Тери Гудкайнд
Душата на огъня (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

КАЛАН ИСКАШЕ ДА ИЗГОНИ КОКОШКАТА, но не можеше да се накара да помръдне. Без да престава да кълве, съществото извърна око и я погледна.

Клъв-клъв-клъв. Клъв. Клъв. Това бе звукът, който бе чула преди.

— Къш! — замахна тя. — Къш!

Сигурно е дошла заради буболечките. Да, затова е тук. Заради буболечките.

Някак си не можеше да убеди сама себе си в предположението си.

— Къш! Остави го!

Съскайки, изпружила тяло, кокошката вдигна глава.

Калан отстъпи назад.

Забила нокти във вкочанената мъртва плът, кокошката бавно се завъртя с лице към Калан. Килна глава, гребенът й клюмна встрани, обичките й се залюляха.

— Къш — чу се да шепне Калан.

Не бе достатъчно светло, а и клюнът й бе оцапан с кръв, та Калан не можеше да види дали го има тъмното петно. Но и не изгаряше от желание.

— Добри духове, помогнете ми — помоли се тя шепнешком.

Кокошката изкудкудяка протяжно. Звукът беше като от истинска кокошка, но в сърцето си Калан знаеше, че не е.

В същия миг осъзна какво имаха предвид Пилето и Ричард.

Съществото приличаше на кокошка — не се различаваше от повечето от кокошките на Калните. Но не беше като тях.

Беше въплъщение на злото.

Нещо дълбоко в нея я накара да повярва в това. Съществото насреща й бе отвратително — като усмивката на смъртта.

С една ръка Калан загърна деколтето на ризата си чак до врата. Нещо я блъсна назад толкова мощно, че тя се запита дали няма да срути стената зад себе си.

Инстинктът й подсказваше да се втурне напред и да докосне с Изповедническата си сила това изчадие на злото. Магията й можеше да унищожи завинаги същността на всяко човешко същество, създавайки в празнотата тотална и неконтролируема отдаденост към Изповедника. По този начин осъдените на смърт признаваха без колебание и най-зловещите си престъпления — или невинността си. Това бе крайното средство за установяване справедливостта на правосъдието.

Срещу докосването на Изповедник нямаше защита. То бе всесилно и окончателно. Дори най-маниакалният убиец притежаваше душа, а следователно бе уязвим.

Силата й, магията й бе и средство за защита. Но действаше само върху хора. Нямаше да е валидна върху кокошка. Нямаше да повлияе на въплъщение на злото.

Погледът й отскочи към вратата, преценявайки разстоянието. Кокошката се наведе към нея. Забила нокти в ръката на Джуни, се приближи към Калан, която чак затрепера от напрежение.

Кокошката отстъпи леко назад, напъна се и се изходи върху лицето на Джуни. Нададе звук, подобен на смях.

Калан би дала какво ли не, за да убеди сама себе си, че си въобразява, че не е каквото си мисли.

Знаеше, че не е така.

Също както усещаше, че силата й няма да действа срещу това същество, така разбираше, че привидният й голям ръст и размери спрямо него няма да са й особено предимство. Много по-добре би било, мислеше си тя, просто да изчезне.

Повече от всичко на света й се искаше именно това — да се маха.

Огромна кафява буболечка се плъзна по ръката й. Тя я смачка с остър вик. Отстъпи крачка към вратата.

Кокошката скочи от Джуни и се приземи пред вратата.

Докато тя клъв-клъв-кълвеше, Калан отчаяно се опитваше да събере мислите си. Животното изяде буболечката, която Калан перна от ръката си. След като погълна плячката си, вдигна очи към нея, килна глава на едната страна, после на другата и обицата й пак се залюля.

Калан стрелна с поглед вратата. Опита се да измисли най-добрия начин да се махне оттук. Дали да не изрита кокошката встрани? Или да се опита да я прогони от вратата? А може би просто да се направи, че не я забелязва, и спокойно да мине покрай нея?

Спомни си думите на Ричард: „Джуни се изплю върху честта на нещото, което бе убило кокошката. Не след дълго той загина. Аз хвърлих пръчка срещу кокошката на прозореца и не след дълго тя нападна малко момче. Моя е вината, че Унги пострада. Не искам да повторя тази грешка.“ Тя не искаше да допуска същата грешка. Това нещо можеше да литне право в лицето й. Да изкълве очите й. Да разпори с клюн сънната й артерия. Да й източи кръвта. Кой знае каква е реалната му сила, на какво е способно. Изведнъж животът или смъртта на Калан увиснаха на думите на Ричард. Само преди миг тя ги бе мислила за глупост. Сега измерваше шансовете си, опитваше се да прецени избора си, опирайки се на казаното от Ричард.

— О, Ричард — шепнешком се примоли тя, — прости ми.

Усети нещо в краката си. Един бърз поглед — в тъмното не бе достатъчен, но й се стори, че вижда буболечки, катерещи се нагоре. Почувства как една стига до глезена й и се пъха в крачола. Тропна с крак. Буболечката се бе хванала здраво.

Наведе се, за да измъкне неприятния гост от крачола си. Искаше да го махне от себе си. Замахна прекалено силно и го размаза на крака си.

Изправи се трескаво и започна да прогонва буболечките, междувременно нападнали косата й. Простена, когато една стоножка я захапа за опакото на ръката. Разтърси длан и животинката падна. Щом стигна пода, кокошката я клъвна и я погълна.

С един замах на крилете кокошката изведнъж се озова отново върху Джуни. Ноктите й се впиваха демонстративно, главата се извърна плавно и се вгледа в Калан. Едно черно око се взря в нея с леден интерес. Калан приплъзна единия си крак към вратата.

— Майко — изкряка кокошката. Калан подскочи и нададе вик.

Опита се да успокои дишането си. Сърцето й биеше толкова бясно, че си помисли, че вратът й вероятно пулсира видимо. Беше се вкопчила в платформата толкова яростно, че почувства как разкървява пръстите си.

Сигурно просто животното бе издало звук, наподобяващ „Майко“. Нали Калан е Майката Изповедник, свикнала е да чува думата „Майко“. Просто е изплашена и си въобразява разни неща.

Нещо я захапа за глезена и тя отново нададе вик. Замахвайки към някаква буболечка, пропълзяла в ръкава на ризата й, тя, без да иска, бутна кандилото от платформата. То се разби шумно върху мръсния под.

В следващия миг в стаята настъпи непрогледна тъмнина.

Калан се завъртя в кръг и замахна яростно в областта между раменете си, близо до тила. По тежината и цвърченето реши, че е мишка. За щастие при рязкото движение успя да се освободи от нея.

Замръзна на място. Напрегна слух да долови дали кокошката е направила някакво движение, дали отново е скочила на пода. В стаята цареше мъртвешка тишина, нарушавана единствено от бесните удари на сърцето й, блъскащи в ушите й.

Запромъква се към вратата. Докато влачеше крака в разложената от мръсотия слама, изпита неистово желание да си бе обула обувките, преди да влезе. Вонята бе зашеметяваща. Струваше й се, че никога повече няма да се почувства чиста. Все едно, помисли си, само да се измъкне жива.

В тъмното нещото, приело вид на кокошка, отново нададе басовия си кикот.

Звукът не дойде от посоката, от която Калан очакваше. Кокошката беше зад нея.

— Моля те, не искам да ти сторя нищо лошо — обади се Калан в тъмното. — Нямах намерение да показвам неуважение. Щом така предпочиташ, мога веднага да те оставя да си вършиш работата.

Калан приплъзна още веднъж крак към вратата. Движеше се внимателно, бавно, в случай че съществото се окаже на пътя й. Не й се искаше да се блъсне в него и да го ядоса. Не биваше да го подценява.

Калан неведнъж се бе хвърляла със страст срещу наглед непобедими врагове. Предимствата на решителната мощна атака й бяха добре известни. Но, от друга страна, нещо й подсказваше настойчиво, че настоящият й враг, стига да поиска, може да я убие толкова лесно, колкото тя би могла да извие врата на истинска кокошка. Предизвикаше ли борба, щеше да я загуби.

Рамото й опря в стената. Плъзна ръка по релефа на тухлите, търсейки опипом вратата. Не я намери. Опипа стената във всички посоки. Врата нямаше.

Това бе лудост. Нали бе влязла през нея. Трябваше да е там. Нещото нададе шептящ кикот.

Преглъщайки сълзите си на ужас, Калан се обърна и притисна гръб в стената. Сигурно се е объркала при обръщането, докато се занимаваше с мишката. Просто се е обърнала на другата страна. Вратата няма как да се мръдне. Просто Калан се е обърнала. Тогава къде е?

Очите й бяха напрегнати до крайност и ококорени в тъмнината, сякаш се опитваха да пробият мастилено черната завеса. В мислите й се настани нов ужас: Ами ако кокошката изкълве и нейните очи? Ако това е любимото й занимание? Да кълве очи.

Чу се да стене от ужас. През тревния покрив се процеждаше вода. Капките, обливащи лицето й, я караха да трепери. Отново блесна светкавица. Калан видя светлината да минава през лявата стена. Не през вратата. Светлината се процеждаше по краищата на вратата. Трясна гръмотевицата.

Спусна се към вратата като обезумяла. В тъмнината бедрото й се драсна в ръба на една от платформите. Пръстите й пресрещнаха ъгъла. Подскачайки на другия си за равновесие, усети нещо твърдо. През стъпалото й премина режеща болка. Посегна към дръжката на вратата, но ръката й попадна на малкото вкочанено телце. За миг се вцепени. После се строполи с трясък на пода.

Ругаейки шепнешком, си даде сметка, че е настъпила още топлото кандило. Разтърка стъпалото си. В действителност не го бе изгорила. Обезумялото й въображение й бе внушило болката. Другият й крак обаче кървеше от удара в ръба.

Пое си дълбоко дъх. Не бива да се паникьосва, укори се тя, защото, ако се паникьоса, няма да може да си помогне. А никой друг не може да я измъкне оттук. Трябва да си събере мислите, да се успокои и да избяга от къщата на мъртвите.

Още веднъж си пое дъх. Единственото, което трябваше да направи, бе да стигне до вратата. Тогава щеше да е свободна. Тогава щеше да е в безопасност.

Примъкна се леко напред по корем. Сламата бе подгизнала, дали от дъжда или от разложенията, капещи от платформите, това не можеше да каже. Каза си, че Калните уважават своите мъртви. Не биха оставили мръсна сламата на това място. Сигурно си е чиста. Ами тогава защо така вони?

С огромно усилие си наложи да не обръща внимание на нападащите я отвсякъде буболечки. Когато забравеше да полага усилия да пази тишина, дочуваше как от гърлото й се надигат немощни стонове. Лицето й бе почти прилепено до земята и тя видя следващата светкавица да се промъква под вратата. Не бе далеч.

Нямаше представа къде се е дянала кокошката. Молеше се да се е заела отново с изкълваването на очите на Джуни.

При следващата светкавица видя между себе си и процепа на вратата птичи крак. Съществото бе на не повече от крачка от лицето й.

Калан бавно повдигна длан и закри очите си. Знаеше, че всеки един момент чудовището-кокошка може да започне да кълве очите й, също както бе кълвала очите на Джуни. Задъха се от ужас, представяйки си собствените си изкълвани очи. Кръвта, бликаща от разкъсаните, празни очни ями.

Щеше да ослепее. Щеше да е безпомощна. Никога повече нямаше да види насреща си усмихнатите сиви очи на Ричард.

В косата й се зарови буболечка и отчаяно се замята на-сам-натам, опитвайки се да се освободи от капана. Калан посегна да я махне, но не я улучи.

Внезапно нещо я удари по главата. Тя нададе вик. Буболечката я нямаше. Кокошката я бе клъвнала от главата й. Заболя я от острия удар.

— Благодаря — наложи си Калан да каже на кокошката. — Много ти благодаря. Оценявам жеста ти.

В същия миг клюнът се изпружи напред и я клъвна по ръката. Калан изпищя. Отново буболечка. Кокошката не се бе целила в ръката й, а в буболечката.

— Извинявай, че изпищях. — Гласът й трепереше. — Просто ме стресна. Още веднъж ти благодаря.

Клюнът се прицели в темето й. Този път не заради буболечка. Калан не знаеше дали съществото си е помислило, че там има буболечка, или просто е искало да я клъвне по главата. Болката бе пронизителна.

Премести ръката си върху очите.

— Моля те, недей. Боли. Моля те, не ме кълви.

Клюнът клъвна вената на опакото на ръката, с която бе прикрила очите си. Кокошката бе настоятелна, сякаш се опитваше да вдигне червей от земята.

Беше заповед. Искаше Калан да махне ръката си от очите.

Клюнът се заби безмилостно в плътта й. Нямаше съмнение в посланието на настоятелния жест. Махни си ръката веднага, казваше той, или ще съжаляваш.

Ядоса ли я, не беше ясно какво би могло да й причини. Над нея лежеше Джуни, като напомняне за една от възможностите.

Каза си, че ако се опита да кълве очите й, трябва да направи всичко възможно да извие врата й. Ако действа достатъчно бързо, ще получи най-много едно клъвване. Ще й остане поне едното око. В такъв случай си струваше да се бори. Но само ако кокошката се стрелне към очите й.

Инстинктите й подсказваха, че подобно действие би било най-глупавото и опасно нещо, което може да стори. И Пилето, и Ричард бяха убедени, че това не е кокошка. Сега вече й Калан не се съмняваше в това. Но можеше да няма друг избор.

Започне ли веднъж, битката щеше да е на живот и смърт. Не си правеше илюзии относно шансовете си. Но така или иначе, можеше да се окаже принудена да се бие. До последния си дъх, ако се наложи — както я бе учил баща й.

Кокошката клъвна по-надълбоко кожата й, захващайки вена, и изви клюн. Последно предупреждение.

Калан внимателно отдръпна треперещата си ръка. Съществото доволно изкудкудяка.

Отново блесна светкавица. Не й бе нужна светлина. Бе само на милиметри от нея. Толкова близо, че се чувстваше дъхът й.

— Моля те, не ме наранявай.

Гръмотевицата бе болезнено оглушителна. Кокошката изписка и се извърна.

Калан осъзна, че не е била гръмотевица, а отварянето на вратата.

— Калан! — Беше Ричард. — Къде си!

Тя скочи на крака.

— Ричард! Внимавай! Кокошката! Кокошката!

Ричард се спусна към нея. Кокошката се шмугна между краката му и излетя навън.

Калан се спусна да го прегърне, но той й препречи пътя, като се извърна рязко и измъкна лъка от рамото на единия от ловците, застанал на прага. Преди още ловецът да е успял да се съвземе от внезапното действие, Ричард вече бе издърпал една стрела от колчана му. В следващия миг стрелата бе на място, тетивата опъната до бузата.

Кокошката се щураше като побесняла в калта, отдалечавайки се по уличката. Накъсаният блясък на светкавицата сякаш улавяше съществото в статично положение, всеки път разкривайки го като вкаменено и всеки път отдалечаващо се все по-надалеч.

С опъването на тетивата стрелата изсвистя в нощта. Калан чу как оловното острие се врязва в нещо плътно с мощен удар.

На фона на светкавицата видя как съществото се обръща да ги погледне. Стрелата го бе улучила право в тила. Предната част на острието бе проникнала през разтворената човка. От него капеше кръв, която обагряше перушината на кокошката.

Ловецът подсвирна тихичко с възхищение. С отзвучаването на гръмотевицата нощта потъна в тъмнина. Следващата светкавица показа изчезващата зад ъгъла кокошка.

Калан последва Ричард, спуснал се подир бягащата кокошка. Бягайки, ловецът му подаде още една стрела. Ричард я постави на тетивата и опъна, намествайки лъка в готовност.

На завоя тримата се спряха. Точно пред тях, в калта, по средата на калната улица, лежеше стрелата. От кокошката нямаше и следа.

— Ричард — задъхано каза Калан. — Вече ти вярвам.

— И аз така си помислих — отвърна той.

Зад тях се чу мощно изсвистяване.

Всички надзърнаха зад завоя и видяха от покрива на къщата, в която се приготвяха труповете за погребение, да се издигат пламъци. През отворената врата Калан мерна горящата слама, покриваща пода.

— Носех свещ. Падна в сламата. Но бе угаснала — промълви тя. — Сигурна съм.

— Може все пак да не е — каза Ричард, без да откъсва поглед от дращещите в небето пламъци.

От ярката светлина околните сгради сякаш затанцуваха в мрака. Въпреки разстоянието Калан усети яростната жега, лъхаща към лицето й. Нощта се изпълни с горяща трева и отблясъци.

От дъжда изскочиха пазачите им ловци и ги наобиколиха. Притежателят на стрелата прошепна на другарите си, че Ричард Избухливият е уцелил злия дух и го е прогонил.

Иззад един ъгъл се появиха още двама души. Зед, както винаги ограден от облак рошава коса, озарявана от пламъците на огъня, протегна ръка. Ловецът положи стрелата в отворената му длан. Зед я огледа с бърз поглед, след което я подаде на Ан. Тя я претърколи в ръка, въздъхвайки така, сякаш стрелата й е доверила тайните си и е потвърдила опасенията й.

— Хармониите — обади се Ричард. — Тук са. Сега вече вярвате ли ми?

— Зед, видях с очите си — започна и Калан. — Ричард има право. Това нещо не е кокошка. Намерих я ей там вътре да кълве очите на Джуни. Говореше. Обърна се към мен със званието ми — „Майко Изповедник“.

Пламъците не преставаха да танцуват в тържествените му очи. Накрая кимна.

— В известен смисъл си прав, момчето ми. Наистина сме изправени пред най-сериозен проблем. Но не са Хармониите.

— Зед — настоя Калан, сочейки към горящата къща.

— Казвам ти, беше…

Зед протегна ръка и махна едно шарено перо от косата й. Калан млъкна. Зед вдигна перото в ръка, претъркулвайки го бавно между палеца и показалеца си. Пред очите им перото се превърна в дим и се изпари във въздуха.

— Било е Промъкник — промълви магьосникът.

— Промъкник ли? — Ричард смръщи чело. — Какво пък е това? И откъде знаеш?

— Двамата с Ан хвърлихме верификационни заклинания — продължи старият магьосник. — Ти ни осигури необходимото зрънце доказателство, за да сме сигурни. Следите от магия по тази стрела само потвърждават подозренията ни. Наистина сериозно сме го загазили.

— Това е дело на последователите на Пазителя — обади се и Ан. — На онези от тях, които си служат със Субстрактивна магия — Сестрите на мрака.

— Джаганг — пошепна Ричард. — Той използва Сестри на мрака.

Ан кимна.

— Последния път Джаганг изпрати магьосник-убиец, но ти се справи с него. Сега изпраща нещо по-страшно.

Зед положи ръка на рамото на Ричард.

— Прав беше да си толкова настоятелен, но заключенията ти са погрешни. Двамата с Ан сме сигурни, че можем да развалим магията, довела това същество тук. Помъчи се да не се тревожиш. Ще направим, каквото е по силите ни и ще намерим решение.

— Още не си ни казал какво представлява този Промъкник. Какво иска? С каква цел е изпратен?

Преди да отвърне, Ан погледна Зед:

— Той е създаден в отвъдния свят — каза тя — с помощта на Субстрактивна магия. Целта му е да унищожи магията тук, в този свят.

— Също като Хармониите — с ужас изпусна Калан.

— Работата е сериозна — — потвърди Зед, — но няма нищо общо с Хармониите. Двамата с Ан не сме вчерашни и разполагаме с известни познания и средства.

Засега Промъкникът си отиде благодарение на Ричард. При положение, че разобличихме същността му, няма да се върне скоро. Отидете да поспите. За щастие Джаганг се оказа тромав и Промъкникът се разкри, преди да е причинил по-сериозни проблеми.

Ричард хвърли поглед назад към бумтящия пожар, сякаш борейки се с някаква мисъл.

— Но как е възможно Джаганг…

— Двамата с Ан имаме нужда от малко почивка, за да можем да определим какво точно е сторено от Джаганг и да му се противопоставим. Нещата са сложни. Нека направим онова, което мислим, че трябва.

Най-сетне Ричард обгърна Калан през кръста с нежна ръка и я придърпа към себе си, като кимна на дядо си. На тръгване стисна Зед за рамото с приятелски жест и отведе Калан към къщата на духовете.