Тери Гудкайнд
Душата на огъня (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

ДОКАТО С ЕДНА РЪКА РАЗКОПЧАВАШЕ горното копче на жакета си, с другата Далтон Камбел натисна дръжката на високата махагонова врата към покоите си, докато чу езичето да прещраква. Балсамът на спокойствието изведнъж заля душата му. Денят беше дълъг, при това далеч не бе свършил. Празненството тепърва предстоеше.

— Тереза — провикна се той от салона към спалнята, — аз съм.

Толкова му се искаше да си остане у дома. Да остане и да се любят. Това би успокоило нервите му. Може би по-късно. Ако работата му позволи.

Откопча още едно копче и разгърна яката си. Прозя се. Дробовете му се изпълниха с ухание на люляк. Тежките сини моарени завеси на далечните прозорци закриваха потъмняващото небе, предоставяйки стаята във властта на меката светлина на лампите, ароматизираните свещи и искрящите отблясъци на ниския огън в огнището, запален повече за уют, отколкото от необходимост за топлина.

Той забеляза, че тъмно виолетовият килим и пшеничените му ресни са прясно почистени. Позлатените столове бяха обърнати така, че да се виждат жълто кафявите им кожени седалки и облегалки, до тях бяха подредени елегантни масички с пищни букети свежи цветя. Плюшените възглавнички бяха нагласени по канапетата по същия начин — обмислената точност трябваше да внушава едновременно небрежна интимност и лукс.

Далтон очакваше от жена си да наглежда прислужниците, за да е сигурна, че семейните покои са в постоянна готовност да посрещат гости както по работа, така и за забавление — което беше въпреки различните подходи едно и също. Тереза знаеше, че при положение, че тази вечер ще има празненство, е още по-вероятно съпругът й да покани някого в апартамента им — някой важен човек. Това би могъл да бъде всеки — от благородник до не привличащи вниманието чифт уши или очи.

Всички те бяха важни по свой начин, всички уловени в паяжината, която той плетеше — слушаха, гледаха, следяха дори за най-малкото подръпване. Многолюдните празненства бяха концентрация на суетата, преизпълнени с пиене, разговори, смут и емоции. Те често предлагаха възможности за сформиране на нови алианси, пренасочване на верноподаници или спечелване на нови — все възможности да доплита нишката на паяжината си.

Тереза пъхна главицата си в рамката на вратата и цъфна в усмивка от радост, че го вижда.

— Ето го и слънчицето ми.

Въпреки мрачното настроение, с което затвори вратата, оставяйки макар и за миг проблемите на деня зад себе си, той безпомощно се усмихна срещу тъмните й, искрящи очи.

— Тес, скъпа. Косата ти изглежда превъзходно.

Високо над челото й блестеше златен гребен. Множеството танцуващи тъмни къдрици бяха декорирани с изобилие от златни панделки с пайети, които придаваха допълнителна дължина на косата й и образуваха нещо като повдигната яка на тила й. При движение на главата й напред блестящите панделки се разделяха на две и разкриваха изящната й шия.

В средата на двадесетте си години, тя бе по-млада от него с близо десет. За Далтон Тереза бе изумително същество, неподлежащо на сравнение — същество, способно с енергична отдаденост да преследва поставените цели. Той още не можеше да повярва, че само преди някакви си шест месеца тя най-сетне, след дълго чакане, стана негова съпруга. За тази чест се бореха и други жени, някои от тях с доста по-добро положение от нея, но нито една с нейната амбиция.

Далтон Камбел не беше мъж, на когото можеш да откажеш. За всеки, който не го приемаше достатъчно насериозно, рано или късно идваше ден на равносметка, в който разбираше, че не е трябвало да го подценява или когато осъзнаваше грешката си.

Преди около година, когато й направи предложение за женитба, тя се изсмя насреща му и го попита с този свой добродушен маниер, който често скриваше от погледа железните й амбиции, дали той наистина е човек, който смята да върви нагоре в обществото, тъй като нейните намерения определено са такива. По онова време той бе асистент на магистрата на Феърфийлд — длъжност не без своето положение, но в неговия случай само временен пристан, място, осигуряващо му възможност да събере силите си и да си създаде връзки.

Той не поде закачливия й тон и наместо това й отвърна напълно трезво и сериозно, че е човек с бъдеще и че никой от мъжете, които тя познава, въпреки настоящото му положение не ще има възможността дори да се доближи до бъдещия сан на Далтон Камбел. Тази тържествена декларация я свари неподготвена. Усмивката мигновено се изпари от лицето й. Още в същия момент, запленена от убедеността му, от искрената жар, с която преследва целта си, тя се съгласи да стане негова жена.

По-късно с удоволствие установи, че не й е говорил празни приказки. Докато вървеше подготовката на сватбата им, Далтон получи по-добро назначение. През първите няколко месеца на съвместния им живот се местиха трикратно, всеки път в по-добри апартаменти в резултат на все по-добрата работа, която получаваше той.

Хората, които го познаваха, било то поради неговата репутация, или пък, защото са имали нещо общо с Андерианското правителство, ценяха високо тънкото му разбиране на Андерианското законодателство. Далтон Камбел бе широко известен с проникновеното си вникване в заплетените пътища на закона, в познаването на монолитните му основи, на сложната структура на неговата мъдрост и прецеденти и на границите на защитните му стени.

Хората, за които работеше Далтон, оценяваха тези му дълбоки познания, но преди всичко бяха привлечени от умението му да се справя със сенчестите местенца в закона, с пролуките и неясните начини за измъкване от мрачните му капани. Оценяваха също и способността му безапелационно да се отрече от същия този закон, когато ситуацията изисква по-различно решение — такова, което правото не може да осигури. В подобни случаи Далтон бе също толкова изобретателен и полезен.

Както изглежда, Тереза успяваше бързо да се приспособи към новите и все по-добри условия на живот, които й се предоставяха. Прие новата си роля на господарка на цяла орда прислужници, които започна да ръководи с такъв размах, сякаш цял живот само това бе правила.

Той бе спечелил поста в имението на Министъра едва преди няколко седмици. Тереза с възторг прие новината, че се местят в луксозно жилище на такова престижно място. Сега тя бе жена с положение сред жени от сой, ползващи се с безчет привилегии.

Когато той й съобщи вестта, тя направо полудя от радост и бе готова да разкъса дрехите си без остатък, да му се отдаде на мига. Но в интерес на истината не бе и очаквала друго.

Ако имаше на този свят човек, който споделяше желязната амбиция на Далтон, то това бе Тереза.

— О, Далтон, ще ми кажеш ли кои високопоставени лица ще присъстват на празненството? Не издържам пред неизвестността нито секунда повече.

Той пак се прозя и се протегна. Знаеше, че жена му плете собствена паяжина.

— Все досадни благородници.

— Но Министърът ще присъства?

— Да.

— Е, глупачето ми, той не е досаден. Аз вече се запознах с някои от съпругите. Всички са жени с положение. Не можех и да се надявам на по-добро обкръжение. Мъжете им са все важни особи. — Тя облиза с върха на езичето си горната си устна с изкусителен, игрив маниер. — Не колкото моя, разбира се.

Смигна му и след това изчезна от салона.

— Под вратата имаше няколко писма за теб — провикна се след малко откъм спалнята. — В писалището са.

Елегантното писалище в ъгъла на салона блестеше като тъмен скъпоценен камък. Изработени от полирани брястови талпи, всяка от повърхностите бе фурнирована и обрамчена с фигури във формата на диаманти от естествен и оцветен клен. Всяка такава тъмна фигура бе декорирана с по една златна точка в средата. Полировката, както и при всички останали мебели в стаята, бе по-скоро матова, отколкото лъскава.

В тайното отделение над горното чекмедже имаше няколко запечатани писма. Той счупи печатите и прецени набързо важността на написаното. Имаше няколко, които представляваха интерес, но нищо спешно. Повечето бяха предаване на информация — мънички вибрации от всяко ъгълче на паяжината.

В едното писмо се докладваше за странно и очевидно случайно удавяне в обществен фонтан. Случило се в ранен следобед, когато Площадът на светците обикновено е пълен с хора. Макар да било през деня и пред очите на всички, никой не забелязал ставащото, докато вече не било твърде късно. Тъй като напоследък бе получил и други рапорти за необяснима смърт, Далтон прозря неизреченото внушение на последното писмо — че е твърде вероятно тук да става въпрос за вендета, включваща магия, но предрешена като нещастен случай.

В друго се споменаваше за „развълнувана дама“, която била написала официално писмо до един от Директорите, молейки го за минутка от неговото време по време на празненството. Дамата много държала пред Директора писмото й да остане поверително. Далтон знаеше за коя дама става въпрос, а оттам можеше да съди и че адресатът на нейното писмо е бил Директор Линскот. Информаторът му не бе вчерашен, та да оставя имена.

Далтон се досещаше и за причината за вълнението на дамата. Безпокоеше го единствено желанието за разговор насаме с Директора. В съобщението по-нататък се казваше, че писмото на дамата се загубило и така и не било доставено на получателя.

Далтон пъхна писмата обратно в тайното отделение за по-късно и постави чекмеджето на мястото му. Щеше да се наложи да се заеме с жената. Как именно, все още не знаеше.

Понякога прекаленото действие можеше да причини същата вреда, както и бездействието. Може би просто трябваше да й прилепи едно ухо, да я остави да излее нараненото си честолюбие, както вероятно е възнамерявала да стори с Директор Линскот. Самият Далтон можеше да изслуша мъката й не по-зле. Някой, някъде из сложната паяжина от контакти, щеше да му даде информацията, необходима за вземане на правилното решение, а ако не, един сърдечен разговор с жената щеше да изглади нещата дотолкова, че да го насочи в правилната посока.

Далтон отскоро бе на новия си пост, но не бе пропуснал нито една възможност да се интегрира трайно във всички аспекти от живота в имението. За мнозина той се превърна в полезен колега, за други стана довереник, за трети — прикритие. Всеки от тези начини по своему му спечелваше лоялност. Заедно с надарените хора, които познаваше, набъбващата му паяжина от връзки буквално трептеше като арфа.

Още от първия ден главната цел на Далтон бе да направи така, че да стане незаменим за Министъра. През втората седмица на службата му един от Директорите от Кабинета за културно приятелство изпрати в библиотеката на имението „научен работник“. Министър Чанбоор не остана доволен. По-точно казано, изпадна в дива ярост — далеч не необичайна реакция от страна на Бертранд Чанбоор, когато му се представяха тревожни, та дори зловещи новини.

Два дни след пристигането на научния работник Далтон успя да уведоми Министър Чанбоор, че мъжът е бил арестуван пиян в леглото на една проститутка във Феърфийлд. Никой от тези факти не бе престъпление, разбира се, макар в очите на някои от Директорите може би щеше да изглежда не особено приемлив. Важното обаче беше, че в джоба на палтото на мъжа бе намерена изключително рядка и ценна книга. При това написана от ръката на не кого да е, а на самия Джоузеф Андер. Древният текст, чиято стойност не можеше да се измери по никакъв начин, бе обявена за изчезнала от имението на Министъра на културата веднага след като научният работник бе отишъл да гуляе.

По нареждане на Далтон кабинетът на Директорите бе информиран незабавно за изчезването на книгата — часове преди залавянето на престъпника. Заедно с доклада си Далтон изпрати на Директорите личното си уверение, че няма да мигне, докато зложелателят не бъде заловен и че възнамерява да предизвика незабавно публично разследване, за да бъде установено дали подобно културно престъпление не предшества предателски заговор. Изуменото затишие от страна на кабинета на Директорите бе затишие пред буря.

Магистратът на Феърфийлд, същият, за когото Далтон бе работил преди, бе от почитателите на Министъра на културата, верен негов служител. Той, разбира се, не прие с леко сърце кражбата от Андерианската библиотека на културата. Видя в нея онова, което бе тя по самата си същност — противодържавна дейност. Човекът, заловен с книгата, бе незабавно осъден на смърт за престъпления срещу народа на Андерия.

Това далеч не потуши скандала. Напротив, въздухът набъбна от грозни злословия и слухове за самопризнания, изтръгнати от мъжа, преди да бъде отведен на ешафода — самопризнания, които както се твърдеше, повличали след себе си и други. Директорът, който бе изпратил мъжа в имението, за да не бъде свързан с културното престъпление и да запази честта си, подаде оставка. Далтон, като официален представител на Министъра, занимаващ се с цялата афера, след като с неохота прие оставката на Директора, издаде постановление, слагащо край на всички слухове и официално сложи край на цялата работа.

Един стар приятел на Далтон бе ощастливен да спечели внезапно овакантилото се директорско място, към което се бе стремял почти през целия си живот. Далтон бе първият, който го поздрави и стисна ръката на новия Директор. Никога не бе виждал по-благодарен и щастлив човек. Това го радваше — да вижда щастливи хора, които го заслужават, които той обича и на които има доверие.

След този инцидент Бертранд Чанбоор реши, че отговорностите му изискват да установи по-близки служебни връзки със своя помощник и произведе Далтон в управител на персонала, освен свой помощник. Това съсредоточи в ръцете на Далтон властта над цялото имение. Сега той докладваше единствено на Министъра. Този пост спечели на него и семейството му и последното им жилище — най-доброто в имението, след това на самия Министър.

Далтон си мислеше, че Тереза е по-щастлива от развитието на нещата дори от самия него — ако това изобщо бе възможно. Тя бе влюбена в апартамента, дошъл с повишението на мъжа й. Бе очарована от всичките тези хора с положение, между които вече се движеше. Срещите с важните и влиятелни хора, които идваха в имението, я опияняваха.

Тези гости, както и всички обитатели на имението, се отнасяха с нея по-особено и това се дължеше на нейното високо положение, независимо от факта, че повечето от тях бяха родени със синя кръв, докато тя, както и Далтон, бяха от добро семейство, но не благородническо. За Далтон въпросите на потеклото винаги бяха изглеждали незначителни или поне не толкова важни, колкото смятаха някои хора.

В другия край на салона Тереза се покашля. Щом Далтон извърна глава от писалището, тя повдигна носле и с царствена грациозност пристъпи напред, показвайки му се в новата си рокля.

Той се ококори. Това, което тя правеше, буквално бе показване.

Платът искреше нереално на фона на лампите, свещите и ниския огън в камината. Върху тъмен фон танцуваха златисти фигури с формата на листа. Шевовете и ъглите бяха минати с нежен златист ширит, привличащ вниманието към тънкото й кръстче и сластолюбивите извивки на тялото й. Копринената материя на полата, подобно узрели житни класове, полюшващи се на вятъра, загатваше формата на изящните й крака.

Но това, което го остави без дъх, бе деколтето. Тръгващо ниско от раменете й, то се спускаше до изумителни дълбини. Гледката на чувствените й гърди, изложени по този начин, оказа върху него моментален ефект, колкото възбуждащ, толкова и тревожен.

Тереза се завъртя, показвайки пълния блясък на роклята си, дълбоко изрязания гръб, искрящите нюанси на плата на приглушената светлина. Далтон прекоси стаята с големи крачки и докато тя се завърташе за втори път, я хвана в прегръдките си. Наведе се за целувка, но тя блъсна лицето му назад.

— Внимавай. Отне ми часове, докато се гримирам. Ще ми размажеш сенките, Далтон.

Тя простена безсилно, докато той я целуваше въпреки протеста й. Явно ефектът, който дрехата имаше върху него, я задоволи. Той пък остана доволен от ефекта, който жена му имаше върху него.

Тереза се дръпна назад. Вдигна ръка и подръпна украсените с пайети златни панделки, привързани в косата й.

— Слънчице, не ти ли изглежда по-дълга вече? — умолително запита тя. — — Това чакане да порасне е направо ужасно.

С новия си пост и придобито ново жилище Далтон се издигаше по обществената стълбица, превръщаше се във влиятелен човек. Заедно с новата му власт идваха и привилегиите — на жена му се позволяваше да носи по-дълга коса, адекватна на по-високия й статус.

Косите на някои от жените в имението стигаха почти, до раменете. И нейната нямаше да е по-различна. Може би само малко по-дълга — поне от косите на повечето жени в имението. А може би и в цяла Андерия, следователно и в цяла Средна земя. Тереза бе омъжена за важен човек.

Тази мисъл го изпълни с ледено доволство, както ставаше от време на време, когато си мислеше колко далеч е отишъл и какво е постигнал.

Далтон Камбел възнамеряваше това да е само началото. Възнамеряваше да отиде още по-нагоре. Имаше планове. А се славеше като човек, който постига плановете си. Наред с другото.

Както и да е, настоящите задължения на Далтон не изискваха кой знае колко усилия. Министърът използваше само малка частица от възможностите му.

— Тес, скъпа, косата ти расте прекрасно. Ако само някоя жена се осмели да погледне под вирнатия си нос и да отбележи, че косата ти все още не е пораснала, ти само запомни името й, тъй като в крайна сметка твоята коса ще бъде по-дълга от косите на всички тях. И когато най-сетне порасне в пълния си блясък, ще можеш да си припомниш онова име.

Тереза подскочи като момиченце и се хвърли на врата му. Изписка с въодушевление.

Сключила пръсти на тила му, впери в лицето му кокетен поглед.

— Харесва ли ти роклята ми?

За да подсили въпроса си, тя се притисна към него, без да сваля очи от неговите, които плавно се спуснаха надолу.

Вместо отговор той се надвеси над нея и с бързо движение пъхна ръка под копринената й пола, от вътрешната страна на бедрото, чак до голото място над чорапите й. Тя ахна в престорена изненада, щом ръката му опря в интимните й части.

Далтон отново я целуна, докато я опипваше жадно. Вече не мислеше за това как ще я заведе на празненството. Искаше да я отнесе единствено в леглото.

Докато я прибутваше към спалнята, тя се изтръгна от страстната му прегръдка.

— Далтон! Не ми разваляй вида, слънчице. Всеки ще забележи гънките по роклята ми.

— Не мисля, че някой ще гледа гънките по роклята ти. Струва ми се, че всички ще втренчат очи в онова, което се излива от нея. Тереза, не искам да носиш такива дрехи никъде другаде, освен когато посрещаш съпруга си на вратата.

Тя игриво го перна по рамото.

— Далтон, престани.

— Сериозно. — Той отново плъзна поглед към деколтето й. — Тереза, тази рокля е показва прекалено много.

Тя се извърна.

— О, Далтон, стига вече. Не бъди глупав. В днешно време всички жени носят такива рокли. — Тя отново го погледна, кокетството не спираше да блести в очите й: — Не ревнуваш, нали? Задето други мъже ще харесат жена ти?

Тя бе единственото нещо на този свят, което той желаеше по-силно от властта. За разлика от всичко друго в неговия живот, що се отнася до Тереза, той не бе склонен да разбира каквото и да е. Духовете са свидетели, че в това имение живееха достатъчно мъже, които бяха харесвани и на които дори завиждаха, задето са си спечелили влияние, предоставяйки жените си на разположение на Министър Чанбоор. Далтон Камбел не бе сред тях. Той дължеше онова, което е, на таланта и ума си, а не на тялото на жена си. Това също му осигуряваше предимство пред останалите.

Търпението му започна бързо да се стопява, тонът му стана строг:

— И как ще разберат, че става въпрос за моята жена? Та очите им изобщо няма да стигнат до лицето ти.

— Далтон, престани. Ставаш безкрайно скучен. Всички останали жени ще са с подобни рокли. Такава е модата. Винаги си толкова зает с новата си работа, че изобщо не можеш да се ориентираш в смяната на модните тенденции. За разлика от мен. Ако искаш, вярвай, но тази рокля е направо консервативна в сравнение с онова, което ще облекат други. Аз не бих облякла толкова разголена рокля като техните — нали те познавам. Но в същото време не искам да изглеждам старомодна. Никой няма да си помисли нищо за роклята ми, освен може би, че жената на дясната ръка на Министъра е превзета.

Никой нямаше да я помисли за превзета. Но със сигурност щяха да приемат облеклото й като съгласие за покана.

— Тереза, можеш да облечеш и друго. Червената рокля с острото деколте. И тя показва достатъчно от онова, което трябва. Червената ти рокля съвсем не е превзета.

Тя му обърна гръб, скръствайки демонстративно ръце.

— Предполагам би бил щастлив да се облека с домашна роба и да оставя всички жени да шушукат зад гърба ми, че се обличам като жена на някакъв си низш асистент на магистрата. Червената рокля носех, когато ти бе едно нищо. Мислех, че ще се гордееш, като ме видиш в новата ми рокля, като видиш как жена ти се вписва добре в модата на тукашните жени. Но се оказва, че никога няма да бъда приета тук. Ще си остана просто консервативната жена на помощника на Министъра. Хората няма да искат дори да говорят с мен. Никога няма да си спечеля приятели.

Далтон си пое дълбоко дъх и издиша бавно:

— Тес, наистина ли останалите жени ще са облечени по този начин?

Тя се извъртя и застана насреща му с грейнало лице. Хрумна му, че по подобен начин бе засияло и лицето на онова Хакенско девойче долу в кухнята, когато й предаде поканата на Министъра.

— Разбира се, че ще са облечени така. Само дето аз не съм толкова смела, така че моята рокля показва по-малко. О, Далтон, ще видиш. Ще се гордееш с мен. Искам да бъда достойна съпруга на помощника на Министъра. Искам да се гордееш с мен. Аз се гордея с теб. Само с теб, Далтон.

Жената е от изключително важно значение за човек с твоето положение. Аз пазя името ти, когато отсъстваш. Нямаш представа какви могат да бъдат жените — дребнави, ревниви, амбициозни, интригантки, измамни, предателски. Само една на място подхвърлена лоша дума за някой и скоро е в устата на всички. Аз гарантирам, че ако се появи подобна лоша дума за теб, тя ще се стопи тъй бързо, че никой няма да има възможност да я повтори.

Той кимна. Прекрасно знаеше, че жените донасят на съпрузите си информация и клюки.

— Предполагам е така.

— Нали винаги си казвал, че сме партньори. Знаеш на какво съм способна, за да те защитя. Знаеш какви усилия положих, за да направя приспособяването ни към всяко ново място по-лесно. Знаеш, че никога няма да направя нещо, което да застраши спечеленото с толкова труд от твоя страна и за двама ни. Винаги си ми казвал, че ще ме водиш на най-хубавите места и че ще бъда приемана навсякъде като равна.

Ти изпълни обещанието си, съпруже. Винаги съм вярвала, че ще го направиш. Точно затова се съгласих да се омъжа за теб. Макар винаги да съм те обичала, никога не бих се омъжила за теб, ако не вярвах в бъдещето ти. Ние с теб имаме само себе си, Далтон. Някога да съм правила грешна стъпка при преместването ни на ново място?

— Не, Тес, никога.

— Мислиш ли, че ще допусна необмислена грешка сега, на толкова важно място? Тъкмо когато стоиш на ръба на истинския блясък?

Тереза бе единственото същество, с което той споделяше железните си амбиции, най-смелите си планове. Тя знаеше какви са намеренията му и никога не заставаше на пътя му към изпълнението им. Вярваше му безрезервно.

— Не, Тес, не би застрашила по никакъв начин името ми. Знам го. — Той изтри с ръка лицето си и въздъхна. — Щом смяташ, че е разумно, облечи роклята. Ще се доверя на преценката ти.

След като спорът бе приключен, тя го отпрати към гардероба.

— Хайде, иди да се преоблечеш. Приготви се. Ти ще си най-красивият от всички присъстващи, сигурна съм.

Ако има някаква причина за ревност, то аз ще съм тази, която ще я изпитва, тъй като всички останали съпруги ще позеленеят от завист, задето аз притежавам перлата на това имение и ти ще си онзи, който ще приема тайните покани.

Той я хвана за раменете и я обърна към себе си, изчаквайки я да го погледне в очите.

— Само стой далеч от човек на име Стейн — почетният гост на Бертранд. Дръж новата си рокля извън погледа му. Ясно ли е?

Тя кимна.

— Как ще го позная?

Той пусна раменете й и се изправи.

— Няма да е трудно. Носи наметало от човешки скалпове.

Тереза ахна:

— Не! — Приближи се към него. — Онзи, за когото ми спомена, че идвал отвъд Дивото, далеч от юг? От Стария свят? Той е дошъл да участва в дискусията за бъдещото ни обединение?

— Да. Стой далеч от него.

Тя примигна отново при тази изненадваща новина.

— Колко вълнуващо. Сигурна съм, че никой тук не е срещал по-интересен чужденец. Сигурно е много важна личност.

— Той е важна особа, човек, с когото ще говорим по работа, така че не ми се иска да го насичам на малки парченца, задето се е опитал да те вкара в леглото си. Ще изгубим ценно време, докато чакаме императорът да изпрати друг представител от Стария свят.

Това не бяха празни приказки и тя го знаеше. Далтон бе изучавал науката на меча тъй задълбочено, както и правото. Можеше да разсече на две муха, кацнала върху праскова, при това без да смути жуженето й.

Тереза се усмихна лукаво.

— Няма да се наложи да гледа към мен. А и няма да спи сам тази нощ. Ще има цял куп жени, умиращи от желание да легнат с толкова опасен мъж. Човешки скалпове — Тя поклати глава пред изумителната новина. — Жената, която ще спечели състезанието, ще бъде първа в списъка на търсените жени за месеци напред.

— Може би ще им бъде интересно да поканят едно Хакенско момиче, за да им разкаже колко вълнуващо преживяване е било — озъби се Далтон.

— Хакенско момиче ли? — Тереза отпрати глупавата мисъл с ръка, — Едва ли. Хакенските момичета не са фактор за този тип жени.

Тя се върна към главното в тазвечерните новини:

— Значи все още не е взето решение? Все още не знаем дали Андерия ще остане със Средната земя, или ще мине на страната на император Джаганг от Стария свят?

— Не, все още не знаем как ще се развият нещата. Директорите се разделиха на две. Стейн пристигна току-що, за да представи своите доводи.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Ще стоя настрана от този мъж. Докато ти помагаш в решаването на съдбата на Андерия, аз ще ти пазя гърба — както винаги, и ще бъда нащрек.

Тя пристъпи към спалнята, но изведнъж се извърна към него:

— След като този човек е дошъл да изложи доводите си — Внезапно осъзнатата мисъл проблесна в тъмните й очи: — Далтон, значи тази вечер тук ще бъде и Суверенът? Самият Суверен ще присъства на празненството?

Далтон повдигна брадичката й с пръст.

— Умната жена е най-добрият съюзник, който един мъж би могъл да има.

Усмихнат, той се остави тя да го издърпа към гардероба.

— Виждала съм го само отдалеч. О, Далтон, ти си истинско чудо, да ме водиш на място, където ще седя на една маса със самия Суверен.

— Само не забравяй какво ти казах и стой настрани от Стейн, освен, ако не съм с теб. Всъщност това се отнася и за Бертранд, макар да не ми се вярва да се осмели да се изпречи на пътя ми. Ако си добра, ще те представя на Суверена.

За миг тя остана без думи.

— Когато се върнем в леглото тази нощ, ще видиш колко съм добра. Нека духовете ме пазят — добави накрая шепнешком. — Ще успея да издържа дотогава. Суверенът. О, Далтон, ти си истинско чудо!

Докато тя се настаняваше пред огледалото на тоалетната си масичка, за да прецени щетите, нанесени на лицето й от целувките му, Далтон отвори вратата на високия гардероб.

— Е, какви са клюките, Тес?

Той разтършува между ризите си в гардероба, търсейки онази с любимата му яка. Но тъй като роклята й бе златиста, промени плановете си и реши да облече червеното сако. То така или иначе бе най-доброто, при положение че искаше да остави впечатление за сигурност в действията си.

Докато Тереза се навеждаше към огледалото и плъзгаше по бузите си малка четчица, предварително прокарана през сребърна кутийка с руж, му разказа клюките в имението. Никоя не му се стори заслужаваща внимание. Мислите му отплуваха към истинските му грижи, към проблемите, с които трябваше да се справи, към Директорите, които тепърва трябваше да убеждава, и към това как да се оправи с Бертранд Чанбоор.

Министърът бе голям хитрец и Далтон го разбираше. Бертранд Чанбоор имаше амбициозността на Далтон, макар и в по-широк обществен план. Той бе човек, който иска всичко — от Хакенското момиче, привлякло окото му, до мястото на Суверена. Ако Далтон имаше глас, а той го имаше, Бертранд Чанбоор щеше да получи онова, което иска.

И тогава Далтон щеше да се сдобие с желаната сила и власт. Той не ламтеше за мястото на Суверена. За това и Министърът щеше да свърши работа.

Министърът на културата бе реалната сила в Андерия, той измисляше повечето нови закони и назначаваше магистрати, които да ги прилагат. Влиянието на Министъра на културата засягаше всички сфери на обществения живот, всеки човек по тези земи. Той контролираше търговията, изкуствата, институциите и религията. Наглеждаше армията и всички обществени проекти. Той бе въплъщението на религията. Суверенът бе просто фасада — суета, накити и изящни дрехи, пиршества и афери.

Не, Далтон щеше да „постеле“ на Министъра на културата. Така щяха да имат Суверен, който ще играе според паяжината, която Далтон плете.

— Дадох да излъскат новите ти ботуши — обади се Тереза. Тя посочи към другата страна на гардероба. Той се наведе да ги вземе.

— Далтон, какви са новините от Ейдиндрил? Нали каза, че Стейн ще изложи своето гледище относно Стария свят и Императорския орден. Ами Ейдиндрил? Какво ще отвърне Средната земя?

Ако съществуваше нещо, което би могло да осуети амбициите и плановете на Далтон, то беше развитието на събитията в Ейдиндрил.

— Посланиците, които се завърнаха от Ейдиндрил, докладваха, че Майката Изповедник не само е оставила своята съдба и съдбата на Средната земя в ръцете на Господаря Рал, новия водач на Д’Харанската империя, но и ще се жени за него. Всъщност вероятно вече го е направила.

— Ще се жени! Самата Майка Изповедник да се жени!

— Тереза отново съсредоточи вниманието си в огледалото. — Това сигурно ще е нещо невероятно. Представям си, че подобна церемония би засенчила несравнимо всяко официално събитие в Андерия. — Тереза остана неподвижна пред огледалото си. — Но нали силата на Изповедника отнема волята на човека, когото тя вземе за свой мъж. Този Господар Рал ще се превърне в една марионетка на Майката Изповедник.

Далтон поклати глава.

— Той очевидно притежава дарбата и силата й няма да му повлияе. Тя не е глупава — омъжва се за Господаря Рал на Д’Хара, притежаващ дарбата. Това показва хитрост, решителност и дълбоки стратегически кроежи. Обединението между Средната земя и Д’Хара ще доведе до една Империя, която не е за подценяване, Империя, с която би трябвало всеки да се съобразява. Решението ще бъде трудно.

Посланиците му бяха докладвали, че Господарят Рал е очевидно човек на честта, който действа с убеденост, човек, решен да се бори за спокойствието и свободата на преминалите на негова страна.

Освен това човек, пожелал капитулацията на всички страни пред Д’Харанската империя — при това незабавно.

Подобни хора имаха склонност към необмислени постъпки. И можеха да доведат до всякакви проблеми.

Далтон свали ризата от закачалката и я показа на Тереза. Тя кимна одобрително. Той се съблече до кръста и пъхна ръце в колосаната, чиста дреха, ухаеща на свежо.

— Стейн носи предложение от император Джаганг за мястото ни в новото разпределение на света. Ще чуем какво има да ни казва.

Ако Стейн можеше да служи за индикатор, то Императорският орден разбираше нюансите на силата. За разлика от всички индикации от Ейдиндрил, те изявяваха желание за преговори по много въпроси, интересуващи Министъра и Далтон.

— А Директорите? Те на какво мнение са относно съдбата ни?

Далтон изсумтя недоволно:

— Броят на Директорите, които се придържат към остарелите разбирания, към така наречената свобода на народите в Средната земя, непрекъснато се променя. Онези, които настояват да останем заедно с по-голямата част от Средната земя, да се присъединим към Господаря Рал, са все по-малко. На всички им омръзна да слушат старовремските им забележки и празни поучения.

Тереза остави четката си. Челото й се сбърчи от тревога.

— Ще има ли война, Далтон? С кого ще се съюзим? Това ще ни хвърли ли във война?

Далтон я успокои с ръка на рамото:

— Войната ще представлява дълга и кървава битка. Нямам интерес да бъда въвлечен в нея, нито да допусна нашите хора да участват. Ще направя необходимото, за да защитя Андерия.

Нещата зависеха от това коя е печелившата страна. Да се присъединяват към губещата нямаше смисъл.

— Ако се наложи, ще пуснем Домини дирч. Няма армия, нито пък Господарят Рал или император Джаганг, който да може да устои пред подобно оръжие. Но ще е най-добре преди да го направим, да се присъединим към страната, която предлага най-добри условия и перспективи.

Тя стисна ръце.

— Но този Господар Рал е магьосник. Нали сам каза, че притежава дарбата. Никой не би могъл да каже на какво е способен един магьосник.

— Това може да се окаже причина да минем на негова страна. Императорският орден обаче се кълне, че ще елиминира всяка магия. Може би имат начин да унищожат силата му.

— Но ако Господарят Рал е магьосник, неговата магия сигурно също ще е страховита като Домини дирч. Може да освободи силата си срещу нас, ако не капитулираме пред него.

Преди да продължи с обличането, той отново я потупа по рамото.

— Не се тревожи, Тес. Няма да позволя Андерия да се превърне в пепел. Както казах, Орденът твърди, че ще сложи край на магията. Ако е вярно, то тогава никой магьосник няма да е заплаха за нас. Просто трябва да изслушаме какво има да ни казва Стейн.

Той нямаше представа как ще съумее Императорският орден да сложи край на магията. Та нали тя, в крайна сметка, е стара колкото света. Може би в Ордена имаха предвид, че ще унищожат родените с дарбата. Идеята не бе нова и в такъв случай плановете на Далтон можеха да завършат с успех.

Вече се бяха появявали хора, изявяващи желание да качат на кладата всички, родени с дарбата. Андерия бе хвърлила някои от най-радикалните им водачи в тъмница, като например Серин Райак. Харизматичен, фанатик и необуздан, Серин Райак бе неуправляем и опасен. Ако изобщо още бе жив. Държаха го окован от месеци.

Райак вярваше, че „вещиците“, както той наричаше всички, родени с дарбата, са всичките зли. Имаше редица последователи, които бе превърнал в дива и унищожителна тълпа, преди да го арестуват.

Подобни хора бяха опасни. Въпреки това Далтон се бе обявил против екзекуцията му. Той можеше да се окаже и полезен.

— О, няма да повярваш — тъкмо казваше Тереза. Бе продължила да му разказва за чутите клюки. Докато си мислеше за Серин Райак, той я слушаше с едно ухо. — Тази жена, за която ти споменах, която има такова високо мнение за себе си, Клодин Уинтроп, е, та тя ни разказа как Министърът й се натискал.

Далтон продължаваше да слуша с едно ухо. Знаеше, че такава клюка наистина се разпространява. Клодин Уинтроп бе „развълнуваната дама“ в съобщението в тайното отделение на писалището му — онази, за която трябваше да намери разрешение. Тя бе и подателката на писмото до Директор Линскот — писмото, което така и не бе намерило своя получател.

Клодин Уинтроп се навърташе около Министъра винаги щом й се отдадеше възможност, флиртуваше с него, усмихваше му се, примигваше насреща му. И какво ли си е мислила, че ще постигне? А сега се оплаква!

— И така, тя е толкова ядосана, задето е била третирана от Министъра толкова грубо, че след вечерята възнамерява да съобщи на лейди Чанбоор и всички гости, че Министърът я е изнасилил по най-брутален начин.

Далтон изведнъж наостри уши.

— Да, така казва, че е било изнасилване, и възнамерява да се оплаче на жената на Министъра. — Тереза завъртя стола си и размаха пред очите на Далтон малка четчица за гримиране от катерича опашка. — И на Директорите, ако присъстват. И, Далтон, ако Суверенът е тук, гледката може да се окаже грозна. Възможно е той да вдигне ръка за тишина и да я остави да говори.

Далтон вече я слушаше с цялото си внимание. Дванадесетте Директори щяха да присъстват на вечерята. Сега вече знаеше какво цели Клодин Уинтроп.

— Тя сама го казва, нали? Ти чувала ли си я с ушите си?

Тереза отпусна една ръка на бедрото си.

— Да. И това, ако не е нещо? Тя би трябвало да знае какъв е Министър Чанбоор, че е преспал с половината жени в имението. А сега възнамерява да вдигне скандал. Ще направи сензация, бих казала. Казвам ти, Далтон, тази жена крои нещо.

Тереза премина на друга тема, но Далтон я прекъсна:

— Какво говорят останалите жени за нея? За плановете й?

Тереза остави четчицата.

— Ами всички сме на мнение, че това е ужасно. Искам да кажа, Министърът е важна особа. Та нали един ден може да стане дори Суверен — Суверенът не е просто някакъв си младок. Министърът може да бъде поканен да заеме мястото всеки момент. Това е ужасна отговорност.

Тя отново се погледна в огледалото и започна да оправя косата си. След малко пак се обърна и го погледна.

— Министърът е ужасно зает и има право от време на време да си търси не ангажиращи развлечения. Жените го правят с желание. Това не влиза в работата на никого. То засяга само двама — няма нищо общо с обществените дела. Пък и малката курва нали си го е търсила.

На това Далтон нямаше какво да отвърне. През целия си живот не бе могъл да разбере как жените, независимо дали става въпрос за обикновено Хакенско момиче или изискана дама, могат да примигват сладострастно срещу жертвата си, а после, така да се каже, да се изненадат, когато тя захапе стръвта.

Разбира се, онова момиче, Беата, не бе достатъчно голяма, нито пък имаше опит, за да може да разбере подобни зрели игри. Нито пък, предполагаше Далтон, бе слагала Стейн в сделката. Малко му дожаля за момичето, нищо, че беше Хакенка. Не, тя изобщо и не забелязваше Стейн, докато се усмихваше благоговейно на Министъра. Но другите жени, жените в имението и онези, които идваха тук за празненства и веселие, те знаеха що за човек е Министърът и нямаха основание да се оплакват това.

Далтон знаеше, че някои от тях са недоволни, когато не получат някаква неопределена, но значителна компенсация. Някое подаръче. Тогава проблемът ставаше на Далтон. Той им намираше подаръчето и правеше всичко възможно, за да ги убеди, че всъщност именно това са искали. Повечето проявяваха разум и приемаха щедростта му — та нали това бе първото, което голяма част от тях бяха желали.

Той не се съмняваше във факта, че жените в имението са развълнувани, задето Клодин планира да създаде неприятности. Повечето от тези съпруги вече бяха минали през леглото на Министъра, изкушени от ореола от власт, греещ около този мъж. Далтон имаше причина да смята, че много от онези, чийто ред още не бе дошъл, очакват с нетърпение възможността да опитат това легло. Бертранд просто или още не бе намерил време за тях, или не го искаше. По-вероятно първото. Обикновено той назначаваше служители в имението си, след като се запознаеше и със съпругите им. Вече се бе случило Далтон да откаже служба на иначе перфектен млад кандидат, за чиято жена обаче Бертранд бе сметнал, че е прекалено обикновена.

Не само че не спираше напливът от жени, желаещи да минат през неговото легло, ами и той нямаше нищо против. Въпреки това си имаше стандарти. Както повечето предпочиташе по-млади жени.

Той можеше да си позволи да задоволи страстта си по сластолюбиви създания, без да е необходимо, както повечето мъже, минали петдесетте, да посещава проститутките в града. Всъщност Бертранд Чанбоор избягваше тези жени като чума, страхувайки се от ужасните им болести. Други на неговата възраст, които не биха могли да се сдобият по друг начин с млада жена, а не можеха да устоят на желанието си, не получаваха шанс за по-дълъг живот. Нито пък младите жени. Болестите бяха безпощадни и поваляха бързо.

Бертранд Чанбоор обаче имаше възможност за постоянни запаси от здрави млади жени с ограничен опит и стандарти. Те политаха по собствено желание около свещичката, запалена с пламъка на положението и почти безграничната власт.

Далтон погали нежно с пръст Тереза по бузата. Той имаше щастието да бъде с жена, която споделя амбициите му, но за разлика от много други жени, подбира начините за постигането им.

— Обичам те, Тес.

Изненадана от внезапния порив на нежност, тя пое ръката му и я обсипа с целувки.

Той се запита какво ли е направил в живота си, че я е заслужил. Нищо около него не му бе подсказвало, че един ден ще се сдобие с жена като Тереза. Тя бе единственото нещо в живота му, което бе спечелил не с чиста сила на волята, пресичайки всяка опозиция, унищожавайки всяка пречка по пътя си. В нея той просто бе безпомощно влюбен.

Защо добрите духове бяха решили да не обръщат внимание на другата част на живота му и да го възнаградят толкова щедро, той все още не можеше да разбере, но бе решил да вземе наградата си и да я пази като зеницата на окото си.

Докато потъваше в очите й, обзет от любовна отмала, работата постепенно се намести в мислите му.

На Клодин щеше да се наложи да се обърне внимание. Ще трябва да я накара да млъкне, и то преди да е създала проблем. Далтон изброи мислено подаръците, които би могъл да й предложи в замяна на мълчанието й. Никой, нито дори самата лейди Чанбоорн, не обръщаше особено внимание на кръшканията на Министъра, но обвинение в изнасилване от жена с положение щеше да създаде проблеми.

Имаше Директори, които се придържаха към моралните ценности. Директорите от Кабинета за културно приятелство имаха глас в избора на Суверен. Сред тях имаше такива, които държаха новият Суверен да е човек с високи морални качества. Те можеха да откажат избора.

След като Бертранд Чанбоор бъде избран, тяхното мнение нямаше да струва и пукната пара, но сега още струваше.

Устата на Клодин трябваше да бъде затворена.

— Далтон, къде отиваш?

Той се обърна на прага:

— Трябва да напиша едно съобщение и да го изпратя. Няма да се бавя.