Тери Гудкайнд
Душата на огъня (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— ФЕЧ! — ПРОВИКНА СЕ МАЙСТОР ДРЮМОНД. Фич стисна устни и положи всички усилия, макар да знаеше, че е безполезно, да не се изчервява. Усмихна се учтиво и се промъкна покрай хихикащите жени.

— Да, сър?

Майстор Дрюмонд махна с ръка към дъното на кухнята.

— Донеси още ябълкови цепеници.

Фич се поклони с едно „да, сър“ и се насочи към вратата. Макар кухнята да бе изпълнена с прекрасни аромати — от цвърчащо масло, лук и подправки до неустоимото ухание на печени меса, той се радваше на възможността да се откъсне за малко от загорелите котли. Пръстите го боляха от търкане и стъргане. Беше доволен още и че майстор Дрюмонд не го прати за дъбови цепеници. Радваше се, че е направил поне едно нещо както трябва и е уцелил точното количество дъб.

Докато се наслаждаваше на слънчевата светлина, обливаща отсечката до купчината ябълкови цепеници, се питаше защо ли Министърът пожела да види Беата. Тя очевидно не бе недоволна от този факт. Всички жени, на които се отваряше шанс да се видят с него, изглеждаха абсолютно зашеметени.

Фич не намираше в този мъж нищо особено. В крайна сметка косата му вече бе започнала да посребрява. Беше стар. Фич не можеше да си представи, че един ден ще остарее толкова, че да побелее. При самата мисъл носът му се надигаше в отвращение.

С приближаването до купчината цепеници нещо привлече вниманието му. Вдигна ръка към челото си, засенчвайки очите си от слънцето, и се взря по-добре. Отначало си помисли, че е просто още някаква доставка, но скоро установи, че е Брауни, който все още стоеше впрегнат в каруцата на месаря.

Фич бе зает в кухнята и си мислеше, че Беата отдавна си е тръгнала. Навън водеха множество врати и той нямаше как да разбере кога точно си отива тя. Просто бе предположил, че вече си е тръгнала.

Сигурно бе минал час, откакто тя се качи нагоре по стълбите. Може би Министър Чанбоор е искал чрез нея да предаде някакво съобщение на месаря. Някаква специална поръчка за гостите. Да, наистина би трябвало да е приключил с нея отдавна.

Тогава защо каруцата е все още тук? Фич се наведе и взе една цепеница. Изумено поклати глава. Министър Чанбоорн сигурно й разказва нещо. Фич взе още една цепеница от купчината. Поради някаква причина всички жени обичаха Министърът да им разказва истории. Понякога, по време на вечери и празненства, се събираха около него на кикотещи се групички. Може би просто от учтивост — все пак нали беше важна клечка.

Нито едно момиче не се тревожеше дали се държи учтиво с Фич. Пък и изобщо не обичаха да го слушат да им разказва истории. Той запълни наръча дърва и се запъти към кухнята. Според него историите му за това как е бил пиян бяха доста смешни, но така или иначе, момичетата не обичаха да ги слушат.

Поне Морли ги харесваше. Морли и останалите, чиито сламеници бяха в стаята, в която спеше и Фич. Те обичаха да си разказват истории и всички до един обичаха да се напиват. Нямаше какво друго да се прави в малкото време, когато не бяха на работа или на наказателно събиране. След тези събирания поне можеха да поговорят с момичетата, ако, разбира се, си бяха свършили работата и не трябваше да се връщат в кухнята. Но Фич, подобно на останалите, считаше събиранията за потискащи — да слушаш всички тези ужасни неща. Понякога на връщане от тях, ако можеха да се сдобият отнякъде с малко вино или бира, предпочитаха просто да се напият.

След като бе внесъл в кухнята десетина наръча, майстор Дрюмонд го дръпна за ръкава и пъхна в ръката му листче хартия:

— Занеси това на пивоваря.

Фич се поклони и изстреля своето, „да, сър“, след което забърза да изпълни поръчката. Не можеше да прочете листчето, но при положение, че предстоеше празненство и имаше опит с разнасянето на бележки отпреди, предположи, че колонките с изписани думички вероятно са поръчки какво е необходимо в кухнята. Радваше се на тази задача, защото разнасянето на бележки реално не изискваше усилия, а му даваше възможност да се махне от горещината и шума в кухнята за известно време — макар уханията там да му се нравеха и понякога да му се удаваше възможност да си крадне по някой вкусен остатък. Въпреки това наистина се радваше за малко да се откъсне от врявата и суетенето.

Старият пивовар — почти изцяло загубил тъмната си Андерианска коса, с изключение на няколко напълно бели косъма — прочете бележката, която му подаде Фич, и изсумтя. Вместо да го отпрати, пивоварят накара Фич да пренесе няколко тежки чанти с хмел. Това не бе изненадващо. Фич бе обикновен кухненски работник, така че всеки имаше право да му възлага работа. Той въздъхна и си каза, че това е цената за бавния ход, с който дойде насам и с който щеше да си отиде обратно в кухнята.

Щом стигна да сервизната врата, през която се внасяха повечето от провизиите в имението, забеляза, че Брауни все още е на мястото си, впрегнат в каруцата на месаря. С облекчение отбеляза, че пакетите, които трябва да пренесе в пивоварната, са само десет. След като свърши работата, го пуснаха да си върви.

Все още дишайки тежко, той се запъти обратно през сервизните зали към кухнята, срещна малко хора, всички, с изключение на един, бяха прислужници Хакенци, така че само веднъж се наложи да спира, за да се покланя. Докато се изкачваше по главната стълба към кухнята и първия етаж, зад него отекваха собствените му стъпки. Точно преди да влезе през вратата, се спря.

Загледа се в квадратния силует на стълбата, извеждаща към третия етаж. В коридора нямаше никой. Майстор Дрюмонд нямаше да се усъмни, когато му каже, че пивоварят го е накарал да пренесе пакети с хмел. Майстор Дрюмонд и без друго беше зает с подготовката на тазвечерното празненство. Едва ли щеше да си направи труда да го пита колко точно пакета е пренесъл, а дори и да го направи, Фич нямаше да се поколебае да удвои бройката. Още преди да е осъзнал решението си да иде да погледне какво става горе със собствените си очи, той вече тичаше по стълбите, прескачайки по две наведнъж. Защо, с какво основание — това не знаеше.

Беше се качвал на втория етаж два-три пъти, на третия — само веднъж предишната седмица, за да занесе на новия помощник на Министъра, Далтон Камбел, вечерята, поръчана в кухнята. Една от служителките Андерианки му бе обяснила да остави подноса на масата в един празен кабинет. На горните етажи в западното крило, в което се намираше и кухнята, се намираха повечето от кабинетите на високопоставените служители.

Кабинетите на Министъра би трябвало да бъдат на третия етаж. От историите, които Фич бе слушал, Министърът имаше няколко кабинета. Защо му е повече от един, това за него бе загадка. Никой не можеше да му го обясни.

На първия и втория етаж в западното крило, така бе чувал Фич, се намираше огромната Андерианска библиотека. В нея се съхраняваха паметници на богатата и представителна култура на тази земя и тя привличаше в имението учени и важни особи. Андерианската култура бе източник на гордост и пораждаше завист у всеки — така бе учен Фич.

На третия етаж в западното крило се намираха семейните покои на Министъра. Дъщеря му, по-малка от Фич с може би две-три години и зла, както бе чувал да се говори, бе изпратена да учи в някаква академия. Беше я виждал само от разстояние, но смяташе, че мълвата за нея отговаря на истината. По-възрастните слуги понякога шепнешком си разказваха за някакъв Андериански страж, който бил хвърлен в тъмница заради дъщерята на Министъра — Марси или Марша, в зависимост от това кой разказваше историята. Войникът бил обвинен в нещо си. Фич бе чувал различни версии за престъплението му — от това, че просто си стоял на пост в един коридор, през това, че подслушвал дъщерята, до най-тежкото — че я бил изнасилил.

По стълбата отекнаха гласове. Фич замръзна с крак на горното стъпало, напрегнал слух, изпънал всеки мускул, неподвижен. Установи, че шумът идва от коридора на първия етаж под него. Някой се качваше.

За щастие съпругата на министъра, лейди Хилдемара Чанбоор, рядко слизаше в западното крило, където работеше Фич. Лейди Чанбоор бе Андерианка, пред която дори другите Андерианци трепереха. Имаше отвратителен характер и никога не бе доволна от никого и нищо. Веднъж бе уволнила група работници само защото я били погледнали, докато се разминавали с нея по коридора.

Осведомени бяха споделяли с Фич, че лицето на лейди Чанбоор напълно съответствало на характера й — било грозно. Нещастните работници, които вдигнали очи към нея, били изхвърлени от имението на секундата. Фич бе чувал, че са станали просяци.

Жените в кухнята говореха, че понякога лейди Чанбоор изчезвала от имението със седмици, тъй като на Министъра му писвало от това или онова поведение на жена му и я изгонвал. Други твърдяха, че в такива моменти заминавала на пиянски гуляи. Една стара прислужница пък шепнешком пусна мълвата, че от време на време госпожата отивала при любовник.

Фич стигна до най-горното стъпало. По коридорите на третия етаж нямаше жива душа. През прозорците, обрамчени с ефирна дантела, се процеждаше слънчева светлина, която обливаше грубото дървено дюшеме. Фич застана на площадката пред стълбата. Отпред и от двете му страни имаше по една врата, отзад бе стълбата. Огледа празните коридори вляво и вдясно, питайки се дали има достатъчно смелост да поеме по някой от тях.

Можеше да го спре всеки — от куриер до страж, и да поиска обяснение какво прави тук. Какво ще отвърне? Не искаше да става просяк.

Колкото не обичаше да работи, толкова обичаше да яде. Струваше му се, че е вечно гладен. Храната не бе като онази, която се сервираше на важните особи от имението или на гостите, но бе прилична и в достатъчно количество. А когато наоколо нямаше никой, той и приятелите му можеха да откраднат и по глътка вино или бира. Не, със сигурност не му се ставаше просяк.

Пристъпи внимателно към средата на площадката. Коляното му изведнъж се подкоси и той едва не извика от внезапна остра болка. Под босото му стъпало имаше карфица със спираловидно калпаче. Карфицата, с която Беата прикрепяше яката на роклята си.

Фич я взе. Не можеше да си отговори какво ли означава това, че я намира там. Можеше да я прибере и по-късно да й я върне, и тя вероятно щеше да му се зарадва. Но можеше и да не се зарадва. Може би е добре просто да я остави там, където си е, за да не се наложи после да дава обяснения на някого, особено на Беата, къде и как я е намерил. Може би тя ще поиска да знае какво е правил тук горе. Нея я поканиха, него не. Може да си помисли, че Фич я шпионира.

Тъкмо се навеждаше да остави карфицата на мястото й, когато долови движение — сенки — в светлината, излизаща изпод една от вратите пред него. Килна глава на една страна. Стори му се, че чу гласа на Беата, но не беше сигурен. Дочу приглушен смях.

Отново се огледа надясно и наляво. Не видя никого.

Нямаше да се налага да тръгва по коридорите. Просто щеше да прекоси площадката. Ако някой го попита, винаги може да каже, че само е искал да погледне през прозореца, за да види красивата гледка на полята от третия етаж — да огледа житните нивя, обграждащи столицата Феърфийлд, гордостта на Андерия.

Това му се струваше уважителна причина. Можеше да му се скарат, със сигурност щяха да му се скарат, но нямаше да го изгонят от имението. Не и задето е гледал през прозореца. Със сигурност.

Сърцето му заби лудо. Коленете му се разтрепераха. Преди да е успял да се замисли дали рискът, който поема, е твърде глупав, вече пристъпваше на пръсти към тежката резбована врата. Дочу нещо като женски стенания. С тях се смесваше кикот и тежкото дишане на мъж.

Топката на вратата бе стъклена, запечатала в себе си стотици мънички балончета. Ключалка нямаше, следователно нямаше и дупка, откъдето да може да надзърне в стаята. Фич отпусна тежестта си на пръстите и лекичко се спусна надолу, докато се озова легнал по корем на пода.

Колкото повече се приближаваше до отвора под вратата, толкова по-ясно се чуваха звуците. Сякаш мъжът вътре правеше някакво усилие. Кикотът, който се намесваше от време на време, идваше от друг мъж. Фич долови и накъсаните, умолителни стонове на жена, сякаш не можеше да си поеме дъх. Беата, каза си той.

Прилепи дясната си буза до студения дъбов под. Приближи лице до широкия няколко милиместра отвор под вратата и видя, малко вляво от него, краката на стол, а точно пред тях, отпуснат на пода, един черен ботуш, обсипан със сребърни кабзи. Ботушът леко помръдна. След като бе само един, значи мъжът бе прехвърлил другия си крак през първия.

На Фич му се стори, че косата му настръхва. Той много добре си спомняше кой е притежателят на ботуша. Беше мъжът със странното наметало, с пръстените, с всичките онези оръжия. Мъжът, който бе удостоил Беата с дълъг поглед, докато минаваше покрай каруцата й.

Фич не можеше да види източника на шумовете. Тихо се превъртя на другата страна и надзърна с лявото око. Прилепи се до вратата и носът му опря в дървото.

Примигна веднъж невярващо, след това още веднъж от ужас.

На пода лежеше Беата. По гръб. Полата й бе вдигната високо около кръста. Между голите й, разтворени крака имаше мъж, чийто гръб беше гол. Правеше бързи и яростни движения срещу нея.

Фич скочи на крака, потресен от гледката. Отстъпи няколко крачки. Дишаше тежко, с широко отворени очи, от шокиращата гледка чак му прилоша. Ужасяваше го фактът, че е видял голите, разтворени крака на Беата. И Министърът между тях. Извърна се, готов да се спусне надолу по стълбите. В очите му пареха сълзи, устата му бе зейнала, опитваше се да си поеме въздух като риба, извадена от водата.

Чу стъпки. Някой се качваше нагоре. Закова се в средата на площадката, на три метра от вратата и на още толкова от стълбите. Не знаеше какво да стори. Стъпките шумоляха нагоре по стълбите. Открои два гласа. Огледа коридорите в двете посоки, като се опитваше да прецени дали някой от тях е подходящ за бягство, дали няма да се окажат задънени улици, в които да се окаже приклещен в капан. Дали е възможно да се сблъска със стражи, които да го хвърлят в тъмницата.

Тези, които се качваха по стълбите, спряха на площадката на долния етаж. Бяха две жени. Андерианки. Клюкарстваха за тазвечерното празненство. Кой ще присъства. Кой не е поканен. Кой е. Макар да говореха почти шепнешком, във възбуденото си състояние на неописуем ужас Фич долавяше всяка отделна дума. Сърцето му пулсираше в ушите, дишаше в застинала паника. Молеше се жените да не продължат нагоре към третия етаж. Двете започнаха да си разказват коя какво ще облече, за да привлече вниманието на Министър Чанбоор. Фич не можеше да повярва, че е свидетел на разговор за това колко ниско над зърната им ще минават деколтетата на роклите им. Ако не бе в подобна ситуация, в очакване всеки момент да го заловят на място, където не би трябвало да е, да гледа неща, които не би трябвало да знае, гледката сигурно би му се сторила ослепителна. Сега обаче можеше във всеки един миг да бъде изхвърлен на улицата или дори повече. Доста повече.

Първата жена явно бе по-смела от втората, която спомена, че възнамерява да бъде забелязана, но че не желае друго. Първата се изкиска и обяви, че тя пък иска повече от това да бъде забелязана от Министъра и че другата жена не би трябвало да се притеснява, тъй като съпрузите и на двете биха били доволни съпругите им да привлекат пълното внимание на Министъра.

Фич се извърна, за да не изпуска от поглед вратата на кабинета на Министъра. Една жена вече бе привлякла вниманието на високопоставения мъж. Беата.

Фич внимателно пристъпи наляво. Подът изскърца. Той замръзна, напрегнат, почувства сякаш ушите му се удължават от усилието. Двете жени долу се кикотеха, говорейки за съпрузите си. Фич отстъпи назад. По гърба му течаха струйки пот.

Двете, без да спират да говорят, тръгнаха по коридора долу. Той затаи дъх. Чу да се отваря врата. Прииска му се да изкрещи надолу да побързат и да отидат другаде да клюкарстват. Една от жените спомена името на съпруга на другата — Далтон.

Вратата зад тях се затвори. Фич въздъхна.

Точно пред него вратата на Министъра се отвори широко.

Огромният гост държеше Беата високо за ръката. Тя беше с гръб към Фич, докато я изхвърляха от стаята. Мъжът я дърпаше така, сякаш не тежеше повече от пухена възглавница. Тя се стовари на пода с тъп звук. Още не знаеше, че Фич е точно зад нея.

Небрежният поглед на госта срещна ококорените очи на Фич. Гъстата тъмна коса на мъжа, разделена на несресани заплетени кичури, се спускаше над раменете му. Дрехите му бяха тъмни, обсипани с кожени платки, ремъци и колани. Повечето от оръжията му лежаха на пода в кабинета на Министъра. Приличаше на човек, който не се нуждае особено от тях, тъй като може с огромните си груби ръце да прекърши всеки врат.

Щом мъжът се обърна към стаята, Фич с ужас установи, че странното му наметало е направено от скалпове. Затова изглеждаше сякаш е покрито с кичури коса. Защото наистина беше — с човешки кичури коса. Всякакъв цвят — от руси до черни.

Отвътре Министърът повика непознатия, обръщайки се към него с името „Стейн“, и му подхвърли малко бяло парче плат. Стейн го хвана и разпъна гащичките на Беата между месестите си пръсти, за да ги огледа. После ги хвърли в скута и. Тя седеше на пода, полагаше сериозни усилия да си поеме дъх и в същото време да не заплаче.

Стейн се вгледа в очите на Фич с тотално незаинтересован поглед и му се усмихна. Усмивката му разцепи встрани гъстата му брада. След това закачливо му смигна.

Фич бе удивен от пълната незаинтересованост на човека относно това, че там има някой, че някой е видял случилото се. Министърът надзърна навън, докато закопчаваше панталона си. Той също се усмихна, след което излезе в коридора и затръшна вратата зад себе си.

— Дали вече да не посетим библиотеката?

Стейн протегна ръка напред.

— След вас, Министър.

Беата седеше на пода, отпуснала глава към гърдите си, докато двамата мъже, бъбрейки приятелски, се отправиха надолу по левия коридор. Случката явно я бе съсипала, бе разгромила илюзиите й твърде брутално, за да може да се накара да събере сили да стане, да си тръгне, да се завърне обратно в живота си.

Вцепенен, Фич продължаваше да чака, надявайки се, че невъзможното все пак ще се случи — че тя може би няма да се обърне, че ще се обърка и ще поеме по другия коридор, че няма да го забележи зад себе си — немигащ, задържащ дъха си.

Като преглъщаше стоновете си, Беата се изправи клатешком. Когато се обърна и видя Фич, се вкамени и изпусна вик. Той стоеше като парализиран, изпълнен с неистово желание никога да не се бе качвал горе, никога да не бе виждал това. Но бе видял доста повече от онова, което бе искал да види.

— Беата — искаше му се да я попита дали я боли, разбира се, че я болеше. Искаше му се да я успокои, но не знаеше как, не знаеше какво да й каже. Искаше му се да я поеме в прегръдките си и да я приласкае, но се опасяваше тя да не разбере погрешно болезнената му загриженост.

Мъката, изписана на лицето на Беата, се трансформира в сляпа ярост. Ръката й най-неочаквано се вдигна и се стовари върху лицето му с такава сила, че главата му забумтя като камбана.

Ударът го отметна встрани. Наоколо всичко се завъртя пред погледа му. Стори му се, че в далечината, в дъното на коридора, мярва някаква фигура, но не беше сигурен. Докато се опитваше да се съвземе, да докопа перилото на стълбата, ръката му напипа пода. Коляното последва ръката му. Пред очите му като в мъгла се мярна синята блузка на Беата, втурнала се надолу по стълбите. Резките звуци на бързите й стъпки изпълниха цялата стълба.

Ослепителна болка, остра и пареща, се впи в горната му челюст, точно пред ухото му. Заболяха го очите. Не можеше да повярва, че тя го е ударила толкова силно. Чак му прилоша. Запримига, опитвайки се да проясни погледа си.

Една ръка, пъхната под мишницата му, го сепна. Помогна му да се вдигне на крака. Пред лицето му изникна лицето на Далтон Камбел.

За разлика от другите двама мъже, той не се усмихна, по-скоро се вгледа в лицето на Фич със съсредоточеността, с която майстор Дрюмонд оглеждаше палтус, донесен от търговеца на риба. Миг преди да го изкорми.

— Как се казваш?

— Фич, сър. Работя в кухнята, сър. — Между болката и ужаса, краката на Фич бяха сякаш варени макарони.

Мъжът хвърли поглед към стълбите.

— Май малко си се отклонил от кухнята, не мислиш ли?

— Носех съобщение за пивоваря. — Фич спря, за да си поеме дъх, мъчейки се да накара гласа си да не трепери. — Тъкмо се връщах обратно в кухнята, сър.

Ръката под мишницата му се стегна и го приближи към лицето.

— След като си бързал към пивоваря, там долу на първия етаж, и след това обратно към кухнята, значи сигурно здраво работиш. — Той пусна ръката на Фич. — Май си спомням, че съм те виждал долу да бързаш към кухнята, след като си ходил при пивоваря? Без да се отклоняваш никъде по пътя?

Загрижеността на Фич за Беата се трансформира в надежда да се спаси от изхвърляне от имението или от по-тежко наказание.

— Да, сър. Тъкмо се връщах обратно в кухнята.

Далтон Камбел отпусна ръка на дръжката на меча си.

— Ти си си вършил работата и нищо не си видял, нали така?

Фич преглътна с ужас.

— Не, сър. Нищо. Кълна се. Само Министър Чанбоор ми се усмихна. Той е велик човек, Министърът. Благодарен съм, че толкова велик човек като него дава работа на един безполезен Хакенец като мен.

Ъгълчетата на устните на Далтон Камбел се повдигнаха точно колкото Фич да си помисли, че помощникът може би е доволен от чутото. Пръстите му забарабаниха по медния предпазител на дръжката на меча. Фич не можеше да откъсне поглед от царственото оръжие. Почувства се длъжен да каже нещо в настъпилата тишина.

— Искам да бъда добър и да съм достоен член на това домакинство. Да работя здраво. Да си заслужа прехраната.

Усмивката се разшири.

— Това наистина е добре да се чуе. Ти ми изглеждаш добър младеж. Може би след като си толкова искрен в желанието си, мога да разчитам на теб?

Фич не бе съвсем сигурен за какво може да разчита на него Далтон Камбел, но без да се замисли, изстреля своето „да, сър“.

— След като се кълнеш, че нищо не си видял на връщане към кухнята, това ми подсказва, че си момче с потенциал. На което може би може да се поставят повече отговорности?

— Отговорности ли, сър?

Тъмните очи на Далтон Камбел искряха с ужасяваща, неразгадаема светлина. Такава, каквато Фич си представяше, че мишките виждат в очите на домашните котки.

— Понякога имаме нужда от хора, които желаят да се издигнат в службата си в имението. Ще видим. Отваряй си ушите за лъжите на онези, които искат да почернят репутацията на Министъра, и ще видим.

— Да, сър. Не обичам никой да говори лошо срещу Министъра. Той е добър човек, Министърът. Надявам се, че слуховете, които съм чувал, са истина — че един ден може да се окажем възнаградени от Създателя и да видим Министър Чанбоор като Суверен.

При тези думи усмивката на помощника грейна.

— Да, наистина мисля, че в теб има потенциал. Ако чуеш някакви лъжи за Министъра, ще съм благодарен да узная за тях. — Той махна с ръка към стълбите. — А сега най-добре се връщай в кухнята.

— Да, сър. Ако чуя нещо такова, ще ви докладвам. — Фич се запъти надолу. — Не искам никой да разпространява лъжи за Министъра. Това би било грешно.

— Млади човече Фич беше, нали?

Фич се извърна на най-горното стъпало.

— Да, сър, Фич.

Далтон Камбел скръсти ръце и поизвърна глава, взирайки се във Фич въпросително.

— Какво научи на наказателното събиране за защитата на Суверена?

— На Суверена? — Фич изтри длани в панталона си. — Ами хм, че всичко, направено в защита на Суверена, е добродетел!

— Много добре. — Все още, без да отпуска ръце, той се надвеси към Фич. — И след като си чувал, че е твърде вероятно Министър Чанбоор да бъде избран за Суве рен?

Мъжът очакваше отговор. Фич яростно го търсеше. Прокашля се и най-после каза:

— Ами струва ми се, че след като е вероятно да бъде избран за Суверен, то тогава сигурно трябва да го защитаваме по същия начин?

По начина, по който Далтон Камбел се усмихна и изпъна гръб, Фич разбра, че е уцелил десятката.

— Може би наистина ще се окаже, че притежаваш потенциал да се издигнеш в домакинството.

— Благодаря ви, сър. Бих направил всичко, за да защитя Министъра, с надеждата, че един ден той ще стане Суверен. Мой дълг е да го защитавам както мога.

— Да — проточи особено Далтон Камбел. Килна глава на една страна като котка и огледа Фич. — Ако се окажеш полезен в онова, от което бихме имали нужда в защитата на Министъра, това ще бъде голяма крачка напред по пътя на премахването на твоя дълг.

Фич наостри уши.

— На моя дълг ли, сър?

— Както вече казах на Морли, ако се окаже полезен на Министъра, е твърде възможно дори да заслужи почетно то звание „сър“. Както и сертификата, подписан от Суверена, който върви с него. Ти ми изглеждаш умно момче. От твоето бъдеще мога да очаквам не по-малко.

Фич зяпна. Да се сдобие със званието „сър“ бе една от мечтите му. Сертификат, подписан от Суверена, доказваше на всички, че един Хакенец е платил дълга си и от този ден нататък към него трябва да се обръщат със „сър“ и да го уважават. Мисълта му се опитваше да асимилира току-що чутото.

— Морли? Кухненският работник Морли?

— Да, не ти ли е споменавал, че сме говорили?

Фич се почеса зад ухото, мъчейки се да си обясни как е възможно Морли да е скрил от него подобна изумителна новина.

— Ами не е, сър. Не ми е споменавал нищо. А е може би най-добрият ми приятел. Бих си спомнил, ако ми бе споменал подобно нещо. Съжалявам, но не го е правил.

Далтон Камбел погали с пръст сребърната ножница на бедрото си, загледан в очите на Фич.

— Казах му да не споменава пред никого. — Той изви вежда. — Подобна вярност е онова, от което имаме нужда. От теб очаквам не по-малко. Разбра ли ме, Фич?

Фич със сигурност разбираше.

— На абсолютно никого. Точно като Морли. Разбрах, Господарю Камбел.

Далтон Камбел се усмихна и кимна на себе си.

— Добре. — Той отново отпусна ръка на дръжката на великолепния меч. — Знаеш ли, Фич, щом един Хакенец изплати дълга си и се сдобие със звание „сър“, подписаният сертификат му дава право да носи меч.

Фич ококори очи.

— Наистина ли? Не знаех.

Високият Андерианец се усмихна, махна царствено с ръка за сбогом и се отдалечи по коридора.

— А сега се връщай на работа, Фич. Радвам се, че се запознахме. Може би отново ще си поговорим някой ден.

Преди още някой да го е видял горе, Фич се втурна надолу по стълбите. Главата му щеше да се пръсне. При мисълта за Беата и случилото се просто му се прииска денят да е свършил и той да отиде да се напие.

Сърцето му се късаше за нея, но все пак ставаше въпрос за Министъра — за Министъра, когото тя обожаваше и който един ден щеше да стане Суверен. Именно той я бе обладал. Освен това Беата удари Фич — нещо ужасно за един Хакенец, та дори и спрямо друг Хакенец. Макар Фич да не беше сигурен, че забраната се отнася и за жени. Но дори да не се отнасяше, все едно — нямаше да почувства особено облекчение.

Поради някаква необяснима причина Беата вече го мразеше.

Фич умираше да се напие.