Тери Гудкайнд
Душата на огъня (62)

ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ДАЛТОН, застанал край осмоъгълната маса от рядък черен орех в музейната стая на Кабинета за културно приятелство, се усмихна. По стените около него бяха окачени предмети, принадлежали на някогашни Директори: одежди, дребни вещи и оръдия на труда им, като например писалки и изящно гравирани попивки. Имаше и книжа. Далтон преглеждаше някои от по-новите рапорти, които самият той бе изискал от Директорите.

Каквито и смесени чувства да изпитваха Директорите, ги пазеха за себе си. Публично демонстрираха всеотдайност към новия Суверен. Бе им дадено да разберат, че съществуването им в този момент зависи не само от верността им към него, но и от степента на ентусиазма в отдадеността им.

Докато четеше, Далтон с раздразнение долавяше викове, долитащи през отворения прозорец, гледащ към градския площад. Сякаш идваха от разгневена тълпа. Съдейки по бурните окуражителни възгласи, можеше да предполага, че някой произнася прочувствено слово срещу Майката Изповедник и Господаря Рал.

Като следваха примера на изтъкнати личности като Директорите, обикновените хора бяха започнали да изливат на висок глас заучените фрази, с които бяха надъхани. Макар Далтон да го очакваше, не можеше да спре да се удивява на факта, че за да се превърне едно нещо в общоприета истина, е достатъчно да бъде повторено достатъчно пъти през устата на достатъчно хора. И не само това — скоро тази „истина“ напълно загубваше първоизточника си и обикновените хора започваха да вярват, че сами са стигнали до нея — сякаш ограничените им мозъци бяха способни на каквато и да е самостоятелност.

Далтон изсумтя презрително. Те бяха пълни нещастници и си заслужаваха съдбата. И вече принадлежаха на Императорския орден. Или поне съвсем скоро щяха да му принадлежат.

Погледна през прозореца и видя голяма група хора да си проправя път към градския площад. Пороят от предишната нощ се бе стопил в лек дъждец и хората отново започваха да излизат на улиците. Въпреки обилния, продължил цяла нощ валеж двете черни петна, обозначаващи местата, където бяха изгорели момичето и мъжът, не бяха заличени.

Тълпата, разбира се, обвиняваше за трагедията магията на Господаря Рал и изливаше яда и омразата си върху него. Далтон бе инструктирал хората си да отправят колкото се може по-тежки обвинения към този човек, знаейки, че сериозността им ще натежи повече от липсата на доказателства, камо ли пък от истината.

Какво точно се бе случило, Далтон нямаше представа. Знаеше, че в никакъв случай не е било инцидент. Каквото и да е било, бе потресаващо нещастие. Но ако така или иначе е било писано да се случи някакво нещастие, то не би могло да избере по-подходящо време. Инцидентът бе подсилил по възможно най-добрия начин речта на Директор Превот.

Далтон се запита дали огньовете нямат някаква връзка с онова, което му каза Франка за отслабването на магията. Не му бе ясно каква точно връзка, но и не мислеше, че тя му е казала всичко. Изобщо напоследък тя се държеше доста странно. На вратата се почука и той вдигна глава. Беше Роули, който застана на прага с поклон.

— Какво има?

— Министър — започна Роули, — жената, жената, която изпраща император Джаганг, е тук.

— Къде?

— В салона. Пие чай.

Далтон намести ножницата на хълбока си. Това не бе жена, с която можеше да се отнасяш непочтително. За нея се говореше, че притежава повече сила от която и да е жена от подобен род. Повече сила дори от Франка. Джаганг го бе уверил обаче, че за разлика от Франка, тази жена все още владее напълно силата си.

— Заведи я в имението. Настани я в една от най-хубавите стаи. Ако има някакви — Далтон си спомни за таланта на Франка да подслушва. — Ако има оплаквания, погрижи се да решиш проблема така, че да остане доволна. Тя е гост от изключителна важност и следва да се отнасяш с нея именно така.

Роули се поклони.

— Да, Министър.

Далтон забеляза, че Роули се усмихва под мустак. Той също знаеше защо е тук тази жена. И я очакваше с нетърпение.

Далтон просто искаше да приключи с това. Щеше да изисква вниманието му. Трябваше да изчакат и да подберат подходящия момент. Не биваше да насилват нещата, иначе всичко можеше да пропадне. Ако се справеха добре обаче, резултатите щяха да са удивителни. Джаганг щеше да им бъде повече от благодарен.

— Оценявам щедростта ви.

Далтон вдигна глава при звука на женски глас. Тя стоеше на прага. Роули се отстрани от пътя й.

Изглеждаше на средна възраст, с прошарена черна коса. Старомодната й тъмносиня рокля тръгваше високо от врата, покриваше цялото й — доста набито тяло и стигаше чак до петите.

Присъствието й бе озарено от усмивка, която едва докосваше устните й, но бе достатъчно забележима в кафявите й очи. Бе най-превзетата и изкуствена усмивка, която Далтон някога бе виждал. Усмивка, която демонстративно излъчва надмощие. Заради бръчките в краищата на устата и лицето й самодоволното изражение изглеждаше като залепено за лицето й.

През долната й устна минаваше златна халка.

— А вие сте? — попита той.

— Сестра Пентеа. Тук съм, за да разгърна талантите си в служба на Негово Сиятелство император Джаганг.

Гладкият поток на думите й потъваше в море от лед. Далтон сведе глава.

— Министър на културата Далтон Камбел. Благодаря, че дойдохте, Сестра Пентеа. Високо ценим жеста ви да ни удостоите с уникалната си помощ.

Всъщност тя бе изпратена да разгърне талантите си в служба на Далтон Камбел, но той реши, че няма да е целесъобразно да го подчертава още сега. Нямаше защо да й напомня, че през долната й устна минава халка. Това бе видно и за двама им.

Чул викове, Далтон отново извърна глава към площада. В първия момент си помисли, че родителите или близките на пострадалите в снощната трагедия са се върнали на мястото. Всъщност там през цялата сутрин се бяха изливали хора, които оставяха цветя и други дарове, докато пространството около двете черни петна заприлича на гротескно бунище от цветя. Мрачният ден от време на време бе разкъсван от сърцераздирателни писъци.

Сестра Пентеа премина направо към деловата част:

— Искам да видя избраните за работата.

Далтон махна с ръка.

— Единият от тях ще е това момче, Роули.

Без да каже нещо или да го предупреди, жената долепи длан до челото му, пръстите й потънаха в червената му коса, вкопчвайки се в главата му, сякаш възнамеряваше да я откъсне като зряла круша. Очите на Роули се обърнаха в орбитите си, цялото му тяло затрепери. Сестрата занарежда някакви думи, които не говореха нищо на Далтон. Всяка от тях сякаш се вграждаше в Роули още с произнасянето й. Когато жената натъртваше на определени звуци, ръцете на Роули подскачаха във въздуха. Докато произнасяше последната фраза, повишавайки тон, тя го удари рязко по главата. Роули се строполи с тих вик, сякаш костите му изведнъж се бяха размекнали.

Той остана за известно време на пода, разтърсвайки глава. Усмивката на лицето му показа на Далтон, че е добре. Изправи се и изтупа кафявия си панталон. Не изглеждаше по-различно от обикновено въпреки добавените смъртоносни качества.

— Другите? — попита жената.

Далтон махна с ръка.

— Роули ще ви заведе при тях.

Тя леко се поклони.

— В такъв случай приятен ден, Министър. Незабавно ще се заема. Освен това императорът искаше да изразя пред вас задоволството му от факта, че е могъл да ви бъде от помощ. Дали със сила или с магия, Майката Изповедник е обречена.

Тя се завъртя на пети и излезе от кабинета с Роули по петите. Далтон не можеше да каже, че изпитва съжаление, задето го оставя сам.

Преди да е успял да се съсредоточи върху съобщенията си, отново чу възгласите на тълпата. Гледката, която го посрещна, щом вдигна глава към прозореца, бе неочаквана. Влачеха някого към площада. Вече насъбралото се множество се разделяше на две, за да стори път, посрещайки с радостни възгласи новопристигащите, някои от които носеха парчета от дървени щайги, клони и стиски слама.

Далтон се приближи до прозореца и се облегна с две ръце на рамката, за да надзърне долу. Беше Серин Райак начело на няколкостотин свои последователи, всички облечени в бели роби.

Когато видя кого влачат на площада и кой надава крясъците, Далтон ахна с глас.

С препускащо от ужас сърце той гледаше през прозореца и се чудеше какво да направи. Разполагаше със стражи, истинска охрана, а не Андериански войници. Но бяха само двадесетина души. Осъзна, че идеята е нелепа. Колкото и да бяха въоръжени, неговите хора нямаха никакъв шанс срещу хилядите на площада. Далтон не бе глупав да се изправя срещу побесняла тълпа, жадна за насилие. Така само щеше да обърне гнева им срещу себе си.

Независимо от чувствата си, не можеше да се изправи срещу побеснялата тълпа. Не и в този случай.

Сред множеството долу забеляза тъмна униформа: Стейн.

Обзе го леден ужас, когато осъзна защо е там този човек и какво иска.

Далтон се дръпна от прозореца. На самия него насилието не му бе чуждо, но това, което ставаше пред очите му, си бе чиста жестокост.

Най-сетне успя да излезе в коридора, изведнъж изпълнил се с екота на стъпките му, слезе по стълбите и се затича през салона. Не знаеше какво да прави, но ако имаше нещо.

Стигна до фоайето зад резбованите каменни колони на входа на сградата, на площадката над каскадата от стълби. Спря се в сянката, за да прецени ситуацията.

Отвън пред стълбите имаше стражи, които избиваха на хората всякакви мисли относно влизане в Кабинета за културно приятелство. Жестът бе по-скоро символичен. Толкова много хора с лекота щяха да преодолеят преградата от няколко стражи. Далтон не дръзваше да докара тълпата в толкова мрачно настроение, че да възбуди гнева й срещу себе си. Една жена, стиснала за ръчичката малко момченце, си проправи път напред през тълпата.

— Казвам се Нора — обяви тя на хората. — Това е синът ми Брус. Той е всичко, което ми остана на този свят — заради вещиците! Съпругът ми Джулиан се удави, настигнат от черното проклятие на вещица! Прекрасната ми дъщеря Бетани бе изгорена жива от вещерско заклинание! Момченцето заплака, едва мълвейки, че е вярно, плачеше за сестра си и баща си.

Серин Райак вдигна ръката на жената.

— Ето я поредната жертва на вещерствата на Пазителя! — Той посочи една виеща жена в предните редици на тълпата. — А ето още една! Мнозина от вас пострадаха от клетвите и проклятията на вещиците! Вещици, които си служат със злото, дадено им от Пазителя на мъртвите!

При положение, че тълпата бе тъй бойно настроена, Далтон знаеше, че няма да се стигне до нищо добро, и не можеше да измисли начин да я спре.

Нали затова в крайна сметка бе освободил Серин Райак: за да настрои хората срещу магията. Народът на Андерия трябваше да бъде изпълнен с омраза срещу онези, притежаващи магия, да вижда само злото в тях. Кой би могъл да насади в душите им повече ненавист към магията от един неин фанатичен противник.

— А ето я и вещицата! — Серин Райак се обърна и по сочи жената, чиито ръце бяха вързани на гърба, същата, която Стейн стискаше за косата. — Тя е долно оръдие в ръцете на Пазителя! Тя хвърля зли заклинания, за да ви причини болка и мъка!

Тълпата крещеше и виеше за мъст.

— Какво да направим с вещицата! — изкрещя Райак.

— На кладата! На кладата! На кладата! — чу се отговор в един глас.

Серин Райак стрелна ръце към небето.

— Скъпи Създателю, отдаваме тази жена в пламъците на твоите грижи! Ако е невинна, спести й болката! Ако е виновна за вещерство, изгори я!

Докато няколко мъже издигаха кол, Стейн повали пленничката си по лице на земята. Вдигна главата й за косата. Другата му ръка стискаше ножа. Далтон, широко отворил очи, не можеше да мигне, нито да диша, докато гледаше безпомощно как Стейн изрязва скалпа на Франка от едното ухо до другото. Крещейки от болка и неописуем ужас, тя бе вдигната и вързана на кола. На фона на кървавата маска, обхващаща лицето й, се виждаха две побелели очи.

Франка не твърдеше, че е невинна, и не се молеше за живота си. Просто пищеше от неописуем ужас.

Около нея бяха натрупани слама и дърва. Тълпата се сгъсти напред, хората искаха да са близо, да видят всичко. Някои протягаха ръце към лицето й, за да оцапат пръстите си с кръвта на вещицата, която да им даде сила, преди да я изпратят при Пазителя.

Парализиран от ужас, Далтон заслиза по стълбите. Няколко мъже с факли си проправиха път в предната част на тълпата. Серин Райак, подивял от ярост, се изкачи на купчината дърва и слама, за да извика в лицето на Франка, да я нарече, с каквито се сети отвратителни имена, да я обвини във всякакви престъпления.

Далтон, застанал безпомощен на стъпалата, знаеше, че всичко, което крещи този човек, е лъжа. Франка не бе нито едно от тези неща.

И тогава се случи нещо необяснимо. От сивото небе се стрелна огромен гарван и впи ядните си нокти в главата на Серин Райак.

Серин изкрещя, че това е слуга на вещицата, дошъл да защити господарката си. Тълпата му отвърна, като започна да замеря птицата, с каквото свари, в същото време Серин се опитваше да я прогони. Гарванът размахваше криле и надаваше крясъци, но продължаваше да се държи за косата на мъжа.

С ужасяваща решителност, която започна да посява в главата на Далтон съмнението, че птицата наистина може да е слуга на Франка, огромният клюн на мастилено черното същество се заби в здравото око на Серин Райак.

Мъжът изкрещя от ярост и болка и се строполи върху кладата. В същия миг тълпата поднесе факлите.

Вой, какъвто Далтон никога през живота си не бе чувал, се разнесе от гърлото на Франка в мига, в който пламъците възпламениха сухата слама и я обгърнаха. Дори от мястото си встрани от тълпата Далтон усети миризмата на изгоряла плът.

Тогава, в болката, в лапите на смъртта, Франка извърна глава и видя Далтон, застанал в мрака на стълбите.

Изкрещя името му. През бушуващата тълпа той не успя да чуе гласа й, но прочете името си по устните й.

Тя го изкрещя отново и добави, че го обича.

Щом Далтон прочете второто по устните й, сърцето му сякаш се разби на парчета.

Пламъците продължиха да лижат плътта й, докато воят, надигнал се от дробовете й, не зазвуча като писък на изгубена в света на мъртвите душа.

Далтон стоеше вцепенен, гледаше, едва тогава осъзнал, че ръцете стискат главата му и че той също крещи.

Тълпата настъпи напред, жадна за миризмата на изгоряла плът, жадна да види гледката на изпепеленото вещерско тяло. Всички бях подивели от въодушевление, в очите им блестеше безумие. Докато задните редици напираха, предните биваха притиснати толкова близо до огъня, че веждите и косите на хората се опърлиха, но това също им доставяше удоволствие заедно с писъците на вещицата.

Встрани на земята гарванът продължаваше да кълве диво окото на ослепения, почти забравен Серин Райак. Той размахваше ръце, незрящ, опитвайки се да прогони отмъстителната птица. Огромният клюн успяваше да избегне ударите и продължаваше да откъсва парчета плът от лицето му.

Тълпата отново се зае да замерва птицата с каквото намери, докато накрая животното явно загуби сили.

Без да разбира защо, хлипащ, Далтон се улови, че подвиква окуражително към гарвана — вероятно разбрал, че той също ще умре.

И тъкмо когато по всичко личеше, че краят на обезумялата птица е близо, на площада връхлетя кон без ездач.

Блокиран от насъбралото се множество, конят отстъпи и започна да раздава ритници, накъдето свари. Въртеше се и риташе бясно, чупеше кости, разбиваше глави. Хората отскачаха назад, докато кадифеното туловище на животното, свило уши назад, цвилещо от ярост, си пробиваше път напред. Ужасени хора се опитваха да му сторят път, но не успяваха, притискани от другите зад тях.

Конят, явно подивял от гняв, поваляше всеки, изпречил се на пътя му към центъра на площада. Далтон никога не бе виждал кон да тича към огън.

Щом конят стигна до центъра на мелето, гарванът с последен отчаян опит размаха огромните си черни криле и скочи на гърба му. Когато конят се извъртя назад, за миг Далтон си помисли, че на гърба му са се появили два гарвана, но веднага след това си даде сметка, че просто задницата на животното е украсена с черно петно.

С гарвана, вкопчен в гривата, конят направи последен пробив назад и изведнъж се впусна в див бяг. Който успя да отскочи встрани, го направи. Останалите бяха премазани от обезумелия звяр.

Писъците на Франка най-сетне замлъкнаха. Далтон, сам на стълбите, отдаде мълчалив поздрав към красивото животно и отмъстителния гарван, които се носеха като вятър далеч от центъра на града.