Тери Гудкайнд
Душата на огъня (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

МУЗИКАНТИТЕ ОТ ГАЛЕРИЯТА подеха морска мелодия, докато в залата влизаха въоръжени с огромни сини знамена слуги. Двойките мъже, носещи знамената, ги разтърсваха в такт с музиката, получавайки ефект като от бушуване на океански вълни, докато нарисуваните на знамената рибарски лодки подскачаха по платнената морска шир.

Докато прислугата на Суверена се роеше край масата му, лакеи в униформи на имението наобиколиха главната маса на Министъра, въоръжени със сребърни подноси, отрупани с цветно аранжирани рибни блюда. Министърът си избра щипци от рак, филе от сьомга, пържена лещанка, платика и змиорки в шафранов сос, като лакеят поднасяше всяко блюдо пред Министъра и жена му, за да си отсипят в общото плато.

Министър Чанбоор потопи дълго парче змиорка в шафрановия сос и го предложи, поднасяйки го с пръст, на жена си. Тя му се усмихна любовно и с върховете на маникюра си го пое от пръста му, но преди да го доближи до устата си, сякаш внезапно обзета от любопитство, го остави в чинията си и попита Стейн какви храни употребяват в неговия край. За краткото време, през което бе живял в имението, Далтон бе успял да научи, че нещото, което лейди Чанбоор мрази повече от всичко на света, бе змиорка.

Когато един от лакеите донесе плато с речен рак, Тереза намекна на Далтон с многозначително повдигнати вежди, че би искала да го опита. Лакеят сръчно счупи черупката, издърпа жилата, разбухна месото и натъпка черупката под него с препечени сухарчета и масло, както бе пожелал Далтон. С помощта на ножа си Далтон бодна парченце месо от делфин от едно плато, поднесено му от лакей, свел глава дълбоко между повдигнатите си рамене. Лакеят приклекна, както правеха всички, и се отдалечи с танцова стъпка.

Сбръчканият нос на Тереза му подсказа, че не желае змиорка. Той взе една за себе си само защото кимането и широката усмивка на Министъра му намекнаха, че трябва. Веднага след това Министърът се наведе към него и прошепна:

— Змиорката е добре за змиорката, ако ме разбираш.

Далтон просто се усмихна с престорено задоволство. Мисълта му бе съсредоточена върху работата и предстоящите събития, а освен това не се притесняваше за своята „змиорка“.

Докато Тереза опитваше шарана с джинджифил, Далтон разсеяно си взе от печената херинга със захар, наблюдавайки как Хакенците лакеи, подобно нападателна армия, се юрват към масите на гостите. Носеха плата с печена щука, костур и пъстърва; печена минога, моруна и хек, сьомга, тюлен и есетра; раци, скариди и миди в легло от глазуриран хайвер, а също и супници, пълни със супа от специален вид миди, рибена яхния и разноцветни сосове от всякакъв вид. Други плата предлагаха по атрактивен начин още цял куп сосове и многоцветни ястия от комбинирани съставки, от делфин и грах в чеснов винен сос до хайвер от есетра и тригла, до писия и треска в сос верт.

Обилието от храни, поднесени по толкова изискан начин, бе предвидено да представи не само един политически спектакъл, в който Министърът на културата да демонстрира своята сила и благополучие, но и да внуши — да запази Министъра от обвинения в демонстративни изхвърляния — дълбока религиозна конотация. Това изобилие бе в крайна сметка демонстрация на пищността на Създателя и независимо от привидното богатство, едно безкрайно малко вкусване на Неговата безкрайна щедрост.

Празненството не бе организирано, за да обслужва събралото се множество, а множеството бе поканено да присъства на празненството — малка, но значителна разлика. Това, че празненството не бе посветено на някаква социална причина — да речем, сватба или годишнина от военна победа, само подчертаваше религиозната му същност. Присъствието на Суверена, в качеството му на наместник на Създателя на този свят, само допълваше свещените аспекти на вечерта.

Това, че гостите бяха впечатлени от богатството, силата и благородството на Министъра и съпругата му, бе случайно и неизбежно. Далтон, случайно, забеляза огромен брой хора, които са неизбежно впечатлени.

Помещението се изпълваше с все повече разговори, поръсвани с взривове смях, докато гостите напредваха с виното, хапваха от неизброимите блюда и топваха пръсти в различните сосове. Арфистката бе подела нова мелодия по време на вечерята. Министърът похапваше змиорка и разговаряше с жена си, Стейн и двамата високопоставени гости в далечния край на масата.

Далтон избърса устни, решил да се възползва от възможността, предоставена му от лежерното настроение в залата. Отпи последна глътка вино и се обърна към жена си:

— Откри ли нещо от разговора по-рано тази вечер?

С помощта на ножа си Тереза разряза парче пържена щука, пое го с пръсти и го потопи в червен сос. Разбра, че той има предвид Клодин.

— Нищо специално. Но подозирам, че агънцето не е заключено в кошарата.

Тереза нямаше представа за какво е всичко това, нито пък, че Далтон бе използвал две Хакенски момчета да предадат съобщение на Клодин, но бе достатъчно наясно, за да разбере, че Клодин вероятно създава проблеми във връзка с отношенията си с Министъра. Макар никога да не бе говорила с Далтон подробно, Тереза знаеше, че не седи на главната маса само защото Далтон е добър познавач на закона. Тя сниши глас:

— Докато говорих с нея, обръщаше доста внимание на Директор Линскот — нали разбираш, гледаше го, правейки се, че не го гледа. Освен това се озърташе да види дали някой не я наблюдава.

На думите на Тереза можеше да се вярва, тя никога не изказваше подозрения, без да са основателни.

— Защо, мислиш, тя прояви подобно безсрамие, та да разказва на всички жени в имението, че Министърът я изнасилил?

— Струва ми се, че го е правила като защита. Предполагам си е мислела, че ако хората вече знаят за това, никой няма да й затвори устата, преди да се разбере истината.

— Изведнъж обаче устата й все пак е била затворена. Но както вече казах, наблюдаваше Директора, преструвайки се, че не го гледа.

Тереза остави на него да си вади заключенията. Далтон се наведе към нея, после стана от стола.

— Благодаря ти, скъпа. Ако ме извиниш за малко, ще отида да свърша една работа.

Тя го стисна за ръката.

— Нали не си забравил, че ми обеща да ме представиш на Суверена?

Далтон леко я целуна по бузата, преди да срещне погледа на Министъра. Казаното от Тереза само потвърждаваше убедеността му в правилността на плана му. Залогът бе висок. Директор Линскот можеше да стане опасен. Далтон с основание бе убеден, че съобщението, предадено от двете момчета, е затворило устата на Клодин. Но ако това не беше така, намисленото от него щеше да прекърши възможността й да сее семената си. Той леко кимна на Бертранд.

Обиколи залата, като се поспираше при доста от масите, поздравяваше познати, тук изслушваше по някоя шега, там по някоя клюка, на трето място си уговаряше среща. Всички гледаха на него като представител на Министъра, дошъл от главната маса да обиколи гостите, да види дали всички са доволни.

Пристигнал най-сетне до истинското си назначение, той блесна в топла усмивка.

— Клодин, моля се да си по-добре. Тереза предложи да намина да те видя — да проверя дали нямаш нужда от нещо, като се има предвид, че Едуин отсъства.

Тя го дари с прилична имитация на искрена усмивка.

— Съпругата ви е истинско съкровище, господин Камбел. Добре съм, благодаря. Храната и компанията ми по действаха добре. Моля, предайте й, че се чувствам много по-добре.

— Радвам се да го чуя. — Далтон се наведе ниско до ухото й: — Щях да пратя на Едуин едно предложение чрез вас — всъщност то се отнася и за двама ви. Но не ми се ще да го правя точно сега, когато не само сте без него, но и преживяхте този ужасен инцидент. Не мога да си позволя да ви карам да мислите за работа, когато не ви е до това. Така че, щом се оправите, бихте ли наминали при мен?

Тя го изгледа със смръщено чело.

— Благодаря ви за загрижеността, но съм добре. Ако става въпрос за работа, касаеща Едуин, той би желал да ви изслушам. Двамата работим заедно и по отношение на работата нямаме тайни един от друг. Знаете го, господин Камбел.

Далтон не само го знаеше, но разчиташе на това. Той приклекна край стола й, който тя извърна така, че да е встрани от другите гости на масата й.

— Моля да ме извините за предположенията. Е, както разбирате — започна той, — Министърът изпитва дълбоко съчувствие към хора, неспособни да изхранват сами своите семейства по друг начин, освен като просят храна. Но макар да намират къшей хляб, семействата им продължават да мизерстват без дрехи, прилично жилище и други необходими неща. Въпреки благотворителността, която проявяват добрите Андерианци, много деца си лягат пронизвани от болката на глада. Тази съдба връхлита както Хакенци, така и Андерианци, и Министърът съчувства дълбоко на всички тях — тъй като те са негова отговорност.

Министърът работи усилено и най-сетне довърши и последните подробности от нов закон, благодарение на който много хора ще имат възможност да работят. Хора, за които иначе нямаше никаква надежда.

— Това, това е чудесно от негова страна — заекна тя.

— Бертранд Чанбоор е добър човек. Щастливи сме, че човек като него е наш Министър на културата.

Далтон прокара ръка през устните си, а тя отвърна очи от него.

— Ами, работата е там, че Министърът често споменава колко дълбоко уважава Едуин — за всичко онова, което той е сторил за нашия народ. Така че предложих на Министъра да намерим начин да се отблагодарим на Едуин и да му покажем уважението и благодарността си към усилената му работа и отдаденост.

Министърът се съгласи с охота и тутакси му хрумна идеята новият закон да бъде предложен и спонсориран от Едуин Уинтроп. Министърът дори има идея законът да се казва „Закон на Уинтроп за честното работонаемане“ — в знак на почит към съпруга ви. И към вас, разбира се, за цялата ви работа. Всички знаят какви заслуги имате в изработването на законите, които прокарва Едуин.

Погледът на Клодин се върна на неговия. Тя вдигна ръка към гърдите си.

— Ами, господин Камбел, много щедро от ваша страна и от страна на Министъра. Думите ви искрено ме изненадват, както, сигурна съм, ще изненадат и Едуин. Ние със сигурност ще искаме да разгледаме закона възможно най-скоро, за да стане възможно по-бързото му пускане в действие.

Далтон изкриви лице.

— Всъщност работата е там, че Министърът току-що ми каза, че е нетърпелив да обяви новия закон още тази вечер. Първоначално възнамерявах да ви изпратя работно копие от текста, за да можете двамата с Едуин да го разгледате, но при положение, че тук са се събрали всички Директори, Министърът реши, че моментът е подходящ да се действа — че няма да може да понесе мисълта, че онези хора ще останат на улицата дори още ден. Та нали те трябва да хранят семействата си.

Тя облиза устни.

— Ами да, разбирам. Сигурно, но наистина…

— Добре. О, да, чудесно. Много мило от ваша страна.

— Но наистина бих искала първо да го погледна.

Просто трябва да го видя. Едуин би искал.

— Да, разбира се. Още утре сутринта.

— Но аз имах предвид преди…

— При положение, че всички са се събрали тук тази вечер, Министърът искаше да го обяви тази вечер. Той наистина не желае да губи нито ден, нито пък му се ще да промени името Уинтроп за подобен важен закон. А и освен това толкова се надяваше, че Суверенът, след като е тук тази вечер — а както всички знаем, това се случва изключително рядко, — ще чуе за Закона на Уинтроп за честното работонаемане, предвиден да помага на хора, загубили всяка надежда. Суверенът познава Едуин и ще бъде наистина доволен.

Клодин хвърли бърз поглед на Суверена. Отново облиза устни.

— Но…

— Искате ли да помоля Министъра да отложи закона? Освен, че би искал Суверенът да не изпусне това събитие, Министърът ще бъде още по-разочарован да изпусне удалата му се възможност и да разочарова гладуващите деца, които зависят изцяло от него. Разбирате нали че всичко се прави за доброто на децата.

— Да, но за да…

— Клодин — каза Далтон и пое ръката й между своите, — вие нямате деца, така че съм сигурен, че ви е трудно да влезете в положението на родителите, които няма с какво да изхранват чедата си, отчаяни от липсата на работа. Но опитайте се поне да си представите техния страх и ужас.

Тя понечи да каже нещо, но от гърлото й не излезе нито звук. Той продължи, отнемайки й възможността да опита отново.

— Помъчете се да разберете какво е за едни майка и баща да чакат ден след ден, да чакат надеждата, да чакат утре нещо да се случи и да успеят да намерят работа, с която да могат да изхранят децата си. Нима не можете да помогнете? Не можете ли да се опитате да разберете какво й е на една млада майка?

Лицето й изгуби руменината си.

— Да — прошепна накрая тя. — Разбирам. Искам да помогна. Сигурна съм, че Едуин ще бъде доволен да научи, че е обявен за спонсор на този закон.

Преди да е успяла да каже още нещо, Далтон се изправи.

— Благодаря ви, Клодин. — Той отново пое ръката й и я целуна. — Министърът ще бъде изключително доволен да разбере, че го подкрепяте — както и онези хора, които ще си намерят работа. Вие направихте нещо добро за децата. Сигурно точно в момента добрите духове ви гледат с усмихнати лица.

Докато Далтон се върне на масата си, лакеите вече сервираха следващото ястие, бързо разполагайки по едно плато с костенурков пай в средата на всяка маса. Гостите поглеждаха учудено пайовете, които бяха леко набраздени върху коричката, но не разрязани до долу. Смръщена, Тереза се бе надвесила над масата и се взираше ококорено в пая, сервиран пред Министъра и жена му в средата на главната маса.

— Далтон — прошепна тя. — Паят се премести сам.

Далтон продължаваше да се усмихва:

— Сигурно грешиш, Тес. Пайовете не могат да се движат.

— Но аз съм сигурна.

В същия момент коричката се пропука и една част от нея се повдигна. Отдолу се показа една глава и втренчи очи в Министъра. Една лапичка започна да драска и костенурката се измъкна навън, последвана от друга. Из цялата зала избухнаха изненаданите смехове на гостите, аплодиращи и бъбрещи в почуда, докато от всички маси започнаха да се пръкват костенурки.

Те, разбира се, не бяха опечени живи. Пайовете бяха опечени с изсушени шушулки в тях. След това бе пробита дупка, през която шушулките бяха извадени и на тяхно място бяха поставени костенурките. Коричките бяха набраздени леко, за да се чупят лесно и да позволят на костенурките да избягат.

Костенурковите пайове, като една от атракциите на празненството, имаха голям успех. Всички бяха доволни от представлението. Понякога отвътре се пръкваха костенурки, друг път птици, и двете специално отглеждани, за да изскочат в определения момент по време на празненство за радост и удивление на гостите.

В залата се появиха лакеи с дървени ведра, които започнаха да обикалят масите и да събират освободените костенурки. В това време лейди Чанбоор повика управителя на салона и му нареди да отложи поднасянето на следващото блюдо, за да направи тя изявление. Щом се изправи, залата притихна.

— Добри хора, моля за вашето внимание, ако обичате. — Хилдемара се огледа в двете посоки, за да се увери, че всички я гледат. Роклята й сякаш изпускаше студена сребриста светлина. — Велико признание и задължение е да се помага на изпадналите в беда наши сънародници. Тази вечер най-после се надяваме да направим нещо в помощ на децата на Андерия. Стъпката е смела, изисква кураж. За щастие имаме водач, на когото тези качества не са чужди.

За мен е висока чест да ви представя Най-великия човек, когото някога съм имала удоволствието да познавам, един достоен човек, който неуморно се труди в името на народа си, който не забравя нуждите на най-бедните и мизерстващите, на изпадналите в нужда. Човек, за когото нашето по-добро бъдеще стои над всичко останало — моя съпруг, Министъра на културата, Бертранд Чанбоор.

Хилдемара разгърна лицето си в усмивка и като ръкопляскаше, се обърна към мъжа си. Залата избухна в аплодисменти и въодушевени възгласи. Цял сияещ, Бертранд се изправи и плъзна ръка около кръста на жена си. Тя бе вдигнала обожателен поглед към очите му. Той я гледаше влюбено. Хората се въодушевиха още повече, щастливи, че начело на страната им стои такава хармонична двойка.

Далтон също стана и заръкопляска с ръце над главата, подканвайки всички да станат на крака. На лицето му грееше възможно най-широката усмивка, така че дори гостите в най-отдалечените краища на стаята да могат да я виждат. После, без да спира да ръкопляска, се обърна да погледне Министъра и жена му. Далтон бе работил за доста хора. На някои не можеше да има доверие дори ако трябваше да вдигнат тост. Други следваха точно начертаните от него планове, без да ги разбират напълно до момента, в който се разкрият изцяло пред очите им. Никой от предишните му работодатели не можеше да се сравнява с Бертранд Чанбоор.

Министърът моментално схващаше идеята и целта на определено действие още докато Далтон го нахвърляше в най-общи линии пред него. И на момента го приемаше като свое. Далтон не бе виждал по-схватлив човек от Бертранд Чанбоор.

Усмихнат, вдигнал ръка във въздуха, Бертранд поздрави ликуващата тълпа, докато най-накрая я укроти и в залата настана тишина.

— Добри ми хора от Андерия — започна той с плътен, изпълнен с искреност глас, който отекваше и до най-отдалечените кътчета на залата. — Тази вечер искам да ви помоля да се замислите за бъдещето. Дойде време да имаме куража да оставим миналото зад себе си. И да помислим за бъдещето си и за бъдещето на нашите деца и внуци.

Наложи се да спре и да започне да кима с глава усмихнат, докато тълпата се укроти отново от бурните аплодисменти. Когато продължи, всички отново бяха утихнали.

— Нашето бъдеще е обречено, ако се оставим нихилисти да управляват въображението ни, вместо да дадем възможност на духа на потенциала, даден ни от Създателя, да властва свободно.

Той отново изчака взрива от аплодисменти да стихне. Далтон се удивляваше на способността на Бертранд в момента да забърква соса, с който да залее парчето си месо.

— Ние, събралите се в тази зала, носим в себе си отговорността от вярата на целия народ на Андерия, не само на добруващата част от него. Време е нашата култура да обземе целия народ, не само добруващата част от него.

Време е законите ни да служат на целия народ, не само на избрани.

Далтон се изстреля прав, задъхан от нестихващи аплодисменти и възгласи. Моментално бе последван от всички присъстващи, които не спираха да ръкопляскат и да подвикват ликуващи. Хилдемара, все още озарена от усмивката на любяща и всеотдайна съпруга, също стана и заръкопляска към съпруга си.

— В младините си — продължи Бертранд, щом залата за пореден път утихна — познавах ноктите на глада. За Андерия това бяха тежки времена. Баща ми бе безработен. Бях свидетел на плача на сестра си, която се мъчеше да заспи въпреки ужасното жило на глада, впиващо се в съществото й.

Бях свидетел на немите стонове на баща си, който изпитваше срама от това, че няма работа, тъй като не притежава никакви специални умения. — Той замълча, за да се покашля. — Баща ми бе горд човек, но трудностите едва не пречупиха духа му.

Далтон силно се съмняваше, че Бертранд има сестра.

— Днес в нашата страна живеят горди хора, хора, изпълнени с желание за работа, и в същото време тук има много работа, която чака да бъде свършена. Имаме няколко държавни сгради, които се строят, и още няколко, чийто строеж тепърва ще започва. Имаме пътища, които служат за разрастването на търговските ни отношения. Реките очакват работници, които да построят стълбове за поддържане на мостовете, свързващи тези пътища и пътеки.

Но никой от тези горди хора, които имат желание да работят и които имат нужда от работата, не може да бъде нает на което и да е от тези места, както и на редица други, тъй като не притежават специализираните умения. Също като баща ми.

Бертранд Чанбоор огледа присъстващите, очаквайки от тях пълното им внимание, с което да приемат заключението на изказването му.

— Можем да осигурим работа на тези горди хора. Като Министър на културата е мое задължение към народа да се погрижа тези хора да получат работа, за да могат да изхранват децата си, които са нашето бъдеще. Помолих най-светлите ни умове да се съберат и да подирят решение и ето че те не ме разочароваха — не разочароваха народа на Андерия. Иска ми се и аз да имам заслуга за намирането на подобно гениално решение, но за съжаление не мога да се похваля с подобно нещо.

Новите, научно издържани предложения ми бяха предоставени от хора, които ме карат да се гордея с положението си, позволяващо ми да помогна за по-скорошното влизане в сила на новия закон. В миналото познаваме случаи на високопоставени служители, които оставяха подобни светли идеи да загинат в неотключения мрак на тайни шкафове и чекмеджета. Не бих позволил подобни егоистични интереси да убият надеждата за бъдещето на децата ни.

Бертранд нагласи на лицето си мрачно изражение, от което хората в залата пребледняха, изпълнени с внезапен ужас.

— В миналото имаше хора, които гледаха единствено личните си интереси и не биха позволили на никого другиго да докаже себе си.

В аналогията не можеше да има грешка. Времето не можеше да излекува раните, причинени от Хакенските висши чиновници — тези рани щяха завинаги да останат кървящи и болезнени. Поне докато това бе угодно.

Лицето на Бертранд се отпусна и на устните му се върна привичната усмивка, която, в сравнение с мрачното изражение миг преди това, се стори на всички още по-ослепителна и приятна.

— Нашата нова надежда се нарича „Закон на Уинтроп за честното работонаемане“ — той протегна ръка към Клодин: — Лейди Уинтроп, бихте ли се изправили, ако обичате.

С пламнало лице, тя посрещна усмихнатите лица на хората около себе си. Залата отново избухна в аплодисменти, хората я подканваха да стане на крака. Приличаше на сърна, заловена в нечия ливада на зазоряване. Колебливо стана от мястото си.

— Добри хора, именно съпругът на лейди Уинтроп, Едуин, е спонсор на новия закон, а както мнозина от вас знаят, лейди Уинтроп е способен помощник на своя съпруг в работата му. Не се и съмнявам, че лейди Уинтроп е изиграла важна роля в разработването и на настоящия закон на съпруга си. За жалост Едуин има неотложни ангажименти извън страната, но искам да поздравим с аплодисменти прекрасната работа на лейди Уинтроп и се надявам, че тя ще предаде нашите сърдечни благодарности на съпруга си, когато той се завърне.

Следвайки примера на Бертранд, залата започна да аплодира Клодин и отсъстващия й съпруг. Тя, с пламнало лице, се усмихваше свенливо на топлия прием. Далтон забеляза, че Директорите, като не знаеха какво представлява новият закон, бяха учтиви, но резервирани в поздравленията си. Сега, когато хората се навеждаха да я поздравят, произнасяйки думи на благодарност, беше време всички да седнат и да чуят за какво всъщност става дума.

— Законът на Уинтроп за честното работонаемане представлява точно това, което подсказва името му — обясни най-накрая Бертранд, — честно и открито, а не привилегировано и тайно работонаемане. При бума на развитие на обществени строителни проекти ни чака много работа, за да задоволим нуждите на народа.

Министърът огледа с твърдост насъбралото се множество.

— Но нашето братство се придържа към излезли от времето си привилегии — нещо, което слага прът в развитието на прогреса. Не ме разбирайте погрешно, тези хора имат високи идеали и работят неуморно, но дойде време да разтворим вратите на остарелия ред, предназначен да защитава малцина избрани.

И така, с помощта на новия закон всеки желаещ да получи работа ще може да го направи. Всеки, а не само затвореното общество на Масонската гилдия!

Тълпата ахна в един глас. Бертранд не я спря.

— Нещо по-лошо, именно заради тази затворена гилдия, според която малцина са онези, които изпълняват изискванията, цената на работната ръка за публични проекти е далеч по-висока от тази, която ще получават работниците, които наистина имат желание да се трудят. — Министърът размаха юмрук. — Всички ние плащаме тази непосилна цена!

Директор Линскот бе станал почти виолетов от сдържана ярост.

Бертранд разгърна юмрука си и посочи с пръст тълпата.

— Широките познания на масоните трябва да бъдат използвани по всякакъв начин, но с новия закон обикновените хора също ще имат възможност да бъдат наемани под надзора на масоните и децата няма да гладуват повече.

Министърът удари с юмрук отворената длан на другата си ръка, за да подчертае всяка своя следваща дума:

— Призовавам Директорите на културното приятелство да ни покажат още на момента с вдигнатите си ръце подкрепата си към идеята хората да не гладуват повече, към политиката на правителството, най-сетне намерила начин да предложи завършени проекти на реални цени, използвайки желаещите да работят, а не само членовете на едно тайно общество от масони със свои непоносимо високи цени, които всички ние трябва да понасяме! Дайте подкрепата си за децата! Подкрепата си за Закона на Уинтроп за честно работонаемане!

Директор Линскот скочи на крака.

— Протестирам срещу подобни демонстрации с вдигане на ръце! Още не съм имал време да…

В същия миг Суверенът вдигна ръка и Директорът млъкна по средата на думата.

— Ако останалите Директори желаят да покажат подкрепата си — каза Суверенът с чист и ясен глас в настъпилата мъртвешка тишина, — то хората тук трябва да го знаят, така че да няма фалшиви свидетели на волята на всеки един. Няма нищо лошо в това Директорите, при положение че са се събрали на едно място, да изразят публично становището си. Вдигането на ръце не е окончателно решение, така че това не затваря възможността за дебати преди окончателното превръщане на предложението в закон.

Нетърпението на Суверена спести на Министъра трудната задача да предизвика нарочно гласуване. Макар да бе вярно, че едно вдигане на ръце тук не би превърнало предложението в закон, в конкретния случай подобен разкол между професионалните среди и гилдиите го гарантираше.

Далтон не чака дълго, преди останалите Директори да вдигнат ръце. В това той не се съмняваше. Законът, който Министърът предлагаше, бе смъртна присъда за една гилдия и Бертранд Чанбоор току-що им бе показал блясъка на екзекуторската брадва.

Макар че нямаше да знаят причината, Директорите щяха да видят, че един от тях е бил изключен. Макар само четири от Директорите да бяха с майсторски чин в своите гилдии, останалите бяха не по-малко уязвими. Лихварите можеха да очакват понижаване и дори изключване от законите на позволените им действия, търговците — промени в търговските преференции и пътища, адвокатите и юристите можеха да получат установени от закона тарифи, достъпни за всеки просяк. Всеки нов закон излагаше на опасност всички професии — ако някой се осмели да не се хареса на Министъра.

Ако останалите Директори не подкрепяха Министъра сега, същото острие можеше да се обърне към тяхната гилдия или професия. Министърът бе призовал към публично вдигане на ръце, вместо гласуване при закрити врати. Подтекстът бе, че острието на брадвата няма да полети в тяхната посока, ако вървят накъдето трябва.

Клодин потъна в стола си. Тя също знаеше какво означава всичко това. Досега на хората се забраняваше да работят в строителството, освен ако не бяха членове на Масонската гилдия. Тази гилдия определяше нужното обучение, стандарти, тарифи, решаваше споровете, назначаваше работници, от каквито се нуждае, грижеше се за пострадалите и болните си членове и подпомагаше вдовиците на загиналите при трудова злополука. Ако се позволеше на необучени хора да работят в строителството, членовете на гилдията щяха да загубят заплатите си, получавани за специализирани умения. Масонската гилдия щеше да бъде унищожена.

За Линскот това означаваше край на кариерата. Загубеше ли подкрепата на закона, докато е на поста си, масоните без съмнение щяха го изхвърлят от мястото му на Директор за нула време. Щеше да има работа за неквалифицирани и необучени хора. Линскот щеше да потъне.

Разбира се, проектите за земята в крайна сметка щяха да струват повече. Необучените работници са си необучени. Скъпоструващият майстор, който си разбира от работата, в крайна сметка излиза по-евтино, а работата е добре свършена.

Един от Директорите вдигна ръка, демонстрирайки неформалната си, но практически окончателна подкрепа на новия закон. Останалите гледаха движението на ръката му, сякаш проследяваха полета на стрела към сърцето на избраната жертва. Жертвата в случая беше Линскот. Никой не би искал да е на негово място в този момент. Един по един ръцете на останалите Директори започнаха да се вдигат, докато станаха единадесет.

Линскот изгледа Клодин унищожително и напусна залата. Пребледнялото й лице увяхна на гърдите й.

Далтон започна да аплодира Директорите. Това разсея присъстващите от мигновения инцидент и постепенно всички отново се оживиха. Седящите близо до Клодин отново започнаха да я поздравяват, уверяваха я, че двамата със съпруга й са направили нещо прекрасно за децата на Андерия. Тук-там се чуваха възмутени гласове срещу егоистичните порядки на масоните. Скоро пред нея се образува редичка от хора, нетърпеливи да поднесат почитанията си. Фактически техните имена се прибавяха към поддръжниците на Министъра на културата.

Клодин се здрависваше с всички, но на лицето й бе изписана измъчена бледа усмивка.

Директор Линскот никога повече няма да бъде склонен да чуе каквото и да било от устата на Клодин Уинтроп.

Стейн хвърли поглед към Далтон, усмихвайки му се лукаво. Хилдемара също го изгледа самодоволно, а съпругът й го потупа по гърба.

Когато всички се върнаха по местата си, арфистката разпери ръце, готова да изтръгне от инструмента си нежна мелодия, но Суверенът отново вдигна ръка. Щом започна да говори, всички погледи се втренчиха в него.

— Надявам се, преди да бъде сервирано следващото блюдо, да имаме възможност да чуем какво има да ни каже господинът, дошъл при нас от толкова далеч.

Суверенът, без съмнение, вече трудно стоеше буден и преди да заспи окончателно, искаше да чуе изявлението на Стейн. Министърът отново се изправи и се обърна към залата:

— Добри хора, както може би знаете, вилнее война. Всяка от воюващите страни има своите аргументи, с които иска да ни убеди да се присъединим към нея. Андерия не желае нищо друго освен мир. Нямаме желание да ставаме свидетели как синовете и дъщерите ни проливат кръвта си за нечии интереси. Нашата страна е уникална в това, че е закриляна от Домини дирч, така че няма защо да се боим от насилствено навлизане в територията ни. Но има и други неща за обмисляне и едно от тях е търговията със страните отвъд нашите граници.

Нашето намерение е да чуем какво имат да ни кажат Господарят Рал на Д’Хара и Майката Изповедник. Те възнамеряват да се оженят, както вече всички вие без съмнение сте разбрали от нашите пратеници, завърнали се от Ейдиндрил. Чрез тази сватба Д’Хара и Средната земя ще се обединят и ще образуват забележителна сила. Ние ще изслушаме с внимание думите им.

Но тази нощ ще имаме възможност да чуем и онова, което иска да ни съобщи Императорският орден. Император Джаганг е изпратил представител от Стария свят, отвъд Долината на изгубените, която сега, след хиляди години, отново е отворена за преминаване. — Бертранд протегна ръка: — Моля, нека ви представя говорителя на императора, господин Стейн.

Хората заръкопляскаха учтиво, но притихнаха веднага, щом Стейн се изправи. Имаше внушителен, страховит и впечатляващ вид. Закачи пръсти на колана си, който този път бе без оръжията, висящи от него.

— Ние сме въвлечени в борба за бъдещето си, също като тази, на която току-що станахте свидетели, само че в други мащаби.

Стейн взе в ръка малка коричка сух хляб. Стисна я, докато се разтроши.

— Ние, човешката раса, което включва и добрия народ на Андерия, постепенно вървим към унищожение. Биваме спирани. Биваме задушавани. Отрича ни се правото на съдба, на бъдеще, на живот.

Както сред вас има безработни поради личните интереси на една гилдия, която държи в примка живота на останалите, отказвайки им работа, а следователно и храна за децата им, магията държи в примка всички нас по същия начин.

Хората в залата зашушукаха. Настъпи масово объркване и малко тревога. Имаше такива, които ненавиждаха магията, но и мнозина я почитаха.

— Магията решава бъдещето ви вместо вас — продължи Стейн. — Притежаващите магия ви управляват, макар вие да не го признавате. Те притежават власт и ви държат в хватката си.

Притежаващите магия хвърлят заклинания, чрез които причиняват вреда на онези, на които завиждат. Те нараняват невинни хора, от които се боят, които не харесват, на които завиждат или пък просто за да държат масите в подчинение. Притежаващите магия ви управляват — независимо дали това ви харесва или не. Ако не съществуваше магията, човешката мисъл щеше да достигне неподозирани висоти.

Време е обикновените хора да решават за себе си, без над решенията им да тегне сянката на магията. Без тя да определя бъдещето.

Стейн дръпна пелерината си напред.

— Това тук са скалпове на родени с дарбата. Всеки от тях съм убивал лично. Попречил съм на всеки от тези магьосници и вещици да се меси в живота на обикновените хора.

Хората би трябвало да се страхуват от Създателя, а не от някакви си чародейки, магьосници и вещици. Единствено Създателя трябва да почитаме, не друг.

В залата се надигна одобрителен шепот.

— Императорският орден ще сложи край на магията в този свят, също както сложихме край на магията, която от хилядолетия разделяше хората от Новия и Стария свят.

Орденът ще победи. Хората сами ще решават съдбата си.

Дори и без нашата помощ се раждат все по-малко с дарбата, сякаш дори самият Създател със своето почти безкрайно търпение се е уморил от техните жестокости и злини. Старата религия на магиите отмира. Самият Създател ни дава по този начин знак, че е дошло време човек да се пребори с магията.

Одобрението в залата ескалира.

— Ние не искаме да се бием с народа на Андерия. Нито пък имаме намерение да ви насилваме пряко волята ви да грабнете оръжието и да минете на наша страна. Онова, което възнамеряваме, е да унищожим магическите сили, закриляни от недоносеното копеле на Д’Хара. И всеки, който се присъедини към него, ще попадне под ударите ни, също както родените с магия — той показа наметалото си — бяха покосени от моите удари.

Без да изпуска наметалото си, той бавно прокара пръст над притихналата тълпа.

— Също както съм убивал тези надарени вещици, които са се изпречвали на пътя ми, ние ще избиваме всеки, изпречил се пред нас.

Разполагаме и с други начини освен оръжието, за да сложим край на магията. Така както преодоляхме магията, която ни разделяше, така ще сложим край и на цялата останала магия. Идва времето на човека.

Министърът небрежно вдигна ръка.

— И какво е онова, ако не мечовете на могъщата ни армия, което Орденът иска от нас?

— Император Джаганг ви дава дума, че ако не се присъедините към защитниците на магията, няма да ви нападаме. Всичко, което искаме, е да търгуваме с вас, така както търгувате с останалите народи.

— Е — възрази Министърът, правейки се на скептичен, за да се хареса на тълпата, — ние вече имаме споразумения, уреждащи търговските ни отношения със Средната земя.

Стейн се усмихна.

— Нашето предложение е да удвоите най-високата цена, която някой ви предлага.

Суверенът вдигна ръка, при което дори шепотът стихна.

— Каква част от стоките в Андерия бихте искали да закупите?

Стейн плъзна поглед по тълпата.

— Цялата. Ние сме огромна армия. Не е нужно да вземате оръжие, за да участвате във войната. Това е наше задължение. Но ако ни продавате стоките си, ще бъдете осигурени и земите ви ще процъфтяват толкова, колкото не сте мечтали дори в най-смелите си сънища.

Суверенът се изправи, оглеждайки залата.

— Благодаря ви за думите на императора, господин Стейн. Ще имаме нужда от още информация. Засега казаното от вас ни предостави материал за размисъл. — Той плъзна ръка над множеството. — Празненството може да продължи.