Тери Гудкайнд
Душата на огъня (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

— Е, И ТОВА АКО НЕ Е НЕЩО — прошепна Тереза.

Далтон проследи погледа й и видя Клодин Уинтроп бавно да си проправя път между тълпата. Бе облечена в рокля, която Тереза бе виждала и преди, докато работеше в града. Явно старичка и извън модата. Не бе роклята, с която я бе видяла по-рано през деня. Далтон подозираше, че под маската от руж лицето й е бяло като платно. В погледа й се долавяше недоверие.

Гостите от Феърфийлд, с очи пълни с почуда, се оглеждаха на всички страни, като се стараеха да изпият всичко с поглед, за да могат да разказват после на познатите си за вълнуващото преживяване на празненството в имението на Министъра на културата. За поканените това бе голяма чест и те не искаха да пропуснат нито една подробност от интериора. Когато човек тръгваше да се хвали, подробностите бяха нещо наистина важно.

Между богатите на цветове редки килими, подредени на равни интервали по дължина на пода, се виждаше настилка, украсена със сложни фигури. Плътността на скъпото дърво се усещаше с всяка крачка. Далтон предполагаше, че за завесите на редицата високи прозорци със сложни орнаменти от разноцветни стъкла от двете страни на помещението са отишли стотици метри плат. Тук-там по някоя жена скришом опипваше изящната висококачествена тъкан. Ръбовете на сините и житно-златисти завеси бяха украсени с разноцветни пискюли с големината на човешки юмрук. Мъжете се дивяха на резбованите мраморни колони, поддържащи масивните каменни конзоли по продължение на страничните стени в дъното на сводестия таван. Целият той бе пищно украсен с махагонови рамки и плочи, които изглеждаха като изящни орнаменти.

Далтон вдигна към устните си красивата чаша, сплав от различни метали, и без да сваля поглед от околната обстановка, отпи от прекрасното вино от долината Нарийф. През нощта, при цялото осветление от свещи и лампи, мястото изглеждаше някак бляскаво. Когато дойде тук за пръв път, трябваше да положи усилия, за да не зяпне от почуда — така, както сега бяха зяпнали всичките тези хора, пристигнали от града.

Наблюдаваше как Клодин се придвижва между добре облечените гости, здрависва се, поздравява с усмивка, отговаря на въпроси, недостижими за слуха на Далтон. Въпреки разстроеното си състояние — в каквото Далтон бе сигурен, че се намира тя — Клодин намираше сили да се държи с достойнство. Жена на богат бизнесмен, избран от търговците и зърнопродавците за техен представител, тя си бе извоювала и собствено положение в имението на Министъра. Когато хората видеха, че съпругът й е достатъчно възрастен, за да й бъде дядо, обикновено мислеха, че е просто кукла за забавление. Но грешаха. Мъжът й, Едуин Уинтроп, бе започнал като фермер, отглеждаше сорго — сладкото сорго, широко разпространено в цяла Южна Андерия. Всяко пени, припечелено от продажбата на сорговата меласа, която произвеждаше, Едуин похарчваше пестеливо и разумно. Той можеше да кара без нищо, пестеше всичко за по-късно — от приличния покрив и дрехи до най-обикновените удобства на живота, до съпругата и семейството.

Със спестените пари постепенно закупуваше добитък, който изхранваше с фуража от пресованата меласа. Продажбата на угоения добитък носеше повече пари, с които закупуваше нова стока и оборудване. Така постепенно той започна сам да произвежда ром, вместо да носи меласата за дестилиране. Печалбата от продадения ром започна да му носи достатъчно, за да може да наеме още земя и да закупи допълнително добитък, оборудване и сгради за производството на по-големи количества ром, а постепенно и за складове и вагони за транспортирането на произведените от него стоки. Ром, дестилиран във фермите на Уинтроп, се продаваше от Ренуолд до Никобарезе, из целия път от Феърфийлд до Ейдиндрил. Понеже правеше всичко сам — или по-точно казано, като наемаше собствени работници, — от отглеждането на сорго, през пресоването и дестилирането до продажбата, от отглеждането на добитък с остатъчния фураж от пресовано сорго до клането на добитъка и продажбата на месото, Едуин Уинтроп можеше да си позволи да държи ниски цени и така натрупа състояние.

Той бе пестелив човек, честен и обичан. Едва след като бизнесът му се закрепи и набра сила, се ожени. Клодин, добре образованата дъщеря на търговец на зърно, нямаше още двадесет, когато се омъжи за Едуин — преди около десетина години.

С таланта си да се грижи за книжата на съпруга си, Клодин следеше за всяко похарчено пени с усърдие, каквото би проявил самият той. Тя бе неговата ценна дясна ръка — също както Далтон за Министъра. Благодарение на помощта й, личната му империя се разрасна двойно. Дори в брака си Едуин бе избирал внимателно и мъдро. Човек, който като че ли никога не бе търсил удоволствие за себе си, явно си бе позволил поне това. Клодин бе толкова красива, колкото и прилежна.

След като колегите в бранша избраха Едуин за свой представител, Клодин започна да му помага в юридическите дела. С нейно участие — зад кулисите — се пишеха търговските закони, които той предлагаше. Далтон подозираше, че най-трудната част е да ги предложи най-напред на самия си съпруг. Когато той отсъстваше, тя се заемаше вместо него с предлагането на законите. Никой в имението не я възприемаше като „кукличка за забавление“.

Освен може би Бертранд Чанбоор. Но от друга страна, той гледаше така на всички жени. Поне на красивите.

Преди Далтон бе виждал Клодин да се изчервява, да примигва с клепачи и да хвърля на Бертранд Чанбоор срамежливи усмивки. Министърът смяташе срамежливите жени за кокетки. Тя може би несъзнателно бе флиртувала с високопоставения Министър. Или пък е имала нужда от внимание, каквото съпругът й не е бил в състояние да й осигури. В крайна сметка тя нямаше деца. Може би хитроумно е имала намерение да си издейства някаква услуга от Министъра, а след това е установила, че няма да стане. Клодин Уинтроп не бе глупачка. Бе жена с интелект и възможности. Как е започнало всичко — Далтон не бе сигурен дали примерно той не й е отказал услугата, както отказваше всичко, което се изплъзваше от ръцете му — вече бе без значение. Това, че тя искаше тайна среща с Директор Линскот, означаваше, че нещата са излезли извън рамките на добронамерените споразумения. Сега единственият начин да бъде поставена под контрол бе бруталната сила.

Далтон посочи с чашата си към Клодин.

— Като че ли грешиш, Тес. Не всички жени са в крак с модата на разголените рокли. Или пък Клодин е срамежлива.

— Не, сигурно има нещо друго. — Тереза изглеждаше наистина озадачена. — Слънчице, според мен преди малко тя не беше с тази рокля. Но защо ли ще се преоблича? И то в стара рокля.

Далтон сви рамене.

— Да отидем да видим какво става, а? Ти ще я попиташ. Едва ли ще е добре аз да й задам този въпрос.

Тереза го изгледа внимателно. Познаваше го достатъчно добре, за да разбере по косвения му отговор, че е бил задействан някакъв план. Освен това не беше глупачка и разбра, че е време да поеме инициативата и да играе току-що определената й от него роля. Усмихна се и пое предложената й ръка. Клодин не бе единствената жена с интелект и възможности в имението.

Щом Тереза я докосна по гърба, Клодин трепна. На лицето й се появи крива усмивка.

— Добър вечер, Тереза. — Тя леко се поклони на Далтон. — Господин Камбел.

Тереза се наклони към жената, на челото й бе изписана загриженост.

— Клодин, какво става? Не изглеждаш никак добре. И роклята ти, май не си спомням в началото на вечерта да беше облечена с това.

Клодин отметна кичур коса зад ухото си.

— Добре съм. Просто всичките тези гости малко ме изнервят. Понякога от прекалено много хора ме заболява стомахът. Излязох да се поразходя. В тъмното сигурно съм стъпила в дупка или нещо такова и паднах.

— О, добри духове. Не искаш ли да поседнеш? — попита Далтон, подхващайки я под лакът, като, че за да я за държи. — Ето, нека те придружа до някой стол.

Тя остана на мястото си.

— Не, добре съм. Но ви благодаря. Оцапах си роклята и трябваше да се преоблека, това е. Затова не е същата. Но иначе съм добре.

Далтон се отмести назад и тя видя меча му. Той забеляза, че тя огледа доста мечове от влизането си насам.

— Изглеждаш сякаш нещо…

— Не — настоя тя. — Ударих си главата, затова изглеждам малко замаяна. Добре съм. Наистина. Просто малко се пообърках.

— Разбирам — — съчувствено каза Далтон. — Случки като тази карат човек да се замисли колко е кратък всъщност животът. Човек осъзнава как — той щракна с пръсти — може да си отиде във всеки един момент.

Устната й потрепери. Преди да каже нещо, трябваше да преглътне.

— Да. Разбирам какво имате предвид. Но вече съм доста по-добре. Равновесието ми се възвърна.

— Нима? Не съм убеден.

Тереза го бутна.

— Далтон, не виждаш ли, че бедната жена е разстроена? — Тя го бутна още веднъж. — Върви си гледай служебните дела, а аз ще поостана с бедната Клодин.

Далтон се поклони и се оттегли, оставяйки Тереза насаме с Клодин, за да може да се опита да разбере нещо. Двете Хакенски момчета явно си бяха свършили добре работата. Тя изглеждаше така, сякаш в нея са вселили страх от самия Пазител. По колебливата й походка можеше да се съди, че са доставили съобщението точно по начина, по който им бе заръчал. Насилието винаги помагаше на хората да разберат по-добре инструкциите.

С доволство отбеляза, че правилно е преценил Фич. Позна го по начина, по който момчето гледаше меча му. В погледа на Клодин имаше страх, щом погледна натам. В очите на Фич имаше страст. В това момче бушуваше амбиция. Морли също бе полезен, но предимно с мускулите си. Главата му не струваше много повече. Фич по-добре схващаше инструкциите и какъвто бе всеотдаен, можеше да се окаже по-полезен. На тази възраст момчетата нямаха представа колко много не знаят.

Далтон се здрависа с някакъв мъж, който дойде да го поздрави за заемането на новия пост. Изгледа го учтиво, макар да не можеше да си спомни името му, нито пък чу възторжените хвалби. Вниманието му бе другаде.

Директор Линскот тъкмо привършваше разговора си с един висок мъж, с който обсъждаха налозите върху житото. Немаловажна тема, като се имат предвид огромните запаси от зърно на Андерия. Далтон се измъкна учтиво и дискретно от мъжа, чието име не помнеше, и се приближи към Линскот.

Щом Директорът се обърна, Далтон му се усмихна топло и стисна ръката му, преди онзи да има възможност да я дръпне. Имаше здрава хватка. Ръцете му бяха загрубели от работа.

— Толкова се радвам, че успяхте да намерите време да дойдете, Директор Линскот. Надявам се засега вечерта ви харесва. Имаме още доста неща, които Министърът иска да обсъдим.

Директор Линскот, висок, жилав мъж със сбръчкано загоряло лице, което изглеждаше като че ли постоянно го мъчи зъбобол, не отвърна на усмивката му. Четиримата най-възрастни Директори бяха старшите на гилдията. Единият бе от задругата на шивачите, вторият — от асоциираните майстори на хартия, третият — от оръжейния бизнес, четвъртият бе Линскот. Линскот бе масон. Повечето от останалите Директори бяха уважавани лихвари или търговци, имаше също и един адвокат и няколко юристи.

Сакото на Директор Линскот бе демодирано, но изрядно, топлото кафяво отиваше на цвета на тънката му сребриста коса. Мечът му също бе старичък, но кожената ножница с изящните медни орнаменти бе в блестящ вид. Сребърната емблема на масоните се открояваше ясно върху тъмната кожа. Острието на меча, без съмнение, сигурно също бе тъй добре поддържано, както всичко останало в този мъж.

Линскот не се стремеше съзнателно да плаши хората, просто явно му идваше отвътре, също както мечка стръвница с малки всява ужас във всеки, изскочил на пътя й. За Линскот народът на Андерия, хората, обработващи полята или работещи в търговията, бяха неговите малки.

— Да — отвърна той, — чувам слухове, че Министърът имал големи планове. До ушите ми достигна мълва, че възнамерявал да не зачете строгата препоръка на Майката Изповедник и да скъса със Средната земя.

Далтон раздери ръце.

— Убеден съм, че няма да кажа нищо невярно, ако споделя с вас убедеността си, че Министър Чанбоорн търси най-доброто за народа ни решение. Нито повече, нито по-малко.

Какво ще стане с вас например. Ако трябваше да капитулираме пред новия Господар Рал и да се присъединим към Д’Харанската империя? Този Господар Рал издаде декрет всички страни да капитулират пред него, като се откажат от суверенитета си. А не както едновремешното обединение на Средната земя. Това би означавало, предполагам, че той повече няма да се нуждае от Директори на Културното приятелство.

Лицето на Линскот пламна.

— Не става въпрос за мен, Камбел. А за свободата на хората в Средната земя. За бъдещето им. За това да не бъдат погълнати, а земята им разграбена и опорочена от Императорския орден, тръгнал на завоевателен поход из цялата Средна земя.

Андерианският посланик донесе, че по думите на Господаря Рал всички страни трябва да капитулират пред него и да бъдат подведени под общо управление и закони. Всяка страна щяла да може да запази културата си, стига да не пречи с нещо на общите закони. Той обещава, ако приемем условията му, докато поканата му е все още в сила, да можем да участваме в създаването на тези общи закони. Майката Изповедник го потвърди.

Далтон с уважение сведе глава пред мъжа.

— Вие, опасявам се, явно сте разбрали погрешно позицията на Министър Чанбоор. Той смята да предложи на Суверена да се вслушаме в съвета на Майката Изповедник, ако Суверенът наистина е на мнение, че това е най-доброто за страната ни. Та нали в крайна сметка е заложена нашата култура. Той няма намерение предварително да застава на нечия страна. Императорският орден може да предложи най-добри перспективи за мир. Министърът иска единствено мир.

Мрачната гримаса на Директора сякаш заледи въздуха наоколо.

— И робите живеят в мир.

Далтон успя да си докара невинен, безпомощен поглед.

— Аз не мога да се меря с вашия бърз и мъдър ум, Директоре.

— Вие май сте готов да продадете собствената си култура, Камбел, на празните обещания на една дива орда завоеватели, обладани от желание да грабят. Попитайте се защо иначе щяха да идват без покана? Как можете така спокойно да обявявате, че имате намерение да забиете нож в сърцето на Средната земя? Що за човек сте вие, Камбел, след всичко онова, което са сторили за вас, да обръщате гръб на съветите и повелите на Майката Изповедник?

— Директор Линскот, струва ми се, че вие…

Линскот размаха юмрук.

— Нашите деди, които са се борили с такава страст с Хакенските орди, без съмнение се обръщат във вечните си обиталища, когато ви слушат как спокойно кроите планове да продадете постигнатото с толкова жертви от тяхна страна наше наследство.

Далтон спря, оставяйки Линскот да чуе как собствените му думи запълват тишината и отекват в пространството между двамата. Именно за да пожъне това, Далтон бе посял семената на думите си.

— Знам, че сте искрен, Директоре, в безмерната си любов към народа си и в нестихващото си желание да го защитавате. Съжалявам, че намирате желанието ми за същото за неискрено. — Далтон се поклони учтиво. — Надявам се ще прекарате добре останалата част от вечерта.

Да приемеш една обида с такова изящество бе върхът на учтивостта. Но нещо повече, това разкриваше човек, готов да преглътне подобни думи в името на древните идеали на Андерианската чест.

Единствено Хакенците се считаха за толкова жестоко унижаващи Андерианците.

С крайно уважение към човека, нанесъл му обидата, Далтон се извърна, сякаш бе помолен да си тръгне, сякаш бе отпратен. Сякаш бе обиден от Хакенски благородник.

Директорът го повика по име. Далтон се спря и погледна през рамо.

Директор Линскот изкриви уста, сякаш опитвайки се да я настрои за рядко използвана от него любезност.

— Знаете ли, Далтон, помня ви от времето, когато работехте при магистрата във Феърфийлд. Винаги съм ви имал за морален човек. Сега мнението ми не е по-различно.

Далтон внимателно се извърна. Държеше се така, сякаш е готов да приеме поредната обида.

— Благодаря, Директор Линскот. В устата на толкова уважаван човек като вас това звучи ласкателно.

Линскот махна небрежно, сякаш продължаваше да се рови в тъмните ъгли на съзнанието си за учтиви думи.

— Така че не мога да разбера как е възможно един морален човек да позволи на жена си да се показва с рокля, която толкова нескрито демонстрира прелестите й.

Далтон се усмихна. Тонът, ако не самите думи, бяха помирителни. Той небрежно пристъпи напред, пое пълна чаша вино от един преминаващ поднос и я подаде на Линскот. Директорът я взе и кимна.

Далтон изостави официалния тон и продължи с маниер, сякаш двамата с мъжа до него са съученици.

— Всъщност нямах избор. Двамата с жена ми имахме спор по този въпрос, преди да слезем тук. Тя настояваше, че роклята й е модна. Аз тропнах с крак като истински женен мъж и безусловно й забраних да се облича по този начин.

— В такъв случай защо е с тази рокля?

Далтон въздъхна уморено.

— Защото не й изневерявам.

Линскот килна глава на една страна.

— Колкото и да ми харесва това, че не се присъединявате към явните нови морални предписания, не разбирам какво общо има това с цената на житото в Келтон?

Далтон отпи глътка вино. Линскот последва примера му.

— Ами след като не й изневерявам, няма да получа нищо в леглото, ако печеля всичките ни спорове.

На лицето на Директора за пръв път се изписа лека усмивка.

— Разбирам какво имате предвид.

— По-младичките жени тук се обличат по последните писъци на модата. Когато се преместих на работа в имението, бях направо шокиран. Жена ми също е доста млада и желае да не изостава от околните, да завърже приятелства. Опасява се да не остане изолирана от другите жени.

Вече говорих по този въпрос с Министъра. Той е съгласен, че не е редно жените да се показват толкова откровено. Но нашата култура позволява на жените да се обличат по свой вкус. Двамата с Министъра сме на мнение, че с общи усилия ще намерим начин да повлияем на модните тенденции и ще ги променим към по-добро. Линскот кимна одобрително:

— Е, и аз имам жена, на която също не изневерявам. Радвам се да чуя, че вие сте сред малцината днес, които се придържат към старите идеали, според които клетвата е свещена, а верността към брачния партньор — свята. Вие сте добър човек.

Андерианската култура се занимаваше сериозно с честта и с думата, дадена в тържествена клетва. За важността на това да удържиш на дадената дума. Но Андерия се променяше. За мнозина бе твърде притеснителен фактът, че през последните няколко десетилетия моралните връзки бяха започнали да се разпадат масово. Изневярата не само се приемаше, но и се очакваше в средите на висшия елит.

Далтон погледна Тереза, после Директора, после отново Тереза. Протегна ръка.

— Директоре, бих ли могъл да ви представя на красивата си съпруга? Моля. Ще го приема като лична услуга, ако упражните значителното си влияние и засегнете пред нея въпросите на почтеността. Вие сте високоуважаван човек и можете да говорите с морална власт, на каквато аз самият никога не бих могъл да се надявам. Тя си мисли, че аз говоря винаги от позицията на ревнив съпруг.

Линскот се замисли само за миг:

— Готов съм, щом като ще ви достави удоволствие.

Тереза насърчаваше Клодин да пийне още малко вино и я успокояваше с нежни думи, когато Далтон доведе Директора при двете жени.

— Тереза, Клодин, позволете ми да ви представя Директор Линскот.

Тереза се усмихна и го погледна право в очите, докато той леко й целуна ръка. Докато процедурата се повтаряше с Клодин, тя бе забила поглед в пода. Жената изглеждаше така, сякаш на този свят не й се искаше нищо друго, освен да скочи в бащинските прегръдки на човека срещу нея или пък да избяга от това място по възможно най-бързия начин. Успокоителната ръка на Далтон на рамото й не й даваше възможност за нито едно от двете.

— Тереза, скъпа, двамата с Директора тъкмо обсъждахме въпросите за женската мода и облекло.

Тереза се надвеси с рамо към Директора, сякаш се канеше да му довери нещо много лично.

— Моят съпруг е доста консервативен спрямо облеклото ми. А вие какво мислите, Директор Линскот? Харесва ли ви новата ми рокля? — Тереза сияеше гордо пред двамата. — Харесва ли ви?

Линскот само за секунда плъзна поглед надолу, после отново се взря в очите на младата жена.

— Много е красива, скъпа моя. Много е красива.

— Виждаш ли, Далтон! Нали ти казах. Роклята ми е доста по-консервативна от роклите на другите жени. За мен е истинска радост, че широко уважаван човек като вас я харесва, Директор Линскот.

Докато Тереза се извръщаше към един от преминаващите подноси за нова чаша, Далтон изгледа Линскот с поглед в смисъл „защо не ми помагате“. Директорът сви рамене и се наклони към ухото на Далтон.

— Имате прекрасна и дръзка жена — прошепна той в ухото му. — Не мога да си позволя да я засегна или разочаровам.

Далтон демонстративно изпъшка:

— Точно в това се състои и моят проблем.

Линскот се изправи, целият грейнал в усмивка.

— Директоре — с по-сериозен глас продължи Далтон, — нашата приятелка Клодин тази вечер претърпя ужасен инцидент. Докато се разхождала навън, пропаднала в някаква дупка и паднала.

— Добри духове! — Линскот веднага я хвана за ръката. — Лошо ли се ударихте, скъпа моя?

— Не, нищо ми няма — промърмори Клодин.

— Познавам Едуин от доста години. Сигурен съм, че съпругът ви няма да възрази, ако ви придружа до покоите ви. Ето, хванете ме под ръка и ще се погрижа да си легнете веднага.

Докато отпиваше от чашата си, Далтон внимателно наблюдаваше сцената над ръба й. Очите на Клодин бяха изпълнени с копнеж да приемат предложението. Направеше ли го, тя щеше да е на сигурно място. Той бе човек с положение и щеше да я приласкае под крилото си.

Изпитанието щеше да покаже на Далтон онова, което го интересуваше. Рискът всъщност не бе голям. Нали в крайна сметка се случваше хора да изчезват. Но въпреки това рискуваше. Далтон чакаше Клодин да избере пътя на по-нататъшните му действия. Накрая тя го стори.

— Благодаря ви за загрижеността, Директор Линскот, но наистина съм добре. Толкова отдавна очаквам това тържество, всичките гости. Никога няма да си простя, ако го пропусна. Ако не присъствам на речта на министър Чанбоор.

Линскот отпи от чашата си.

— Откакто избраха Едуин, вие двамата работихте здраво върху новите закони. Работили сте и с Министъра. Какво ви е мнението за него? — За да подсили думите си, той направи жест с чашата: — Но честно.

Клодин също отпи. Трябваше да си поеме дъх. Докато говореше, не гледаше никъде:

— Министър Чанбоор е честен човек. Политиката му е добра за Андерия. Той винаги се е отнасял с уважение към законите, предлагани от Едуин. — Тя отпи още веднъж. — Цяло щастие е да имаме за Министър на културата Бертранд Чанбоор. Трудно ми е да си представя друг човек, който ще върши толкова, колкото е направил Министърът.

Линскот повдигна вежда.

— Доста ласкателно мнение в устата на жена като вас. Всички ние знаем, Клодин, че вие имате роля за изработването на тези закони точно колкото и Едуин.

— Ласкаете ме — измърмори тя, забила поглед в чашата си. — Просто съм съпруга на важен човек. Ако тази вечер при падането си бях счупила врата, едва ли щях да липсвам някому и хората бързо щяха да ме забравят. Докато Едуин ще бъде запомнен с добро за дълго време.

Думите й явно озадачиха Линскот.

— Клодин има твърде ниско мнение за себе си — намеси се Далтон. Той мерна безупречно облечения в червен смокинг с разноцветен пояс сенешал да отваря двойната врата. Отвъд прага очакваха гостите.

Далтон се извърна към Директора:

— Предполагам знаете кой ще е почетният гост тази вечер?

Линскот смръщи чело.

— Почетен гост?

— Представител от Императорския орден. Високопоставен човек на име Стейн. Дошъл е да ни предаде думите на император Джаганг. — Далтон отпи още веднъж. — Суверенът също пристигна, за да чуе тези думи.

Линскот въздъхна, сякаш изведнъж осъзнал тежестта на тези новини. Сега вече разбра защо го бяха поканили наред с другите Директори на празненство, за което си мислеха, че е просто най-обикновено тържество в имението. Суверенът, от съображения за безопасност, рядко оповестяваше предварително програмата си. Бе пристигнал със специалната си лична охрана, придружаван от голям брой прислуга.

Лицето на Тереза сияеше. Тя се извърна с усмивка към Далтон, нетърпелива пред очакващите я вечерни събития. Клодин гледаше в земята.

— Дами и господа — обяви сенешалът, — вечерята е сервирана.