Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Soul of the Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 77 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ І. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 480. Цена: 7.80 лв. ISBN: 954-733-121-3 (ч. 1)

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ ІІ. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 399. Цена: 6.80 лв. ISBN: 954-733-122-1 (ч. 2).

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

ЗЕД СЕ СЪБУДИ при отварянето на външната врата. Поотвори едно око и надзърна през вдигнатата встрани завеса на тяхната стая.

Видя, че е Нисел, и се успокои. Прегърбената лечителка се затътри бавно през стаята.

— Тръгнаха — съобщи тя.

— Какво казва? — попита Ан, която също надзърташе с едно око.

— Сигурна ли си? — прошепна Зед на Нисел.

— Събраха си целия багаж. Взеха храна за из път. Някои от нашите жени им помогнаха да подредят припасите си. Аз им дадох билки за дребни неразположения. Ловци те ги дариха с мехове и оръжия. Сбогуваха се набързо с приятелите си, с онези, които бяха започнали да обичат. Накараха ме да обещая, че ще направя всичко възможно, за да сте добре. — Нисел се почеса по брадичката. — Нямаше какво толкова да обещавам, както ми се струва.

— И ти ги видя? — настоя Зед. — Сигурна ли си, че наистина са тръгнали?

Нисел се поизвърна и описа полукръг на североизток.

— Тръгнаха. И тримата. Видях с очите си, точно както ме помоли. Изпратих ги с всички останали до края на селото, но повечето от нас искаха да повървят и в полето, за да са с тях колкото се може повече, да изпратят своите нови сънародници. Накараха ме и аз да повървя още малко, макар че краката ми не са така бързи, както някога. Но все пак реших, че имам сили за една разходка, и ги последвах.

След като вече бяхме вървели доста, Ричард настоя да се връщаме, вместо да вървим под дъжда напразно. Настояваше най-вече да се връщам аз, за да мога да се грижа за вас двамата. Струва ми се, че просто бе нетърпелив да се насладят на пътуването си, а всички ние ги забавяхме. Те обаче бяха твърде мили, за да ни кажат такова нещо.

Ричард и Калан ме прегърнаха и ми пожелаха всичко хубаво. Жената в червената кожа не ме прегърна, но ми се поклони с глава в знак на уважение и Калан ми преведе думите й. Искаше да знам, че ще защитава Калан и Ричард. Добра жена е тази чужденка в червено, макар и да не е от народа на Калните. Пожелах им всичко хубаво.

Всички ние, които бяхме ги изпратили в полето, стояхме там под дъжда и им махахме, докато се изгубиха на североизток. Тогава Пилето ни помоли всички да сведем глави. Заедно, под ръководството на неговите думи, се помолихме на духовете на предците ни да се грижат за нашите нови сънародници и да ги пазят в това пътуване. След това той извика един сокол и го изпрати да ги следва известно време, като знак, че сърцата ни са с тях. Изчакахме, докато не можехме да следим с поглед и сокола, кръжащ над тримата. След това се върнахме в селото. — Килнала глава на една страна, Нисел повдигна вежда. — Това задоволява ли те по-пълно от думата ми, че са тръгнали?

Зед се покашля. Помисли си, че когато в селото не остане никой за лекуване, тази жена ще трябва да практикува сарказъм.

— Какво каза? — попита Ан.

— Че са тръгнали.

— Сигурна ли е? — настоя Ан.

Зед отметна одеялото си.

— Откъде да знам? Изприказва цял куп думи. Но вярвам, че са тръгнали.

Ан също отметна вълненото одеяло.

— Имах чувството, че ще се изпотя до смърт под това грапаво чудо.

Двамата бяха останали под завивките през цялото време, опасявайки се, че Ричард може да се върне с някой забравен въпрос или нова идея. Момчето често вършеше подобни неочаквани неща.

Докато чакаха, Ан се бе потила и ядосвала под дебелото одеяло. Зед си бе поспал.

Доволна, че Зед я бе помолил за помощ, Нисел им бе обещала да им каже, щом тримата тръгнат. Бе изтъкнала, че хората на възраст трябва да се поддържат и че единствената защита срещу младостта е хитростта. Зед не можеше да бъде по-съгласен. В очите на лечителката Ан забеляза едно пламъче, което я накара да смръщи чело с досада.

Зед отърси ръце от сламата и пооправи робата си. Болеше го гърбът. Най-накрая прегърна лечителката.

— Благодаря ти, Нисел, за всичко, което направи за нас. Дълбоко ценя жеста ти.

Тя се изкиска тихичко в рамото му:

— За теб бих направила всичко.

Докато се разделяха един от друг, тя го щипна по задника. Зед й намигна.

— Какво стана с онова парченце тава с мед, сладката ми?

Нисел пламна. Погледът на Ан отскачаше от единия към другия.

— Какво й каза?

— О, само че дълбоко ценя помощта й и помолих за нещо за ядене.

— Това са най-бодливите одеяла, които съм виждала — изръмжа Ан, без да престава да се чеше по ръцете. — Предай на Нисел и моите благодарности, но ако нямаш нищо против, ще пропусна щипването по задника.

— Ан прибавя и своите искрени благодарности. А тя е доста по-стара от мен.

В обществото на Калните възрастта придаваше тежест на думите.

Лицето на Нисел се сгърчи в усмивка, тя протегна ръка и щипна закачливо Зед по бузата.

— Ей, сега ще донеса и на двама ви чай и хляб от тава.

— Май доста си пада по теб — Ан приглади коси и проследи с поглед как Нисел се пъхва под завесата на прага.

— Че защо не?

Ан извърна очи и поотупа роклята си от сламата.

— Кога си научил езика на Калните? Не си споменавал пред Ричард и Калан, че го говориш.

— О, беше доста отдавна. Аз знам много неща. Не мога да ги споменавам всичките. Освен това съм на мнение, че винаги е по-добре да си запазиш малко неприкосновено пространство, в случай че някога ти се наложи да го използваш. Както стана сега. Всъщност не съм ги лъгал.

В заключение Ан каза гърлено:

— Макар да не е чиста лъжа, все пак си е измама.

Зед й се усмихна.

— Между другото, като говорим за измама, трябва да отбележа, че изпълнението ти бе брилянтно. Наистина страхотно убедително.

Това свари Ан неподготвена.

— Хм, ами, благодаря, Зед. Сигурно наистина съм била убедителна.

Той я потупа по рамото.

— Така си беше.

Усмивката й се превърна в подозрителна смръщена гримаса.

— Не се опитвай да ме омаеш с приказки, старче. Доста по-стара съм от теб и съм видяла всичко през живота си. — Тя му се закани с пръст: — Кристално ти е ясно, че съм ти сърдита!

Зед докосна с върховете на пръстите гърдите си.

— Сърдита? На мен? Че какво съм направил?

— Какво си направил ли? Нужно ли е да ти напомням думата Промъкник? — — Тя запристъпва в кръгче с вдигнати ръце, клюмнали китки и разперени пръсти, имитирайки зъл демон. — Леле, колко страховито. Промъкникът Душата на огъня идва. Леле, колко ужасяващо. Наистина да се вцепениш от страх.

Тя спря пред него.

— Какви мисли минават през изкуфялата ти глава!

Какво ти стана, та да измислиш подобна тъпа дума като Промъкник! Да не си се побъркал!

Зед се нацупи възмутено:

— Че какво й е на думата? Какво й е лошото за означаване на несъществуващо чудовище! Направо си е чудна.

— Чудна ли! Когато я спомена за пръв път, за малко да получа сърдечен удар. Реших, че сега Ричард със сигурност ще разбере, че си измисляме, и изведнъж ще избухне в смях. Само тая мисъл ми попречи самата аз да не се взривя от смях!

— Смях ли! Какво й е смешното на думата Промъкник! Думата си е прекрасна. Притежава всички елементи на страховито същество.

— Ти май наистина си се побъркал. Хващала съм десетгодишни момченца в лъжа, да говорят за несъществуващи чудовища, които ги преследвали. Те моментално, на мига, в който ги стиснех за ухото, измисляха къде по-добри имена от твоя Промъкник.

Знаеш ли какво ми струваше да остана сериозна? Ако проблемите ни не бяха толкова тежки, нямаше да мога да го постигна. Когато днес ти отново повтори тая дума, направо бях убедена, че заговорът ни е разкрит.

Зед скръсти ръце.

— Не забелязах да се смеят. И тримата си помислиха, че нещата са страшни. Дори ми се струва, че когато за пръв път казах името, краката на Ричард се разтрепериха.

Мърморейки си нещо, Ан се плясна по челото.

— Единствено късметът ни спаси. Би могъл да съсипеш всичко с подобна глупост. — Тя поклати глава. — Промъкник!

Зед предположи, че по всяка вероятност реакцията й се дължи на факта, че е обзета от отчаяние и страх, така че я остави да си поснове напред-назад из стаята. Накрая тя спря и го изгледа с несдържан гняв.

— Къде, в името на Създателя, си чувал подобно нелепо име за чудовище? Наистина, Промъкник — добави накрая едва чуто.

Зед се почеса по врата и се покашля.

— Ами ще ти кажа. Когато се ожених, бях още момче, донесох за подарък на новата си булка котенце. Тя толкова хареса мъничкото същество, не преставаше да се смее на реакциите и движенията му. Доставяше ми огромно удоволствие да гледам сълзите от щастие в очите на Ерилин, докато се заливаше от смях пред мъничката топка козина.

Попитах я как ще нарече котенцето и тя отвърна, че толкова й харесва да го гледа как непрекъснато щъка насам-натам и се промъква навсякъде, скачайки от предмет на предмет, че ще го нарече Промъкник. Оттам дойде името. Винаги ми е харесвало заради спомена.

Ан извърна очи. Въздъхна, замислена над думите му. Понечи да каже нещо, но се отказа, и след като въздъхна още веднъж, го потупа утешително по рамото.

— Е, всъщност нищо не е станало — заключи тя. — Нищо лошо. — Наведе се и с един пръст повдигна одеялото. Докато го сгъваше, попита: — А бутилката? Онази, която каза на Ричард, че се намира в анклава на Първия магьосник в Кулата? Какво може да стане, когато я счупи?

— О, тая бутилка я купих от някакъв магазин по време на едно от пътуванията ми. Още щом я видях, бях запленен от майсторството, с което бе изработен този красив, изящен предмет. След дълги преговори успях да склоня търговеца да ми я продаде на изключително ниска цена.

Бутилката толкова ми харесваше, че когато се върнах, я поставих на оная колона. Това непрекъснато ми напомняше как, поради вродените си търговски умения, съм успял да се сдобия с нея на такава приемлива цена. На това място тя изглеждаше добре и ме караше да се гордея със себе си.

— Е, и това ако не е вирене на нос — скастри го Ан.

— Да, така си е. Скоро след това открих съвсем същата бутилка на половин цена. И то без пазарлъци. Запазих първата на мястото й, за да ми напомня да не се възгордявам само защото съм Пръв магьосник. Това е просто една стара бутилка. Нищо няма да стане, когато Ричард я счупи.

Ан се изкикоти и поклати глава.

— Ако я нямаше дарбата ти, направо ме е страх да си помисля какво би станало от теб.

— Това, от което се страхувам, е, че ще ни се наложи да разберем.

Зед вече усещаше, с отслабването на магията му, болки в кокалите, отслабване на мускулите. И нещата щяха да стават все по-зле.

Осъзнала тъжната истинност на думите му, Ан стана сериозна:

— Не разбирам. Това, което каза на Ричард, е вярно. Калан трябва да е неговата трета съпруга, за да извика Хармониите в този свят. Оказва се, че те са тук, макар това да е невъзможно.

Дори да се имат предвид неясните пътища, по които магията може да интерпретира предпоставките, за да осигури изпълнение на изискванията за задействане на дадено събитие, тя не може да бъде считана за повече от негова втора съпруга. Ето, имаме първата, онова момиче Надин, и после Калан. Едно и едно прави две. Калан не може да е повече от номер две.

Зед сви рамене.

— Знаем, че Хармониите са на свобода. Това е проблемът, на който трябва да търсим разрешение, а не на това как се е появил.

Ан бе принудена да се съгласи.

— Мислиш ли, че този твой внук ще направи както обеща и ще отиде направо в Кулата?

— Нали ми обеща.

Ан извърна поглед към него.

— Не забравяй, че говорим за Ричард.

Зед разпери ръце в безпомощен жест.

— Не виждам какво повече бихме могли да направим, за да сме сигурни, че той ще отиде в Кулата. Дадохме му цялата възможна мотивация, от благородна до егоистична, за да има основание да бърза с всички сили натам. Няма накъде да шава. Обяснихме му последствията, в случай че не направи онова, което му казахме, че трябва да направи. При това с ужасяваща яснота.

— Да — каза Ан, приглаждайки сгънатото одеяло. — Направихме всичко, освен да му кажем истината.

— Нали почти му казахме истината за това какво ще стане, ако не отиде в Кулата. Не го излъгахме, само дето истината е още по-страшна и тъжна, отколкото му я обрисувахме.

Познавам Ричард. Калан освобождава Хармониите, за да го спаси. Той ще се чувства задължен и решен на всяка цена да оправи нещата, за да помогне. Тук можеше само да ги влоши. Не можем да му позволим да си играе с огъня. Дадохме му онова, от което се нуждае най-много — начин да помогне.

Неговата единствена сигурност е Кулата. Хармониите не могат да го стигнат там, откъдето са извикани, а Мечът на истината е единствената магия, която вероятно все още действа. Ще се погрижим за това. Кой знае, ако не успеят да заловят Ричард, заплахата може пък сама да отшуми.

— Не особено надежден косъм, на който можем да увесим света. Въпреки всичко, мисля, че си прав — от върна Ан. — Той е решителен човек — също като дядо си. — Тя метна одеялото на сламеника. — Но трябва да бъде защитаван на всяка цена. Той е предводителят на Д’Хара и обединява всички страни под идеята да застанат за общ отпор срещу Императорския орден. В Ейдиндрил, освен че ще е на сигурно място, ще може да продължи започнатото дело за обединяване на страните. Вече доказа лидерските си способности. Пророчествата предупреждават, че единствен той има шанса да поведе към успешен край тази борба. Без него сме загубени със сигурност.

В стаята влезе Нисел, носейки поднос с хляб от тава, намазан с мед и мента. Усмихна се на Зед и остави на Ан да свали от подноса трите димящи чаши чай, които също бяха подредени. Старата лечителка постави подноса на пода пред сламениците и седна там, където допреди малко бе лежал Зед. Ан й подаде една от чашите и седна на сгънатото одеяло, в горната част на другия сламеник.

Нисел потупа мястото до себе си.

— Ела, седни и си хапни тава с чай, преди да заминеш на пътешествието си.

Зед, угрижен от проблемите, изправили се пред тях, успя да й отвърне само със слаба усмивка и седна до нея. Тя долови мрачното му настроение и безмълвно повдигна подноса, предлагайки му тава. Зед, забелязал, че жената разбира загрижеността му, макар и не причините за нея, я прегърна през раменете в знак на благодарност. С другата ръка си взе лепкаво парче тава.

Облиза меда от хрупкавата коричка.

— Ще ми се да знаехме нещо за тая книга, която спомена Ричард — „Двойникът на планината“. Чудя се дали има представа за какво става въпрос вътре.

— Както изглежда, май нямаше. Всичко, което ми каза Вирна, бе, че книгата е унищожена.

Когато Ричард я попита, Ан вече знаеше отговора. Бе предложила да се консултира с Вирна чрез дневника, макар магията на книжките да се бе сринала само за да скрият от Ричард истинския размер на проблема.

— Ще ми се да й бях хвърлил едно око, преди да бъде унищожена.

Ан гризна малко хляб, подъвка и след малко попита:

— Зед, ами ако не можем да ги спрем? Нашата магия вече е разклатена. Няма да мине много време, и тя ще се срине съвсем. Как ще спрем Хармониите без магия?

Зед облиза меда от пръстите си.

— Все още се надявам, че отговорите могат да бъдат открити на мястото, което са обитавали Хармониите, намиращо се някъде в Тоскла. Или както там наричат сега тази страна. Може би ще открия някакви книги там. Исторически съчинения или книги, описващи културата й. Може би това ще ми даде нужните отговори.

С всеки изминал ден силите на Зед отслабваха. Отиващата си сила изсмукваше жизнеността му. Пътуването щеше да е бавно и мъчително. Ан имаше същите проблеми.

Нисел се сгуши до него, щастлива да е с човек, който я харесва като жена и който не иска от нея да го лекува. Нейните лечителски способности нямаше да му помогнат. Той истински я харесваше. Изпитваше към нея съчувствие и топлота — към жената, която повечето хора не можеха да разберат. Не бе лесно да си различен от хората, с които живееш.

— Имаш ли изобщо някакви теории по въпроса как могат да бъдат изгонени Хармониите? — попита Ан, дъвчейки.

Зед разчупи своето парче хляб на две.

— Знам само онова, за което говорехме. Ако Ричард остане в Кулата, е твърде вероятно Хармониите да се върнат в отвъдния свят дори без наша помощ. Знам, че надеждата е само искрица, но ако се наложи, просто трябва да открия начин да ги натикаме обратно в отвъдния свят. Ами ти? Някакви идеи?

— Никакви.

— Все още ли мислиш за освобождаването на твоите Сестри на светлината от Джаганг?

Тя перна с ръка един комар.

— Магията на Джаганг ще изтлее точно като всяка друга магия. Пътешественикът по сънищата ще загуби властта си над Сестрите ми. В опасността откривам и една възможност за спасение. Трябва да я използвам, докато е възможно.

— Джаганг все още разполага с многобройна армия.

— За човек, който често критикува моите планове, не си много по-добра от мен в това.

— Резултатът си струва риска. — Ан отпусна ръката, в която държеше хляба си. — Не би трябвало да го признавам, но след като така или иначе ще се наложи да се разделим, ще го кажа. Ти си умен човек, Зедикус З’ул Зорандер. Ще ми липсва дразнещата ти компания. Хитростите ти са спасявали кожите ни неведнъж. Възхищавам се на упорството ти и разбирам на какво дължи Ричард своето.

— Нима? Е, въпреки това планът ти не ми харесва. Ласкателствата ти няма да променят мнението ми.

Ан просто се усмихна на себе си.

Планът й бе твърде безискусен, но той разбираше решеността й. Освобождаването на Сестрите на светлината бе важно, и то не само защото те бяха обругавани пленнички. Ако Хармониите можеха да бъдат прогонени, Джаганг щеше отново да властва над тези жени, а следователно и над силата им.

— Ан, страхът може да бъде силен господар. Ако някои от Сестрите не ти вярват, че могат да избягат, не можеш да им позволиш да останат заплаха, макар и неволна, за нашата кауза.

Ан го погледна с крайчеца на окото си.

— Разбирам.

Той искаше от нея или да ги освободи, или да ги убие.

— Зед — с тихо съчувствие промълви тя. — Не обичам да го казвам, но ако онова, което Калан е сторила…

— Знам.

С извикването на Хармониите Калан бе призовала тяхната помощ за спасяването на Ричард. Това си имаше цена.

В замяна на това, че Ричард бе останал в света на живите, докато се възстанови, тя неволно бе предоставила на Хармониите нещото, от което се нуждаеха, за да останат и те в този свят.

Една душа. Душата на Ричард.

Но той щеше да е на сигурно място в Кулата. Мястото, откъдето те бяха извикани, бе сигурен храм за обречения.

Зед поднесе половината от хляба си към устните на Нисел. Тя се усмихна и отхапа голяма хапка. На свой ред му подаде от своя хляб, като преди това докосна хапката до носа му. Глупостта на възрастната лечителка, оцапала носа му с мед като закачливо малко момиченце, го накара да се изкикоти.

Накрая Ан попита:

— И какво стана с онова коте, Промъкник?

Зед смръщи чело, напрягайки мисълта си да си спомни.

— Честно да ти кажа, не помня. Оттогава насам се случиха толкова неща. Войната с Д’Хара, водена от другия дядо на Ричард, Панис Рал, тъкмо започваше. Тепърва предстоеше да бъда избран за Пръв магьосник. Ерилин беше бременна с дъщеря ни. Предполагам, че при толкова много събития просто сме изгубили следите на котето. В Кулата е пълно с мишки. То вероятно е решило, че е къде-къде по-забавно да се промъква сред тях, вместо сред някакви си двама заети хора.

Зед преглътна болезнения спомен.

— След като се преселих в Западната земя и се роди Ричард, винаги държах при себе си котка — като спомен за Ерилин и дома ни.

Ан се усмихна с нежно, искрено съчувствие.

— Надявам се не си се изкушавал да назовеш някоя от тях Промъкник, давайки по този начин възможност на Ричард внезапно да си спомни, че е чувал това име.

— Не — прошепна Зед. — Никога.