Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Soul of the Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 77 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ І. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 480. Цена: 7.80 лв. ISBN: 954-733-121-3 (ч. 1)

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ ІІ. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 399. Цена: 6.80 лв. ISBN: 954-733-122-1 (ч. 2).

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

ФИЧ НЕ МОЖЕШЕ ДА СИ ПОЗВОЛИ да изчака каруцата да измине останалата част от пътя и да паркира в кухненския двор, затова припряно сложи още няколко цепеници върху наръча и го отнесе вътре. В бързането си да се върне на двора по-скоро хвърли товара си във варела при другите дърва, без да се замисли. В целия кошер от говорещи и викащи хора, под звуците на стотици съскащи в тиганите храни, през пукането на огньове, дрънченето на лъжици, чукането на хаванчета, стърженето на четки и цялата глъчка от работещи хора никой не обърна внимание на небрежния му жест. Част от цепениците се разпиляха встрани и Фич бе готов да ги остави така, но забеляза, че майстор Дрюмонд е наблизо, затова бързо коленичи и се зае да върне цепениците във варела.

Щом най-сетне успя да изтича отново навън с разтуптяно сърце, дъхът му рязко заседна в гърлото. Видя кой е докарал каруцата на месаря.

Беше тя.

Фич скръсти ръце и проследи с поглед как тя въвежда Брауни в двора. Щом сви ръката си, треската, загнездила се в плътта му, се заби още по-надълбоко и лицето му се сви в гримаса. Той изруга тихичко, после стисна устни. Надяваше се тя да не го е чула. Запъти се към каруцата, като разтърсваше наранената си ръка, за да разсее болката.

— Добър ден, Беата.

Тя само вдигна поглед.

— Фич.

Той трескаво затърси думи, но не можа да измисли нищо смислено. Стоеше безмълвен, докато тя хъскаше на Брауни да мръдне назад. С едната си ръка държеше юздата, с другата галеше коня по гърдите, насочваше го, успокояваше го, а животното неуверено пристъпваше заднишком. Какво ли не би дал Фич, за да го докосне тази ръка тъй нежно, както докосваше коня.

Късата й червена коса, тъй мека, тъй лъскава, галеше тила й и лудуваше на лекия пролетен бриз.

Фич чакаше край каруцата и мълчеше, уплашен да не изтърси някоя глупост, та Беата да го помисли за тъпак. Макар самият той честичко да се присещаше за нея, предполагаше, че в малката й главица едва ли се свъртат мисли за него. Това, както и да е, но да го вземе за тъпак, вече щеше да е непоносимо. Прииска му се да може да й разкаже някакви интересни новини или изобщо нещо, което да остави у нея добро впечатление.

С безстрастно лице Беата заобиколи каруцата и като се приближи до Фич, попита:

— Какво е станало с ръката ти?

Фигурата й, толкова близо до него, го парализираше. Мътно синята й блузка, измъкнала се от дългата лумнала пола, бе пристегнала кръста й и обгърнала гърдите й така, че направо му секна дъхът. Отпред се пъчеха захабени дървени копчета. Яката й бе захваната високо на врата с обикновена карфица със спираловидно калпаче.

Като цяло дрехите й бяха вехти. Та нали в крайна сметка и тя бе Хакенка като него и не заслужаваше по-добро. Тук-там ръбовете на синята й блузка бяха изтънели, раменете бяха избелели. И въпреки това Беата изглеждаше божествено.

С нетърпелива въздишка тя взе ръката му да погледне сама.

— Няма ми нищо, само една треска — заекна той.

Тя обърна ръката му с дланта нагоре върху своята и подръпна кожата му, за да види колко надълбоко се е забила треската. Изненада го неочакваната топлина на ръката й, държаща неговата. С ужас установи, че ръцете му, от непрекъснатото миене на съдове в сапунената вода, бяха по-чисти от нейните. Уплаши се тя да не си помисли, че той не работи нищо.

— Миех съдовете — обясни смутено. — После трябваше да донеса дъбови цепеници. Доста цепеници, тежки. Затова съм потен.

Без да каже нищо, Беата измъкна карфицата от яката си. Деколтето й се отвори малко, разкривайки трапчинката в основата на шията й. При толкова щедрата гледка челюстта му увисна. Обикновено всичко това оставаше скрито от погледа му. Той не бе достоен за помощта й, още по-малко заслужаваше да види плътта на шията й, която тя обикновено държеше скрита. Насили се да отвърне поглед.

Фич простена, щом усети острата карфица да се впива в плътта му. Смръщила вежди съсредоточено, Беата смотолеви някакво извинение и продължи да ровичка към треската. Като правеше всичко възможно да не загрозява лицето си с болезнени гримаси, той заби крака в прахта и зачака тя да свърши.

Почувства дълбоко, болезнено пробождане. Тя набързо огледа дългата, остра като игла дъбова треска, която бе извадила, и я хвърли встрани. Прибра си яката и я забоде с карфицата.

— Готово — каза накрая и се извърна към каруцата.

— Благодаря ти, Беата.

Тя кимна.

— Беше много мило от твоя страна. — Той я следваше по петите. — Дай да ти помогна да разтовариш.

Фич придърпа огромна касетка говеждо към края на каруцата и се пъхна отдолу, за да може да я качи на рамо. От тежестта коленете му почти се разтрепераха. Когато най-сетне успя да запази равновесие, забеляза, че Беата, натоварена с пълна мрежа пилета в едната ръка и пакет овнешки ребра на противоположното рамо, вече вървеше към вратата, така че нямаше как да види юнашките му усилия.

Вътре го пресрещна Джудит, една от помощничките на майстор Дрюмонд, и му каза да направи списък на всичко, изпратено от месаря. Фич кимна и обеща, но вътрешно потръпна.

Когато се върнаха при каруцата, Беата му показа целия товар, като плясваше с ръка всяко нещо, което изброяваше. Тя знаеше, че Фич не може да чете и че ще трябва да запомни списъка наизуст. Постара се да изброява ясно всяка стока. Имаше свинско, овнешко, биволско, говеждо и месо от бобър, три стомни костен мозък, осем мяха прясна кръв, половин варел свински шкембета за пълнене, две дузини гъски, кошница гълъби и три мрежи пилета, включително тази, която Беата вече бе отнесла вътре.

— Сигурна съм, че сложих и… — Тя отмести едната мрежа с пилета, търсейки нещо. — Ето ги — каза накрая. — За момент си помислих, че не съм ги взела. — Тя вдигна търсеното. — И една чанта врабчета. Министърът на културата винаги поръчва врабчета за празненствата си.

Фич усети как лицето му пламва. Всеки знаеше, че врабчетата и техните яйца се ядат, за да стимулират потентността — макар той да не можеше да си обясни защо. Според него страстта нямаше нужда от допълнително подбутване. Когато Беата вдигна поглед, за да се убеди, че той е добавил и последното нещо в мисления си списък, Фич изпита непреодолимо желание да каже нещо, каквото и да е, само и само да смени темата.

— Беата, мислиш ли, че някога ще успеем да се освободим от наследствените си престъпления и ще бъдем отново с чисти сърца като Андерианците?

Гладкото й чело се сбърчи.

— Ние сме Хакенци. Никога не можем да станем добри колкото Андерианците, нашите души са покварени и не могат да бъдат чисти. Техните души са чисти и не могат да бъдат покварени. Ние никога няма да можем да се прочистим напълно. Единственото, на което можем да се надяваме, е да се научим да владеем злата си природа.

Фич знаеше отговора толкова добре, колкото и тя. Задаването на този въпрос вероятно я е накарало да го помисли за пълен тъпак. Никога не успяваше да изрази гласно мислите си така, както се въртяха в главата му.

Искаше да си плати дълга, да спечели свободата си, да се сдобие с правото да носи титлата „сър“. На пръсти се брояха Хекенците, извоювали си подобна привилегия. Той никога нямаше да може да изпълни мечтата си, ако не постигне това. Отпусна глава напред, търсейки думи за следващия си въпрос.

— Но аз исках да кажа след толкова време, дали не сме се поучили от грешките на дедите си? Нима не искаш поне да можеш да се разпореждаш сама с живота си?

— Аз съм Хакенка. Не съм достойна сама да решавам съдбата си. Би трябвало да знаеш, че по този път дебне злото.

Той зачовърка разраненото място, откъдето Беата бе измъкнала треската.

— Но някои Хакенци служат по начини, доближаващи ги до свободата. Нали веднъж ми спомена, че искаш да се запишеш в армията. Аз също бих искал.

— Ти си мъж. Не ти е позволено да носиш оръжие. Би трябвало да знаеш и това, Фич.

— Не исках да кажа. Знам, че не ми е позволено.

Просто имах предвид, не знам. — Той пъхна ръце в задните си джобове. — Имах предвид, че ми се иска да можех, за да имам възможност да правя добро, да докажа себе си. Да помогна на онези, които сме накарали да страдат.

— Разбирам — Тя посочи с ръка прозорците на горните етажи. — Самият Министър на културата прокара закона, според който жените Хакенки могат да служат в армията наред с жените Андерианки. В този закон се казва още и че всички трябва да се отнасят с уважение към жените Хакенки. Министърът е състрадателен към всички хора. Ние, Хакенките, сме му изключително задължени.

Фич усещаше, че не може да стигне до същността на онова, за което искаше да говорят.

— Но не ти ли се иска да се омъжиш.

— Той прокара и закона, според който на Хакенките трябва да се осигурява работа, за да могат сами да се изхранват, без да се налага да се омъжват и да се превръщат в роби на мъжете си, тъй като самата природа на мъжете Хакенци е завоевателска и като им се дава тази възможност чрез брака, те са готови да я проявят дори спрямо сънародничките си. Министър Чанбоор е герой за всички жени Хакенки.

Той би трябвало да е герой и за мъжете, тъй като ви окултурява, за да можете да преодолеете войнствената си природа и да се присъедините към обществото на миролюбивите хора. Мога да реша да се запиша в армията, защото това е начин една Хакенка да спечели уважение. Такъв е законът. Законът на Министър Чанбоор.

Фич се чувстваше, сякаш бе на наказателно събиране.

— Аз те уважавам, Беата, нищо че не си в армията. Знам, че си готова да правиш добро на хората, независимо дали служиш в армията или не. Ти си добър човек.

Разгорещеността на Беата се поохлади. Тя леко повдигна едното рамо. Гласът й стана по-мек.

— Главната причина, поради която ми се иска един ден да се запиша в армията, е точно както ти каза — за да помагам на хората да правят добро. Аз също искам да бъда добра.

Фич й завиждаше. В армията тя щеше да има възможност да помага на народи, изправени пред всякакъв вид трудности — от наводнения до глад. Армията помагаше на хора, изпаднали в беда. Хората, участващи в армията, биваха уважавани.

И не беше както преди, когато да се запишеш в армията можеше да е опасно. Не и с Домини дирч. Веднъж задействан, Домини дирч можеше да повали всеки опонент, без войниците да се налага да се бият. За щастие вече Андерианците отговаряха за Домини дирч и те биха използвали подобно оръжие единствено в името на мира — никога, за да навредят съзнателно някому.

Домини дирч бе единственото Хакенско нещо, което използваха Андерианците. Андерианците никога не биха могли да изобретят сами подобно нещо — те не бяха способни дори да си сътворят злите мисли, изискващи се, за да се изобрети подобно оръжие. Единствено Хакенците биха могли да създадат оръжие, отличаващо се с такава жестокост.

— А може и да имам късмета да ме изпратят да работя тук като теб — добави Беата.

Фич вдигна глава. Тя гледаше към прозорците на третия етаж. Той понечи да каже нещо, но побърза да си затвори устата. Тя продължи да се взира в прозорците и каза:

— Веднъж той влезе у Ингер и аз практически го видях. Бертранд, искам да кажа Министър Чанбоор, е къде-къде по-приятен за гледане от месаря Ингер.

Фич нямаше представа как се преценяват подобни неща у един мъж. Не разбираше възхитата на жените към мъже, които той самият смяташе за непривлекателни. Министър Чанбоор беше висок и може би някога е изглеждал добре, но в черната му Андерианска коса вече започваха да се мяркат сребристи кичури. Жените в кухнята винаги се кискаха, когато споменаваха името му. Когато той влизаше, някои се изчервяваха и свеждаха глави с въздишки. На Фич Министърът му изглеждаше отблъскващо стар.

— Всички казват, че Министърът е очарователен човек. Ти виждал ли си го? Говорил ли си с него? Чувала съм, че говорел дори с Хакенците като с обикновени хора. Всички казват за него толкова хубави неща. Чувала съм Андерианците да говорят, че един ден е много вероятно именно той да стане Суверен.

Фич се облегна на каруцата.

— Виждал съм го няколко пъти. — Той не й спомена, че Министър Чанбоор веднъж го шамароса, задето изпусна току до крака му тъп нож за рязане на масло. Заслужаваше си плесницата.

Отново я погледна. Тя все още не сваляше очи от прозорците. Фич заби поглед в коловозите, очертани във влажния прахоляк.

— Всички обичат и уважават Министъра на културата. За мен е огромна радост, че имам възможност да работя за такъв прекрасен човек, макар и да съм недостоен. Това, че дава работа на Хакенци, за да не гладуваме, е още едно доказателство за благородното му сърце.

Беата изведнъж се огледа смутено и избърса ръце в полата си. Фич се опита за последен път да подири начин да я накара да прозре благородните му намерения.

— Надявам се някой ден да върша добро. Да бъда полезен за обществото. Да помагам на хората.

Беата кимна одобрително. Жестът й му вдъхна смелост. Фич повдигна брадичка.

— Надявам се един ден да си върна дълга и да спечеля титлата „сър“, и тогава ще мога да отида в Ейдиндрил, в Магьосническата кула, и да помоля магьосниците да ме нарекат Търсач на истината и да ми поверят Меча на истината. Ще се върна тук и ще защитавам Андерианския народ и ще върша добрини.

Беата запримига насреща му. След това започна да се смее.

— Дори нямаш представа къде се намира Ейдиндрил, колко далеч от тука е. — Тя поклати глава, все още заливайки се от смях.

Той знаеше къде се намира Ейдиндрил.

— На север и изток — измърмори след малко.

— Говори се, че Мечът на истината е магически предмет. Магията е жестоко, покварено и зло нещо. Какво знаеш за магията?

— Ами предполагам, че нищо.

— Не знаеш дори основното, което трябва да се знае за магията. Или за мечовете. Сигурно ще си отрежеш някой крак. — Тя се облегна на каруцата, вдигна кошницата с гълъбите и още една мрежа с пилета и като продължаваше да се киска, са запъти към кухнята.

На Фич му се прииска да умре. Той сподели с нея съкровената си мечта, а тя му се изсмя в лицето. Брадичката му потъна в гърдите. Тя е права. Той е Хакенец. Изобщо не бива да се надява някой ден да има възможност да докаже, че струва нещо.

Докато приключиха с разтоварването на каруцата, той не вдигаше поглед от земята и не каза нито дума повече. Чувстваше се като глупак. С всяка следваща стъпка все повече се укоряваше безмълвно. Защо не запази мечтите за себе си. Как само му се искаше да си върне думите обратно.

Преди да свалят и последната стока от каруцата, Беата го хвана за ръката и се покашля, сякаш имаше намерение да каже още нещо. Фич моментално заби поглед в земята, не желаейки да слуша повече за глупостта си.

— Извинявай, Фич. Покварената ми природа на Хакенка ме накара да се изпусна и да бъда жестока. Не биваше да ти говоря такива неща.

Той поклати глава.

— Права беше да ми се изсмееш.

— Виж, Фич всички ние таим в сърцата си невъзможни мечти. Това също е част от покварените ни души. Трябва да се научим да преодоляваме първичните си мечти.

Той отметна кичур коса от челото си и плахо погледна към сиво-зелените й очи.

— И ти ли имаш мечти, Беата? Истински мечти? Неща, които силно желаеш?

— Имаш предвид като глупавата ти мечта да станеш Търсач на истината?

Той кимна.

Тя най-сетне отмести поглед от неговия.

— Предполагам, че ще е честно да ти кажа, за да можеш и ти на свой ред да ми се изсмееш в лицето.

— Няма да се смея — прошепна той, но очите й вече следяха малките пухести облачета, носещи се по ярко-синьто небе и тя сякаш не го чу.

— Мечтая си да се науча да чета.

Тя го погледна крадешком, за да види дали се смее. Не се смееше.

— И аз съм си го мечтал. — Той се озърна, за да се увери, че никой не ги гледа. Бяха сами. Наведе се над каруцата и с пръст изрисува някакви знаци в прахта на пода й.

Любопитството надви неодобрението на Беата:

— Това писане ли е?

— Една дума. Научих я. Тя е единствената, която знам, но е дума и мога да я чета. Веднъж на едно празненство чух един човек да казва, че я пише на дръжката на Меча на истината. — Фич подчерта думата с една линия.

— Мъжът я изписа в маслото, за да я покаже на една жена на празненството. Това е думата „Истина“.

Мъжът разказваше на жената, че някога избраният за Търсач бил човек с огромна репутация, обречен да върши добро, но че сега Търсачите са обикновени престъпници — в най-добрия случай, и главорези — в най-лошия. Също като нашите предци.

— Като всички Хакенци — поправи го тя. — Като нас.

Той не й възрази, защото знаеше, че е права.

— Това е още една причина да мечтая да стана Търсач. Ще възвърна доброто име на званието Търсач, ще върна нещата, каквито са били, за да могат хората отново да вярват в истината. Искам да докажа на света, че един Хакенец също може да служи достойно. Това би било добро дело, не мислиш ли? Нима така няма да уравновеся причиненото от престъпленията ни?

Тя потърка рамото си с ръка и се огледа бързешком. — Да мечтаеш да станеш Търсач е детинско и глупаво. — Тя сниши многозначитено глас: — Да се научиш да четеш е престъпление. По-добре не се опитвай да учиш повече.

Той въздъхна:

— Знам. Но никога ли не ти се е…

— Всяка магия е зло. Да докоснеш магически предмет е като да извършиш престъпление.

Тя стрелна с бърз поглед тухлената фасада, издигаща се пред лицата им. С рязко движение изтри думата от пода на каруцата. Той понечи да изпротестира, но тя го изпревари, отнемайки му възможността да говори:

— По-добре да приключваме.

С леко мигване посочи към горните прозорци. Фич вдигна глава и почувства как по гърба му се плъзват ледените иглички на ужаса. На прозореца, загледан в тях, стоеше самият Министър на културата.

Фич нарами пакет овнешко и се запъти към кухнята. Беата го последва с торба гъски в едната ръка и врабчетата в другата. И двамата довършиха работата в мълчание. На Фич му се прииска да не беше казвал толкова много и тя да му бе казала още нещо.

Щом приключиха, той искаше да я изпрати до каруцата, преструвайки се, че трябва да провери дали са разтоварили всичко, но майстор Дрюмонд попита Беата и тя му отговори, че всичко е готово. Той ръгна Фич в гърдите и му нареди да се връща при мръсните съдове. Докато се отдалечаваше по грубия, незавършен дървен под към ваните със сапунена вода, Фич търкаше все още щипещата рана на ръката си. Хвърли поглед през рамо и видя как Беата си тръгва. Надяваше се, че и тя ще се обърне и поне ще му се усмихне за довиждане.

В кухнята влезе помощникът на Министър Чанбоор — Далтон Камбел. Фич никога не бе срещал Далтон Камбел — не бе му се удавала тази възможност, но мислеше с добро за човека, тъй като той не бе сторил зло никому поне доколкото бе чувал Фич.

Нов на своя пост като помощник на Министъра, Далтон Камбел бе приятен на вид Андерианец с типичен андериански прав нос, тъмни очи и коса и силна брадичка. Жените, особено Хакенките, намираха това за привлекателно. Далтон Камбел имаше благороден вид с тъмносиния си памучен жакет над горнище в същите нюанси на синьото, и двете осеяни с лъскави копчета.

От широкия му, изящно изработен двоен колан висеше посребрена ножница. Дръжката на красивото оръжие бе скрита под кафеникаво червена кожа. Фич искрено копнееше и той да носи някога такъв красив меч. Беше убеден, че момичетата си падат по мъже с мечове.

Преди Беата да е успяла да се извърне към Фич или пък да се скрие от погледа му, Далтон Камбел бързо я настигна и я грабна под мишница. Тя пребледня. Фич също усети как стомахът му се свива от внезапен ужас. Инстинктът му подсказваше, че това е знак за големи неприятности. Опасяваше се, че знае причината. Ако Министърът, докато е гледал към тях, е видял Фич да изписва думата в прахта…

Далтон Камбел се усмихна, успокоявайки я с нежни думи. С отпускането на нейните рамене се размина и буцата в корема на Фич. Той не можеше да чуе повечето от думите му, но успя да долови как Далтон Камбел й говори нещо за Министър Чанбоор, видя как накланя глава към стълбата в дъното на кухнята. Тя ококори очи. Бузите й пламнаха.

Изведнъж цяла засия.

Далтон Камбел на свой ред се усмихна и я покани с жест към стълбата, побутвайки я лекичко за ръката, макар тя явно да не се нуждаеше от насърчаване — изглеждаше сякаш се носи във въздуха. Докато изчезваше зад вратата към стълбите, не се обърна нито веднъж.

Майстор Дрюмонд изведнъж перна Фич по тила.

— Какво си се изпънал тука като статуя? Заемай се с ония загорели тигани!