците — какво мисли Създателят за тях.

— Но, Прелате — проплака Черна.

— Тишина! Не искам да ви слушам! Вече нямате никакво право да ме карате да ви слушам. Ако някога успея да се измъкна от тези вериги, ще бъде с помощта на онези, които служат истински на Светлината. Вие не сте по-добри от Сестрите на мрака. Те поне имат доблестта да признаят, че служат на злия си господар.

На входа на палатката се показа мъж и Ан млъкна.

Беше среден на ръст, с масивни ръце и широк гръден кош. Коженият му жакет беше разтворен, от набития му врат висяха цяла дузина златни ланци, накичени със скъпоценни камъни. На всеки от дебелите му пръсти имаше по един пръстен, достоен за Крал. Гладко избръснатата му глава отразяваше отблясъците на свещите. Изящна златна верижка свързваше халката на лявата му ноздра с друга халка на лявото ухо. Дългите, сплетени краища на мустаците му се спускаха покрай устните, висейки симетрично от двете страни на сплетената му брадичка. В очите му се четеше знакът на кошмара на пътешественика по сънищата. В тях изобщо липсваше бялото. Тъмните очни ябълки бяха наситени с мрачни, мъгляви петна, които се носеха в едно поле на мастилено черната неяснота, но Ан без колебание можеше да каже, че погледът му е насочен към нея. Тя не можеше да си представи, че погледът на самия Пазител би могъл да бъде по-страховит.

— Както виждам, имаме посетител — гласът му бе тежък като телосложението му.

— О, свинята можела да говори — каза Ан. — Колко впечатляващо.

Джаганг се изсмя. Звукът не беше особено приятен.

— Я виж ти, какви сме нахакани. Джорджия ми каза, че ти си самият Прелат. Така ли е, скъпа?

Ан забеляза с крайчеца на окото си, че всички жени бяха нападали на колене, с чела, опрени в пръстта. Тя не можеше да каже, че не разбира нежеланието им да срещат погледа му.

Усмихна му се очарователно.

— Аналина Алдурен, бивш Прелат на Сестрите на светлината, на вашите услуги.

Вдлъбнатината между гръдните му мускули потъна още повече, щом той вдигна ръце в молитвена поза и й се поклони с престорена почит към сана й.

— Император Джаганг на твоите.

Ан въздъхна раздразнено.

— Е, какво ще правиш сега, Джаганг? Мъчения? Изнасилване? Обесване, обезглавяване, изгаряне?

Мазната усмивка отново грейна на устните му.

— Виж ти, виж, скъпа, нима нямаш никаква представа как се съблазнява мъж! — — Той посегна встрани и сграбчи Сестра Черна за косата. — Виждаш ли, работата е там, че от тези редови Сестри си имам достатъчно. Имам и от другите, дето са се врекли на Пазителя. Признавам, че те са ми по-симпатични. — Той изви вежда. — Те все още могат да използват част от магията си.

Очите на Сестра Черна плувнаха в сълзи от болка, щом той я стисна за гърлото.

— Но си имам само един Прелат.

Стъпалата на Сестра Черна висяха на няколко милиметра над земята. Не можеше да диша, но не се опитваше да се съпротивлява. Ужасните му, мощни мускули блестяха на светлината на свещите.

Вените на ръката му изпъкнаха. Очите на Черна се ококориха, щом хватката му се затегна. Устата й зяпна във внезапен ужас.

— Е — обърна се Джаганг към останалите, — тя призна ли ви всичко за Хармониите? Разказа ли ви всичко за тях?

— Да! — веднага отвърнаха няколко гласа, надявайки се искрено той да пусне Черна.

Не всичко, помисли си Ан. Ако Зед успее да направи нещо, с Хармониите щеше да е свършено.

— Добре. — Той пусна жената на земята.

Сестра Черна се строполи на пода, стискайки гърлото си с ръце, докато отчаяно се бореше да си поеме въздух. Не успяваше. Джаганг бе прекъснал дихателната й тръба. Пръстите й започнаха да махат във въздуха. Докато лежеше свита в краката му, започна да посинява.

С отчаяни усилия Черна пропълзя до скута на Ан. Ан погали главата на бедната жена в израз на безпомощно съчувствие. Прошепна й любовта и опрощението си, а след това тихичко се помоли на Създателя и добрите духове.

Ръцете на Сестра Черна, гърчейки се в агония, се вдигнаха към кръста на Ан в благодарност. На Ан не й оставаше друго, освен да се моли Създателят да прости на своето чедо, издъхващо в гърчове в скута й. Накрая благодатната прегръдка на смъртта дойде.

Джаганг ритна бездиханното тяло встрани. Стисна с една ръка веригата на врата на Ан и без усилия вдигна жената на крака. Мътните сенки в мастилено черните му очи се впиха в нея така, че й прилоша.

— Струва ми се, можеш да се окажеш от полза. Може да ти изтръгна ръцете и да ги изпратя на Ричард Рал само за да го накарам да посънува кошмари. Може да те разменя за нещо ценно. Но не се притеснявай, ще ти намеря някакво приложение, Прелате. Отсега нататък си моя собственост.

— Може да притежаваш съществуването ми в този свят — с мрачна решителност отвърна Ан, — но не можеш да вземеш душата ми. Този дар от Създателя си е мой и само мой.

Той се изсмя.

— Какви прекрасни думи. — Той придърпа лицето й към своето. — Чувал съм ги и преди. — Веждите му се вдигнаха със задоволство: — Всъщност, като се замисля, май всяка от тези жени тук ми ги е казвала? Но знаеш ли какво, Прелате? Днес те като че ли поизлъгаха, нали? Предадоха те до една, когато можеха да избягат. Ако не друго, можеха да спасят твоя живот, без да излагат себе си на риск. Но избраха робството пред предложената от теб свобода. Бих казал, Прелате, че вече владея и душите им.

— В предсмъртния си миг Сестра Черна потърси мен, а не теб, Джаганг. Тя потърси доброто и любовта, макар че преди това ме предаде. Това, императоре, е белег за истинското намерение на душата.

— Въпрос на гледна точка. — Той сви рамене. — Какво ще кажеш, искаш ли да убия всички останали, една по една, за да видим отдадеността на всяка от тях, и накрая да преброим гласовете? За да е честно, бих ти предложил да се сменяме в убиването им — веднъж ти, веднъж аз. Аз убих своята. Твой ред е.

Ан не можеше да направи нищо друго, освен да стрелне с огнен поглед чудовището пред себе си. Той се изсмя гърлено.

— Не искаш ли? Е, значи не си толкова сигурна, че ще спечелиш в гласовете? — Той се обърна към Сестрите, които все още стояха на колене: — Днес имате късмет, скъпи мои. Прелатът пожела да помилва душите ви. — Мътният му поглед се върна върху Ан. — Между другото, вероятно се надяваш Хармониите да бъдат прогонени. Значи се надяваме на едно и също. Магията на мен ми е нужна, но ако трябва, мога да спечеля и по този параграф. Ако обаче Хармониите бъдат изгонени, за теб ползата ще е никаква. Нали разбираш, тези белезници и вериги са оплетени със заклинание, направено от другите ми Сестри. Знаеш за кои говоря. Сестрите на мрака. Както ти е известно, те използват Субстрактивна магия, а тя, скъпи ми Прелате, все още действа. Просто не искам да храниш напразни илюзии.

— Колко мило от твоя страна.

— Но не се ядосвай. Все ще ти намеря някакво полезно приложение.

Той повдигна ръка. Голите му рамене се издуха под кожения жакет. Бицепсите му бяха по-широки от кръстчетата на повечето жени в палатката.

— Засега обаче мисля, че предпочитам да си в безсъзнание.

Тя се опита да извика силата си. Дарбата й не отвърна. Видя как юмрукът му се приближава, но не можеше да направи нищо, за да го спре.