Тери Гудкайнд
Душата на огъня (57)

ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ДАЛТОН ГЛЕДАШЕ през прозореца на кабинета си, докато Стейн докладваше за броя и разположението на войниците от Императорския орден, влезли в Андерия като специални Андериански части. Домини дирч бе практически под командването на Джаганг. Ако Господарят Рал призове армията си — в случай че изобщо разполага с такава наблизо — срещу Андерия, съвсем скоро щеше да се окаже пълководец без войници.

— Освен това императорът заръча да ви предам личните му благодарности за ефективната помощ, която ни оказвате. От рапортите, които получавам, мога да съдя, че Министърът се е справил наистина блестящо със задачата да обезвреди Андерианската армия. Сега те представляват по-нищожна пречка, отколкото сме си представяли.

Далтон погледна през рамо, но не забеляза на лицето на мъжа презрителна или подигравателна усмивка. Стейн вдигна ботушите си върху писалището на Далтон и се опъна назад на стола, заемайки се с почистването на ноктите си с една кама. Изглеждаше доволен.

Далтон посегна и взе в ръка безполезната, но ценна малка книжка, която жената му бе донесла от библиотеката — книгата, принадлежала някога на Джоузеф Андер. Сложи я в другия край на масата, за да не я повредят ботушите на Стейн.

От онова, което му бе донесла Тереза, Далтон можеше да съди, че Стейн наистина има причина да е доволен и задоволен — като се има предвид колко жени с възторг споделяха с готови да ги изслушат уши суровата красота на преживяването си в леглото с дивия чужденец. Колкото по-грубо се отнасяше той с тях, с толкова по-голямо удоволствие говореха те за него.

При този огромен брой жени, желаещи да се хвърлят в обятията му, Далтон не можеше да проумее защо гостът продължава често-често да налита на такива, които не бяха благоразположени към подобни дейности. Вероятно за Стейн удоволствието, изтръгнато насилствено, бе по-голямо.

— Да, Андерианската армия изглежда наистина чудесно на постовете си край Домини дирч — ухили се Стейн.

— Но фалшивата им гордост с нищо няма да им помогне, когато се сблъскат с истинското лице на войната.

— Изпълнихме нашата част от сделката.

— Повярвай ми, Камбел, знам колко сте безценни двамата с Министъра. Обработването на земята може да е по-малко вълнуващо от завоюването й, но без храна всяка армия е принудена да спре. Никой от нас не обича тежката работа по земята, но искаме да продължаваме да ядем.

— Оценяваме колко ви бива в умението да поддържате системата в движение. Ще бъдете от безценна помощ за каузата ни.

Далтон не сподели гласно проблемите си.

— Кога можем да очакваме пристигането му?

— Скоро — отсече Стейн и със свиване на рамене показа, че не възнамерява да уточнява подробностите. — Но се тревожи за ситуацията с Господаря Рал. Не може да разбере защо залагате на толкова непредвидими резултати като гласовете на простолюдието.

— Трябва да призная, че споделям загрижеността му — въздъхна Далтон. Продължаваше да е на мнение, че би било по-добре, ако Министърът бе избрал по-малко рискован път, но, от друга страна, вече бе разбрал, че за Бертранд Чанбоор в риска се криеше особен чар. Нещо подобно на предпочитанията на Стейн към противящи се партньорки в леглото.

— Но както вече обясних — продължи Далтон, — чрез тези тактически действия ще можем да уловим в капан Господаря Рал и Майката Изповедник. Без тях начело на вражеските сили войната бързо ще поеме по път, който ще я отведе право в ръцете на Джаганг.

— Императорът с удоволствие ще изчака да види резултатите от играта ви.

— Въпреки това рисковете си остават.

— Рискове ли? Мога ли да помогна с нещо?

Далтон седна на мястото си, придърпвайки стола към писалището.

— Струва ми се трябва да положим повече усилия за снемане доверието на хората от каузата на Господаря Рал, но това е опасен ход. В крайна сметка Майката Изповедник е управлявала Средната земя хиляди години. И то не само благодарение на милите усмивки. Тези жени освен усмивки могат да показват и остри зъби. Освен това се говори и че Господарят Рал също е магьосник. Трябва да тъчем сукното си внимателно, за да не ги предизвикаме да изоставят гласуването и да започнат да действат. Ако това стане, може да повлияе на плановете, в които всички ние сме вложили толкова много.

— Както вече споменах, разполагаме с части, които са в готовност. Дори Господарят Рал да има армия наблизо, войниците му няма да могат да преминат покрай Домини дирч. — Стейн се усмихна мрачно. — Макар че ще се радвам да опитат.

— Както и аз. Работата е там, че Господарят Рал и Майката Изповедник са тук и ни създават достатъчно проблеми.

— Вече ти казах, Камбел, не бива да се тревожиш за магията. Императорът е подрязал ноктите й.

Далтон внимателно сключи ръце пред себе си на масата.

— Повтори го достатъчно пъти, Стейн, но колкото и да ми се иска да е така, намирам малка утеха в неподплатените думи. Аз също бих могъл да обещая неща, но ти би очаквал да видиш резултатите, нали така?

Стейн размаха ножа си.

— Казах ти, императорът възнамерява да сложи край на магията, за да могат прозорливите мъже да изведат този свят на нови пътища. Ти ще бъдеш част от това. Времето на магията отмина. Тя загива.

— Както и Суверенът. Но все още не е мъртъв.

Стейн продължи с почистването на ноктите си, като съсредоточи в действията си цялото си внимание. Явно грижите на Далтон не го тревожеха и се опитваше да му докаже колко са безпочвени.

— В такъв случай би бил щастлив да узнаеш, че за разлика от твоя любим Суверен, мечката на магията вече загуби зъбите си — устата й вече не хапе. Тя вече не е оръжие, от което трябва да се страхуваме.

Стейн повдигна края на наметалото си, направено от човешки скалпове.

— Хората с магьоснически таланти ще влезнат до един в колекцията ми. Вземам скалповете им, докато са още живи, ако ме разбираш. Доставя ми удоволствие да слушам писъците им, докато им махам скалповете.

Далтон не се впечатли от надутите изявления на мъжа и желанието му да го шокира, но му се щеше Стейн да е по-конкретен в изявленията си по тези въпроси. От неспособността на Франка да използва талантите си можеше да съди, че нещо става, но не знаеше какво точно. И още по-лошо, нямаше представа до каква степен са се развили нещата. Не можеше да прецени дали Стейн говори изцяло истината, или пък му пробутва някакви дилетантски наблюдения, подклаждани от суеверия, покълнали в Стария свят.

Каквото и да ставаше, бе дошло време да се действа. Не можеха да си позволят нещата да се развиват по старому. Далтон трябваше да реши до каква степен можеха да покажат на Господаря Рал несъгласието си за присъединяване към него. Трябваше да се вземат мерки, за да се убедят хората да кажат „Не!“ на Господаря Рал, но това трябваше да бъде сигурно. От друга страна, бе прекалено рисковано да се пресягаш през решетките и да хващаш мечката за носа, при положение, че тя все още не е изгубила зъбите и ноктите си.

Далтон не можеше да прецени дали би могъл да притисне Стейн да бъде по-конкретен.

— В такъв случай май сме се сблъскали със сериозен проблем.

Стейн вдигна поглед.

— В какъв смисъл?

Далтон разпери ръце в красноречив жест.

— Ако магията е престанала да действа, то тогава Домини дирч, на когото сме заложили толкова много, няма да ни е от никаква полза. Всичките ни планове ще се осуетят. Бих нарекъл това именно сериозен проблем.

Стейн свали краката си от писалището на Далтон и пъхна ножа обратно в ножницата. Положи лакти на плота и се облегна напред.

— Не се тревожи. Виждаш ли, работата е там, че императорът все още държи при себе си Сестрите на мрака. Тяхната магия работи за него. От онова, което те ни докладват, разбираме, че нещо става. Нещо, което е причинило сриването на магията на последователите на Господаря Рал. Джаганг получи информация, че Господарят Рал вече не може да разчита на магията. Този човек е, или скоро ще бъде, изправен гол и беззащитен срещу нашите остриета.

Далтон го слушаше с цялото си внимание. Ако това бе вярно, нещата се променяха. Това би означавало, че той мигновено може да премине към прилагането в пълна степен на плановете си. Би означавало, че може да предприеме необходимите действия, без да се притеснява от противодействие от страна на Господаря Рал.

В такъв случай Господарят Рал и Майката Изповедник щяха да започнат да разчитат в още по-голяма степен на гласуването, докато в същото време Далтон, без да се страхува от техните действия, щеше да им гарантира загубата.

Ако това станеше, значи бе вярно, че магията загива.

Далтон знаеше един начин да провери дали наистина е така.

Но най-напред бе дошло времето да направи едно посещение при линеещия Суверен. Бе дошло време да действа. Щеше да го направи същата тази нощ, преди празненството, планирано за следващия ден.

 

Както бе ядосана, на Ан никак не й бе до ядене.

Вече бе минало доста време, откакто я бяха приковали за земята и бяха издигнали палатката около нея, така че предполагаше, че вечерята наближава. Очакваше някой огромен войник от Императорския орден всеки момент да нахълта вътре с дажбата й хляб и вода. Нямаше представа какво е станало със Сестра Алесандра. Не я бе виждала вече близо седмица.

Войниците никак не обичаха да хранят старата жена. Тя подозираше, че между тях се разиграва някакво съревнование за това кой да поеме задължението. Нахълтваха вътре, сграбчваха я за косата, натъпкваха хляба в устата й с мръсните си пръсти, сякаш тъпчеха гъска за угояване. Докато Ан се опитваше да преглътне сухия хляб, преди да се задави, започваха да изливат в гърлото й водата.

Беше ужасно, но Ан не можеше да направи нищо. Колкото и да обичаше да се храни, подозираше, че това ще я отврати от яденето за цял живот.

Веднъж един от войниците просто хвърли парчето хляб на земята и сложи до него паницата вода — сякаш тя бе някакво куче. Изглеждаше доволен от себе си, задето бе успял да й покаже презрението и неуважението си, като в същото време си спести неприятностите в службата.

Той не го осъзнаваше, но Ан далеч предпочиташе да я хранят именно по този начин. След като мъжът се изсмя насреща й и си тръгна, тя се прекатури настрани, придърпа се напред и изяде хляба си с бързината, с която искаше, макар да не можеше да се наслади на лукса да го избърше от пръстта.

Покривалото на палатката се отвори. На прага застана тъмна фигура, която препречи светлината от огньовете навън. Ан се запита кой ли е. За своя изненада установи, че е Сестра Алесандра, в ръка с паница супа, ухаеща на наденица. Носеше дори свещ.

Жената закрепи свещта в пръстта на пода. Не се усмихваше. Не каза нищо. Не погледна Ан.

На слабата светлина Ан успя да забележи, че лицето на Сестрата е цялото в синини и белези. На скулата под лявото око се виждаше огромна рана, която явно заздравяваше. Относително по-малките бяха на различен етап — от почти заздравели до съвсем пресни.

Ан нямаше нужда да я пита как е стигнала до подобно състояние. И двете бузи на Алесандра бяха зачервени почти до възпалено от грубия допир на безброй небръснати лица.

— Алесандра, радвам се да те видя жива. Толкова се страхувах за теб.

Алесандра повдигна едното си рамо в знак на безразличие. Не губи повече време и поднесе пълната с димяща супа лъжица към устата на Ан.

Ан преглътна, без дори за миг да задържи ястието в устата си, за да се наслади на вкуса му — толкова бе гладна. Топлата субстанция подейства като еликсир на празния й корем.

— Страхувах се и за себе си — продължи Ан. — Бях ужасена от перспективата тези мъже да ме умъртвят, натъпквайки безмилостно сухия хляб в устата ми.

— Чувството ми е познато — едва чуто каза Алесандра.

— Алесандра… добре ли си?

— Да — жената явно не желаеше да говори за преживяното.

— Значи не си пострадала сериозно?

— По-добре съм от някои от другите. Ако, ако пострадаме, счупена кост или нещо такова, Джаганг ни позволява да използваме магията си, за да се лекуваме.

— Но лекуването става с Адитивна магия.

Сестра Алесандра вдигна лъжицата към устата й.

— Точно затова имах късмет. Нямам счупени кости, за разлика от някои от другите. Опитахме се да им помогнем, да ги излекуваме, но не успяхме и те трябва да изстрадат цялата болка. — Тя срещна погледа на Ан. — Светът, лишен от магия, е ужасяващо място.

Ан искаше да припомни на жената, че тя самата й го бе казала, бе я предупредила, че Хармониите са на свобода и че магията, поне Адитивната, няма да действа.

Докато поднасяше към устата й поредната лъжица, Алесандра каза:

— Но предполагам си се опитала да ми го кажеш, Прелате.

Ан на свой ред сви рамене.

— Когато едни хора се опитваха да ме убедят, че Хармониите са на свобода, отначало аз също не повярвах. По това си приличаме. Бих казала, че колкото и да си вироглава, Сестра Алесандра, има надежда един ден от теб да стане добър Прелат.

Алесандра, очевидно против волята си, се усмихна насреща й.

Ан проследи с поглед как лъжицата с парче наденица в нея се плъзва в паницата.

— Прелате, наистина ли вярваше, че Сестрите на светлината ще ти повярват, че магията се е сринала, и ще са готови да избягат с теб?

Ан я погледна в очите.

— Не съвсем, не. Макар да се надявах да ми повярват като се има предвид, че ме познават като човек, който цени истината, знаех, че не е изключено, подбуждани от нечовешкия си страх — независимо дали ми вярват или не, — да откажат да тръгнат с мен. Робите, независимо на какво и на кого робуват, често така се привързват към положението си, че не могат да приемат никаква друга алтернатива от страх, че няма да могат да се приспособят. Погледни пияницата, роб на алкохола, който ни счита за свои жестоки врагове, задето се опитваме да го накараме да се откаже от своя робовладелец.

— И какво възнамеряваше да направиш, в случай че Сестрите на светлината откажат да тръгнат с теб?

— Джаганг ги използва, използва магията им така, както използва и вашата. Щом Хармониите бъдат прогонени, магията ще се върне и Сестрите отново ще получат силата си. Мнозина ще умрат, покосени от непожелалите им свободата ръце — независимо дали самите Сестри го искат или не. Ако бяха отказали да изоставят робството си и да тръгнат с мен, трябваше да бъдат убити.

Сестра Алесандра повдигна вежда.

— Виж ти, виж, Прелате. Значи в крайна сметка с теб не сме чак толкова различни. Така би разсъждавала и една Сестра на мрака.

— Просто проява на здрав разум. Заложени са животите на много хора. — Ан умираше от глад и очите й с копнеж потърсиха лъжицата с наденичката, която разбъркваше почти пълната паница.

— Тогава защо те хванаха?

Ан въздъхна.

— Защото не предполагах, че ще ме излъжат — не и за толкова важно нещо. Макар това да не е причина да ги екзекутирам, ще улесни тежката ми, но неизбежна задача поне малко.

Алесандра най-сетне поднесе към устните й лъжицата с наденицата. Този път Ан се накара да дъвче бавно, за да се наслади на вкуса.

— Все още можеш да избягаш с мен, Алесандра — каза тихо тя, след като най-сетне преглътна. Алесандра отбра нещо от паницата и го хвърли встрани. Отново разбърка супата.

— Казах ти вече, невъзможно е.

— Защо? Защото така ти е казал Джаганг ли? Казал ти е, че все още владее съзнанието ти?

— Това е една от причините.

— Алесандра, Джаганг ти е обещал, че ако се грижиш за мен, няма да те изпрати в палатките, за да обслужваш хората му. Ти сама ми го каза.

Жената застина с лъжица в ръка, очите й бяха плувнали в сълзи.

— Ние принадлежим на Негово Сиятелство. — С другата си ръка тя докосна златната халка на устната си — знакът на робините на Джаганг. — Той може да прави с нас каквото си пожелае.

— Алесандра, той те излъга. Каза ти, че няма да го направи, ако се грижиш за мен. Излъга те. Не можеш да имаш доверие на един лъжец. Не и когато се отнася до бъдещето и живота ти. Това бе грешката, която аз допуснах, но не бих дала на един лъжец втора възможност да ме уязви. Щом е излъгал за това, за какво ли още те лъже?

— Какво искаш да кажеш?

— Лъже, че никога няма да можеш да избягаш от него, защото владее съзнанието ти. Не е така, Алесандра. Точно както не може да влезе в моето, така в момента не може да влезе и в твоето. След като Хармониите бъдат прогонени, ще успее, но засега е невъзможно. Ако се закълнеш във вярност на Ричард, ще си защитена дори и след като Хармониите бъдат прогонени. Можеш да се измъкнеш, Алесандра. Ще можем да изпълним дълга си към онези Сестри, които излъгаха и избраха да останат при един лъжец, после да избягаме.

Гласът на Сестра Алесандра бе толкова безизразен, колкото и лицето й.

— Прелате, забравяш, че съм Сестра на мрака, клела се във вярност на Пазителя.

— В замяна на какво, Алесандра? Какво ти е предложил Пазителят на отвъдния свят? Какво по-добро от безкрая на Светлината?

— Безсмъртие.

Ан се загледа в не потрепващия поглед на жената пред себе си. Навън мъжете, някои, от които не бяха пропуснали да унижат безпомощната петстотингодишна Сестра на мрака, се смееха и продължаваха с нощните си забавления. В палатката нахлуваха какви ли не миризми — от приятни до отблъскващи: цвърчащ чесън, изпражнения, печено месо, изгоряла кожа, сладкият аромат на брезови цепеници, хвърлени в близкия огън, застояла пот. Ан също не потръпна на погледа й.

— Алесандра, Пазителят те лъже.

Очите на Сестрата се оживиха.

Тя се изправи и изсипа почти пълната паница супа пред палатката.

Застанала с единия крак вътре, с другия навън, жената се обърна към Ан:

— Ако щеш умри от глад, жено, хич не ме е грижа. Предпочитам да се върна в палатките, вместо да слушам скверните ти думи.

Със самотната си, лишена от каквото и да е присъствие тишина, в болката на душата и тялото си, Ан отправи молитва към Създателя, молейки Го да даде шанс на Сестра Алесандра да се завърне при Светлината. Молеше се и за Сестрите на светлината, които бяха толкова далеч от Светлината, колкото и Сестрите на мрака.

Окована във веригите в тъмната и самотна палатка, имаше усещането, че целият свят е пощурял.

— Скъпи Създателю, какво ни причини? — проплака тя. — Нима и ти си ни говорил лъжи?