Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Soul of the Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 77 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ І. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 480. Цена: 7.80 лв. ISBN: 954-733-121-3 (ч. 1)

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ ІІ. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 399. Цена: 6.80 лв. ISBN: 954-733-122-1 (ч. 2).

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ТЯ РАЗПЕРИ РЪЦЕ и богатият й глас се извиси с мрачните трели на приказка, по-древна от мит.

Изникнаха виденията ледени на красотата

от мрачната и тиха пазва на смъртта.

Крадците на магията и вещината се впуснаха за плячка, нарамили дълга.

Камбани трижди зазвъняха, пристигна и смъртта.

Сияйни, мамещи, макар и рядко зрими, понесоха се с вятъра, обяздили искра.

Едни обрекоха на мрака свойто име, а други за кралицата си диреха храна.

Камбани трижди зазвъняха, пристигна и смъртта.

Един погалиха, а друг пък призоваха във бурния си път из въздух и вода.

Когото пръстите им мамещо допряха, не му остана избор друг освен пръстта.

Камбани трижди зазвъняха, пристигна и смъртта.

От ловна страст обзети, във вихъра на танца,

с покварата си покосиха селото и града,

заклеха, прокълнаха, обрекоха на транса,

и на кралицата си кладите дариха със храна.

Камбани трижди зазвъняха, пристигна и смъртта.

Докато не разцепи водата,

Докато телата им от камък не затрептяха,

Докато вик не нададе,

Докато не назова цената.

Камбани трижди зазвъняха, Планината посрещна смъртта.

Разтвориха пазви, дариха с прегръдки,

с хвалби го засипаха — с коварни лица,

но той, непреклонен, на Милостта ги обрече

и дори във замяна поиска душа.

Камбаните замълчаха и Планината ги посече.

И Планината ги зазида в твърдата скала.

 

Младата жена завърши омагьосващата си песен с невъзможно дълъг тон. Залата избухна в аплодисменти.

Песента бе по древен текст на Джоузеф Андер и това бе единствената причина да се отнасят с толкова любов към нея. Веднъж Далтон бе прелиствал старите книги, за да види дали не би могъл да научи нещо повече за смисъла й, но не откри обяснения, които да хвърлят повече светлина върху значението на думите, които при съществуването на различни версии на песента не винаги бяха едни и същи. Песента бе от онези, които никой не разбираше, но всеки ценеше, тъй като очевидно бе някакъв вид триумф за един от тачените основатели на тяхната земя. В името на традицията познатата мелодия бе изпълнявана при различни важни случаи.

Поради някаква причина Далтон си помисли, че този път думите му казваха повече от обикновено. Сякаш още малко и щеше да ги разбере. Но това усещане бе мимолетно. Скоро мисълта му отплува другаде и чувството отлетя.

Докато жената се покланяше пред Суверена с разперени ръце, а след това повтори поклона си пред аплодиращите гости на главната маса, разположена до тази на Суверена, дългите й ръкави обърсаха пода. На стената зад двете главни маси, повдигнат върху мащабно уголемени Андериански пики, се стелеше на пищни гънки балдахин от коприна и брокат. Търсеше се ефектът на сцената, в каквато, Далтон го знаеше, двете маси малко или повече се превръщаха по време на празненството.

Певицата се поклони пред гостите, насядали на дългите редици от двете страни на залата. Ръкавите й бяха украсени с бели бухалови пера, така че когато разпереше ръце по време на изпълнението си, заприличваше на жена-птица, на същество, долетяло от света на древните приказки, за които се разказваше в песента.

Стейн, заел мястото си до Министъра и съпругата му, ръкопляскаше вяло, като без съмнение си представяше жената без пернатите й одежди. Вдясно от Далтон Тереза добавяше към аплодисментите си ентусиазирани възгласи на одобрение. Сам Далтон, ръкопляскайки, не можа да сдържи прозявката си.

На излизане певицата отново разпери ръце, в знак на благодарност към изпращащата я публика. След като се скри, от другия край на залата влязоха четирима лакеи, носещи платформа, върху която бе разположен кораб от марципан, плуващ в бурно марципаново море. Издутите му платна бяха изработени от карамелизирана захар.

Целта, разбира се, бе да се предизвести, че следващото ястие ще бъде рибно, както тестеният елен, преследван от тестени хрътки, прескачащи ограда от див чемшир, зад която се спотайваше мечка, предизвестяваше появата на едно от месните ястия, а картоненият орел, разперил криле над макет на столицата Феърфийлд, оповестяваше поднасянето на дивечово блюдо. От галерията се чуха фанфари и барабан, прибавящи и музикален съпровод към поднасянето на новото ястие.

Бяха сервирани пет блюда, всяко състоящо се от поне дузина специалитети. Това означаваше, че оставаха още седем, придружени от същото количество съпътстващи ястия. Музика, изпълнявана на флейта, пикола и барабан, жонгльори, трубадури и акробати развличаха гостите между отделните ястия, докато сред масите гастролираше дръвче, отрупано със захаросани плодове. За радост на всички присъстващи се раздаваха подаръци, състоящи се от механични кончета, чиито крака се местеха в крачка.

Месните блюда включваха всичко — от любимите сукалчета на Тереза — тя бе изяла три малки зайчета — до дивеч, прасе, крава и мечка, застанала на задните си крака. Мечката бе докарана на подвижна платформа. Пред всяка маса наметалото й, надиплено над печеното туловище, бе отмятано встрани, за да могат майсторите месари да отрежат парчета за гостите. Дивечът включваше от врабчетата, които Министърът обожаваше заради качеството им да стимулират потентността, до гълъби, лебедова шия, орел и задушена чапла с преподредени пера и крила, прикрепени с тел така, че да изобразява мним летеж.

Не се очакваше гостите да могат да погълнат такова огромно количество храна. Разнообразието бе предвидено, за да има голям избор. Не само да се достави удоволствие на почетните гости, а и да бъдат те изненадани с изобилие. Посещение в имението на Министъра бе събитие, което се помнеше дълго. За мнозина то се превръщаше в легендарно. Спомен, който не изтляваше с години.

Докато опитваха ястията, повечето от гостите хвърляха по едно око на главната маса, където седяха Министърът, поканените лично от него двама високопоставени благородници и другият обект на засилен интерес — представителят на Императорския орден. Стейн бе пристигнал по-рано и всички посрещнаха с охкания и ахкания войнствената му осанка и наметалото му от човешки скалпове. Той бе сензация, мъж, който привличаше подканващите погледи на не една и две жени, направо разтреперващи се при мисълта, че могат да имат такъв мъж в леглото си.

В очевиден контраст с воина от Стария свят, Бертранд Чанбоор бе облечен в тесен виолетов жакет без ръкави, украсен отпред с изящна бродерия и поръбен със сребърен ширит. Под него носеше късо сако със семпъл ръкав. Двете дрехи придаваха на меката му, заоблена фигура по-мъжествен вид. Над ниската, повдигната яка на жакета се виждаше ивица бял набор, която се повтаряше и около китките и кръста му.

Върху жакета бе наметнал пищен фрак в по-тъмно виолетово, с кожен ширит, обточващ яката и слизащ надолу пред гърдите. Под подплънките в края на раменете буфан ръкавите бяха набраздени от ивици червена коприна. Между спираловидните бразди бяха пришити редички перли, разделяни от тънки ширити.

С напрегнатия поглед и вечната си усмивка — която, заедно с погледа, сякаш бе предназначена единствено и само за онзи, с когото Министърът имаше визуален контакт в момента — и облака гъста, просребряваща коса той имаше внушителен вид. Това, заедно с присъствието на Бертранд Чанбоор, или по-скоро присъствието на силата, която той символизираше като Министър на културата, оставяше мнозина от мъжете зяпнали от възхита, а повечето жени — застинали в неизразим копнеж.

Когато не гледаха към масата на Министъра, гостите хвърляха тайни погледи към съседната, където се бе разположил Суверенът, придружаван от жена си, тримата си големи синове и двете дъщери. Никой нямаше смелостта да погледне открито към Суверена. Та нали той в крайна сметка бе наместникът на Създателя на този свят — светият религиозен водач, както и първият човек в страната. Мнозина в Андерия, както Андерианци, така и Хакенци, издигаха Суверена в култ дотам, че при вида на каретата му моментално се хвърляха на земята и започваха през плач да изповядват сторените грехове.

Суверенът, нащрек за ставащото наоколо, въпреки разклатеното си здраве бе облечен в лъщяща златна одежда. Червена жилетка подчертаваше бухналите ръкави на дрехата. На раменете му бе метната дълга мантия в разкошни цветове, богато бродирана със сребърни нишки. Бе обут в сърцевидни бухнали подплатени къси панталони на разноцветни ивици и с жълти копринени чорапи. На всеки пръст имаше пръстен. Главата му стоеше хлътнала между заоблените рамене, сякаш златният медальон с диаманти с времето бе станал твърде тежък за врата му. Ръцете му бяха на петна, големи колкото накитите му.

Суверенът бе надживял четири съпруги. С любяща ръка последната му жена попиваше храната по брадичката му. Далтон си помисли, че едва ли има двадесет години.

За щастие, макар синовете и дъщерите му да бяха взели със себе си своите половинки, бяха оставили в къщи децата си. Внуците на Суверена бяха направо непоносими. Никой не се осмеляваше да направи нищо повече от това да се усмихне одобрително на малките слънчица, докато те вършееха необезпокоявани пакостите си. Някои от внуците бяха значително по-големи от настоящата си баба.

От другата страна на Министъра, симетрично на Далтон, седеше лейди Хилдемара Чанбоор, облечена в елегантна сребриста рокля, чието деколте съответстваше на модните тенденции. Тя направи знак с пръст и арфистката, седяща пред главната маса, но по-ниско, поде нежна мелодия, която прекъсна тишината. Жената на Министъра ръководеше празненството.

Всъщност нямаше нужда от нейните напътствия, но тя настояваше да бъде призната за царствената домакиня на пищното и изключително важно събитие, така че от време на време се включваше в потока на действията с леко повдигане на пръст, за да прекъсне арфистката и всеки да разбере и осъзнае незаменимото й и важно място до съпруга й. Хората останаха смаяни, убедени, че цялото празненство се задвижва от пръста на лейди Чанбоор.

Арфистката със сигурност знаеше кога да спре да свири, но въпреки това изчакваше и следеше за повдигането на благородния пръст, преди да се осмели сама да го направи. Жената напрегнато и с пот на челото следеше кога същият този пръст ще се повдигне наново, за да не би да го пропусне.

Макар на всеослушание да се говореше колко сияйна и красива е Хилдемара, тя бе по-скоро с плътни и набити черти и винаги напомняше на Далтон за скулптура на жена, изваяна от майстор, притежаващ повече плам, отколкото талант. Определено не бе произведение на изкуството, на което човек има желание да се любува дълго време.

Арфистката се възползва от прекъсването и посегна към чашата, оставена край златната й арфа. Докато се навеждаше, Министърът хвърли сластен поглед към деколтето й, като в същото време ръгна Далтон в ребрата, да не би да изпусне гледката.

Лейди Чанбоор забеляза хищния поглед на мъжа си, но не реагира по никакъв начин. Както обикновено. Тя се наслаждаваше на властта си и с готовност плащаше изискваната за това цена.

Въпреки това насаме Хилдемара понякога налагаше Бертранд, с каквото й падне, но по-скоро от чувството за социална обида, отколкото поради някакви съпружески чувства. Всъщност тя нямаше сериозна причина да е недоволна от флиртовете на мъжа си, тъй като самата тя не бе особено вярна съпруга и от време на време споделяше дискретната компания на един или друг любовник. Далтон си водеше мислен списък с имената им.

Той подозираше, че подобно повечето от любовниците на съпруга й нейните партньори биват привлечени от властта й и от мисълта, че чрез нея могат да си спечелят някаква облага. Повечето хора нямаха представа за ставащото в имението и може би не биха могли да си я представят в друга светлина освен като любяща съпруга — образ, който тя старателно градеше. Андерианците я обичаха така, както други народи обичат своята Кралица.

В много отношения тя бе скритата сила зад кабинета на Министъра. Бе опитна, знаеща, целенасочена. Докато Бетранд се забавляваше, Хилдемара, скрита зад затворените врати, издаваше заповеди. Той разчиташе на професионализма на жена си, често се съобразяваше с нея по материални въпроси, без да го е грижа по какъв начин покровителства тя този или онзи, нито пък интересувайки се от културната сеч, която оставяше след себе си.

Независимо какво мислеше за съпруга си, когато бе насаме със себе си, на публично мястно Хилдемара ревностно пазеше неговата доминантна позиция. Падне ли той, със сигурност щеше да се срути и тя. За разлика от него, тя рядко употребяваше алкохол и старателно прикриваше нощните си приключения.

Далтон в никакъв случай не я подценяваше. Тя плетеше своята собствена паяжина.

Присъстващите изахкаха в почуда, когато иззад марципановия кораб изскочи един „моряк“ и засвири весела рибарска песничка на малката си флейта, акомпанирайки си на барабанче, окачено на колана му. Тереза се заливаше от смях и пляскаше с ръце — такава бе реакцията и на повечето гости.

Тя стисна крака на мъжа си под масата.

— О, Далтон, мислил ли си някога, че ще живеем на такова прекрасно място, че ще познаваме такива прекрасни хора и ще присъстваме на такива прекрасни събития?

— Разбира се.

Тя отново се изсмя и нежно притисна рамо в неговото. Далтон наблюдаваше Клодин, която ръкопляскаше от една маса вдясно. От лявата му страна Стейн набоде парче месо и най-арогантно го разкъса със зъби. Задъвка с отворена уста, наблюдавайки зрелището. Беше видно, че това не е неговият тип забавление.

Прислугата вече бе започнала да сервира рибата в сребърни чинии, които, преди да постави пред гостите, отнасяше при помощната маса, за да бъдат полети със сосове и гарнирани. Суверенът имаше свои сервитьори, които стояха встрани на една маса и опитваха и приготвяха храната му. Използваха ножове, които си носеха, за да обрязват хрупкавите корички на печените меса и хляба за Суверена и семейството му. Имаха други прибори, с които приготвяха поставките, върху които се сервираше храната на Суверена. Тези поставки, за разлика от на другите гости, се сменяха след всяко ястие.

Министърът се наклони към Далтон, стиснал между пръстите си парче свинско, натопено в горчица.

— До мен достигна слух, че на празненството присъства жена, която може би е склонна да разпространява неприятни слухове. Може би ще е добре да се заемеш по-късно.

От платото, което споделяше с Тереза, Далтон избра с два пръста парче круша в бадемово мляко.

— Да, Министър, погрижих се. Вече няма подобни намерения за проява на неуважение. — Той метна крушата в устата си.

Министърът повдигна вежда.

— Е, в такъв случай, добре.

Усмихна се широко и смигна край Далтон. Цяла сияеща, Тереза отвърна на поздрава му с поклон.

— О, скъпа ми Тереза, казах ли ти вече, че тази вечер изглеждаш особено божествена. И косата ти е прелестна. Сякаш си добрият дух, удостоил ме с честта да благослови трапезата ми. Ако не бе омъжена за моята дясна ръка, по-късно щях да те поканя на танц.

Министърът рядко танцуваше с друга освен с жена си и — както бе по протокола — със съпругите на официалните си гости.

— Министре, за мен би било чест — каза Тереза, запъвайки се от вълнение. — Както и за съпруга ми, убедена съм в това. Не бих могла да бъда в по-добри ръце на дансинга. И изобщо където и да било.

Въпреки че Тереза обикновено успяваше да запази статута си на високопоставена особа, този път се изчерви пред оказаната й изключително висока чест. Ръката й зачовърка блестящите панделки, привързани за косата й. Тя си даваше пълна сметка за завистта в очите на околните, станали свидетели на разговора й със самия Министър.

По намръщената физиономия зад Министъра Далтон можеше да прецени, че подобен танц, при който Бертранд Чанбоор със сигурност щеше да се притиска силно до полуголите гърди на Тереза, никога няма да се осъществи. Лейди Чанбоор не би допуснала Бертранд да покаже публично подобна липса на пълно отдаване към собствената й персона.

Далтон се върна на служебни въпроси, леко насочвайки разговора в интересуващата го посока:

— Един от официалните лица в града е доста загрижен за ситуацията, за която говорихме.

— Какво казва? — Бертранд знаеше за кой именно директор говорят и разумно не спомена името му на всеослушание. Очите му обаче заблестяха от гняв.

— Нищо — увери го Далтон. — Но е настоятелен. Може да продължи да задава въпроси, да иска обяснения. Нашите опоненти това и чакат — да се надигне недоволство. Би било притеснителна загуба на време, която ще ни отдалечи от грижите ни за народа, ако се оставим да бъдем въвлечени в ненужни обвинения за неправилен курс на поведение.

— Но това е абсурдно — каза Министърът, придържайки се към стила на тайнствения разговор, изпълнен с недомлъвки. — Не смяташ сериозно, надявам се, че има хора, които наистина възнамеряват да застанат на пътя на добрите ни дела?

Думите му звучаха като заучени — използваше ги толкова често. Предпазливостта изискваше публичните им разговори да са добре премерени. Не бе изключено сред гостите да има хора с дарбата, надявайки се да я използват в долавяне на думи, които не са предназначени за чужди уши.

Самият Далтон бе наел на служба жена с такъв талант.

— Отдали сме живота си в служба на Андерианския народ — продължи Далтон — и въпреки това се появяват тези алчни хора, макар и да се броят на пръсти, които искат да заложат прът в колелото на прогреса, което завъртаме в името на добруването на обикновените хора.

От платото, което споделяше с жена си, Бертранд избра печено крило от лебед и го прокара през малка купичка ашурен сос.

— Значи в такъв случай смяташ, че размирниците се канят да ни създадат проблеми?

Лейди Чанбоор, която отблизо следеше разговора, се наклони към съпруга си.

— Размирниците само дебнат възможност да унищожат доброто, сторено от Бертранд. Те с готовност ще помогнат на всеки, който създава проблеми. — Тя многозначително отправи поглед към Суверена, когото младата му жена хранеше с пръсти. — Чака ни важна работа и нямаме нужда от опозиционери, които да ни се пречкат.

Бертранд Чанбоор бе най-сериозният кандидат за Суверен, но имаше опоненти. Веднъж избран, Суверенът служеше до живот. Всеки провал в такъв важен момент можеше да изключи Министъра от списъка с кандидатите. Имаше доста хора, които само дебнеха за подобен провал и щяха да слушат и гледат настойчиво за издънка.

След като Бертранд Чанбоор бъде избран за Суверен, за тях нямаше защо да се притесняват. Но дотогава нищо не бе сигурно.

Далтон кимна почтително.

— Вие добре познавате ситуацията, лейди Чанбоор.

Бертранд изсумтя лекичко:

— Предполагам, имате предложение.

— Така е — отвърна Далтон, снишавайки гласа си почти до шепот. Не бе учтиво да шепнеш на такова място, но нямаше друг начин. Трябваше да се действа, а шепотът нямаше да бъде чут.

— Смятам, че ще е най-добре, ако разстроим равновесието на нещата. Това, което съм намислил, не само ще изтръгне плевелите от нивата, но и ще ги накара да се замислят дали да растат изобщо повече.

Без да изпуска от око масата на Суверена, Далтон обясни предложението си. Лейди Чанбоор се поизправи с лукава усмивка. Съветът на Далтон се връзваше и с нейните намерения. Без да показва чувствата си, Бертранд, наблюдавайки как Клодин рови в чинията си, се съгласи.

Стейн демонстративно прокара ножа си през фината бяла памучна покривка.

— Чудя се защо просто не им прережа гърлата.

Министърът се огледа да види дали някой не е чул думите на Стейн. Лицето на Хилдемара пламна от ярост. От подобно изказване, особено от страна на човек, носещ наметало от човешки скалпове, Тереза стана бяла като платно.

Стейн бе предупреден. Ако подобни думи бъдат чути и докладвани, могат да предизвикат разследване, което неминуемо щеше им докара Майката Изповедник на посещение. И тя нямаше да се успокои, докато не установи истината. Станеше ли това, нищо чудно да е склонна да използва магията си, за да отстрани Министъра от кабинета му. Завинаги.

Със смъртоносен поглед Далтон отправи мълчаливо предупреждение към Стейн. Онзи се ухили широко през пожълтелите си зъби.

— Само приятелски майтап.

— Не ме е грижа колко е голям Императорският орден — изръмжа Министърът за ушите на всеки, който можеше да е чул Стейн. — Ако не бъдат поканени — което те първа ще бъде решено, — ще загинат, покосени от Домини дирч. Императорът го знае. В противен случай не би ни молил да размислим над щедрите му предложения за мир. Сигурен съм, че ще остане недоволен да научи как един от хората му обижда нашата култура и законите, по които живеем.

Вие сте тук като делегат на император Джаганг, дошъл да разясни пред нашите хора позицията и либералните предложения на императора. Нищо повече. Ако се наложи, ще повикаме друг да свърши работата.

Стейн се усмихна мазно на целия смут, който бе предизвикал.

— Шегувах се, разбира се. Подобни празни разговори са обичай у нас. Там, откъдето идвам, такива приказки са нормални и безобидни. Уверявам ви, че бе просто за забавление.

— Надявам се ще се отнасяте с повече такт, когато се обръщате към хората ни — продължи Министърът. — Дошли сте да говорите по сериозни въпроси. Директорите не биха приели подобен род унизителен хумор.

Стейн се изсмя грубо.

— Господин Камбел ми обясни колко нетолерантна е вашата култура към подобни шеги, но моята първична природа ме накара да забравя мъдрите му думи. Моля, извинете несполучливата ми шега. Не исках да обидя никого.

— В такъв случай, добре — заключи Бертранд и се облегна на стола, острият му поглед обиколи гостите. — Всички Андерианци познават арогантността само бегло и не са свикнали с подобни изрази, камо ли с подобни действия.

Стейн се поклони.

— Има още много да уча за похвалните обичаи на вашата култура. С нетърпение ще очаквам възможност да мога да ви опозная по-добре.

При тези напълно обезоръжителни думи Далтон си подобри мнението за госта. Невчесаната коса на Стейн заблуждаваше. Това, което се намираше под нея, съвсем не бе толкова неподредено.

Ако лейди Чанбоор долови хапливата сатира в остроумния отговор на Стейн, не го показа. Лицето й възвърна обичайния си сладко-кисел израз.

— Разбираме и уважаваме искрените ви усилия да научите онова, което сигурно ви се струва странно в нашите обичаи. — Тя побутна чашата на Стейн към него: — Моля, опитайте малко от нашето вино от долината Нарийф. Всички ние го харесваме много.

Дори съпругата на Министъра да не бе забелязала тънката жилка сарказъм в думите на Стейн, Тереза я бе усетила. За разлика от Хилдемара, Тереза бе прекарала по-голямата част от съзнателния си живот на бойното поле на женските социални структури, където думите се превръщаха в оръжие, способно да наранява до кръв. Колкото на по-високо ниво се говореше, толкова по-дълбоки можеха Да бъдат раните от думите. Човек трябваше да е истински вещ, за да разбере кога е наранен до кръв или пък раната е била само колкото да я забележат останалите.

На Хилдемара не й бе нужен остър ум. Властта й я защитаваше. Андерианските генерали рядко вадеха мечовете си.

Докато наблюдаваше с практически интерес, Тереза отпи от чашата си. В същото време Стейн вдигна своята и я изпразни почти до дъно.

— Добро е. Всъщност бих казал, че е най-доброто, което някога съм опитвал.

— За нас е чест да чуем високото мнение на човек, който е пътувал толкова много — отвърна Министърът.

Стейн стовари чашата си на масата.

— Най-сетне се нахраних доволно. Кога ще говоря?

Министърът повдигна вежда.

— Когато се нахранят и гостите.

Отново широко ухилен, Стейн набоде парче месо, облегна се назад и започна да го гризе направо от ножа си. Докато дъвчеше, очите му смело посрещаха знойните погледи на някои от жените в залата.