Тери Гудкайнд
Душата на огъня (59)

ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— НАСТЪПИ МОМЕНТЪТ — започна Бертранд Чанбоор, новоизбраният и посветен в длъжността Суверен на Андерия, обръщението си към неизброимото множество, плъзнало под балкона над площада и преливащо в близките улички — да заемем решителна позиция срещу омразата!

Тъй като знаеше, че ликуванията на тълпата ще продължат известно време, Далтон използва момента да хвърли поглед към Тереза. Тя му се усмихна окуражително и леко примигна. Не бе спала почти цялата нощ, молейки се за душата на починалия Суверен и за сила на бъдещия.

Далтон от своя страна също не си бе лягал, разработвайки заедно с Хилдемара и Бертранд стратегии за действие, репетирайки речите им. Бертранд бе в стихията си. Хилдемара се наслаждаваше на славата. Далтон дърпаше конците.

Офанзивата бе започнала.

— Като ваш Суверен не мога да позволя подобна жестока несправедливост да сполети Андерия! Господарят Рал на Д’Хара. Какво знае той за нуждите на нашия народ? Как може да дойде тук един-единствен път и да очаква да оставим живота си на неговата милост?

Тълпата задюдюка и заподсвирква. Бертранд не ги прекъсна известно време.

— Какво си мислите, че ще стане с всички вас, добри ми Хакенци, ако Господарят Рал получи своето? Нима се надявате на макар и нищожно внимание и загриженост от негова страна? Нима си въобразявате, че ще го интересува дали сте облечени и нахранени, дали имате работа? Ние сме полагали дългогодишни усилия, за да ви осигурим работа, да въведем закони, като Закона на Уинтроп за честното работонаемане, които да закрилят и насърчават всички жители на Андерия. — Той спря, за да даде възможност на тълпата да изрази одобрението си. — Работихме усилено срещу омразата. Борихме се срещу онези, които не ги бе грижа дали децата ни гладуват. Правихме всичко възможно да направим живота на народа ни по-добър. А какво е направил Господарят Рал? Нищо! Къде беше той, когато децата ни гладуваха? Къде беше, когато мъжете ни не можеха да си намерят работа? Нима наистина искаме резултатите от всичките ни усилия и къртовски труд да бъдат заличени с един замах на този безсърдечен човек и привилегированата му съпруга, Майката Изповедник? И то точно когато сме достигнали до най-критичния момент от реформата? Когато ни чака още толкова много работа за народа на Андерия? Какво знае Майката Изповедник за гладуващите деца? Имала ли е тя някога деца? Не! — Когато гласът му отново се извиси над тълпата, ръката му заудря отчетливо по перилото на балкона, подчертавайки всяка дума: — Голата истина е, че Господарят Рал го е грижа единствено за магията му! Тук го е довела алчността му! Дошъл е да използва земята ни, за да задоволи ненаситните си страсти! Злите му клетви ще отровят водите ни! Вече няма да можем да ловим риба, защото магията му ще превърне нашите езера, реки и морето ни в мъртви води, в които ще действа единствено отровната му магия, предназначена да изгражда страховитите му оръжия за война!

Хората бяха шокирани и разгневени от новините. Далтон следеше за реакцията, предизвикана от всяка дума на оратора, за да може да се подготви за бъдещите му речи и за съобщенията, които щеше да разпрати до всички краища на страната.

— Той създава зли същества, за да може да води нечестната си война. Вероятно сте чували за зачестилите инциденти със странни, необясними смърти. Нима си мислите, че става въпрос за случайности? Не! Това е магията на Господаря Рал! Той създава тези зли магически същества, пуска ги на свобода и ги гледа как убиват! Тези смъртоносни твари изгарят до смърт или удавят невинни хора. Други от жертвите си завличат на покривите на къщите им посред нощ и ги хвърлят към смъртта им!

Тълпата зяпна в шок.

— Той използва нашия народ, за да наточи оръжията си в жестоката си война!

Черното му магьосничество ще изпълни въздуха с мъглата на злото, която ще обгърне всеки дом! Нима искате децата ви да дишат магията на Господаря Рал? Кой би могъл да си представи агонизиращата смърт на невинни дечица, погълнали безчовечните и безотговорни заклинания на Господаря Рал? Кой може да каже какво ще се случи на невинното същество, решило да поплува в езеро, белязано от знака на зловеща черна магия! Всичко това ние сами ще поканим в домовете си, ако не се вдигнем на яростен отпор срещу бруталното изнасилване на родината ни! Този човек иска да запрати всички ни на сигурна смърт, за да може да отвори вратата на могъщите си приятели към нашите съкровища. Това е истинската причина, която го води тук!

Хората вече бяха напълно паникьосани.

Далтон се наведе към ухото на Бертранд и му прошепна, едва разтваряйки устни:

— Най-много ги стресна въздухът и водата. Подсили впечатлението.

Бертранд му кимна едва забележимо.

— Това ще се случи, приятели, ако допуснем този диктатор в родината си. Въздухът, за който се борим, ще бъде омърсен от зловещата му магия, водата ще бъде очернена от вещерските му ритуали. И докато той и кохортите му се надсмиват над страданията на честните, трудолюбиви хора, както Андерианци, така и Хакенци, богатствата му ще се умножават за наша сметка. Той ще използва чистия ни въздух и бистрата ни вода, за да избуят от тях покварените му магически творения, които ще доведат до една никому ненужна война!

При научаването на грозната истина от устата на Суверена от тълпата се надигнаха гневни викове, мъжете размахаха юмруци. Хората бяха обзети от чувства на ужас, страх и отвращение, но най-вече гняв. За някои разголването на истината за царствените владетели на Средната земя, към които бяха хранили топли чувства, прибави и възмущение от факта, че Господарят Рал и Майката Изповедник ги бяха взели за глупаци. Други само потвърдиха подозренията си относно тези могъщи, безсърдечни хора.

Бертранд вдигна ръка.

— Императорският орден предложи да купува продуктите на нашия труд на цени, много пъти по-високи от онези, които получаваме сега.

Отдолу се чуха подсвирквания и аплодисменти.

— Господарят Рал ще открадне всичко това от вас! Въпрос на ваш избор е, добри хора, дали ще се вслушате в лъжите на този зъл магьосник от Д’Хара, който ще се опита да ви убеди със сладки приказки и обещания, че ще ви даде права и който в същото време ще използва земята ни, за да посее в нея жестоката си магия, използвайки я за подклаждането на тази безчовечна и ненужна война. Това е човекът, който ще остави децата ви да гладуват и дори да загинат от болезнените последствия на безумните му заклинания. Другата ви възможност е да продавате онова, което отглеждате с пот на челото, на Императорския орден и семействата ви да забогатеят повече от всякога.

Сега вече тълпата бе напълно убедена в думите му. На хората, току-що създали си доверие в новия си Суверен, за пръв път се предоставяха основателни причини да отхвърлят Господаря Рал. Нещо повече — основателни причини да се страхуват от него. И най-вече основателни причини да го мразят.

Далтон зачеркваше от листчето в ръката си точките, които не се бяха оказали достатъчно ефективни, и ограждаше онези, които бяха предизвикали бурни реакции. Както двамата с Бертранд предполагаха, думата „деца“ се оказа особено успешна. Тълпата щеше да експлодира при новините за това какво би могло да се случи на синовете и дъщерите им. Дори самото споменаване на тези думи можеше да изгони всякакви грешни мисли от главите на хората.

Думата „война“ също получи очаквания резултат. Хората с ужас узнаха, че именно Господарят Рал е инициаторът на тази никому ненужна война. Те желаеха мир на всяка цена. А сега разбираха, че приемат ли съюзничеството на Господаря Рал, няма да имат възможност да живеят в мир.

— Време е да оставим всичко това зад гърба си, добри хора, и да се погрижим за бъдещето на Андерия. Чака ни много работа. Не бива да се отказваме от постиженията си, за да се превърнем в роби на някакъв си магьосник, дошъл тук от хиляди километри разстояние. Човек, обладан от желанието за власт и сила, който иска да ни въвлече в глупавата си война. Ако той пожелае да даде шанс на мира, може да се постигне мир. Но не иска да го направи.

Знам, че човек като него е готов да загърби всякакви традиции и религии, да ви остави без Суверен. И ви казвам това, защото се боя за вас, не за себе си. Чака ме още толкова работа за моя народ. Тая в сърцето си толкова много любов, която да раздам на народа на Андерия. Получих висше благоволение и смятам да се отплатя на обществото за безценния дар.

Моля ви, умолявам ви с цялата си душа, вие, гордият народ на Андерия, да покажете презрението си към този зъл демон от Д’Хара, да му дадете да разбере, че сте прозрели злото в действията му.

Самият Създател чрез мен изисква от вас да се изправите с гласа си срещу Господаря Рал и да поставите кръстчето, зачерквайки злото! Да зачеркнете с кръстче неговите подли номера! Да зачеркнете с кръстче лъжите му! Тиранията му. А също и самия него и Майката Изповедник!

Площадът избухна във викове и възгласи. Околните сгради потрепераха от мощния взрив на хиляди гласове. Бертранд вдигна двете си ръце и ги скръсти пред себе си в голям знак Х, който всеки от ликуващата тълпа можеше да види.

Хилдемара, неотлъчно до него, започна да го аплодира бурно и го дари с обичайния си за публични ситуации обожателен поглед.

Когато накрая тълпата утихна, укротена от вдигнатата му ръка, той посочи жена си, представяйки я на множеството. Хората я посрещнаха с радостни възгласи, продължили почти толкова, колкото онези, с които бе посрещнат самият той.

Хилдемара, извънмерно доволна от новата си роля, разпери ръце за тишина. Тълпата се отзова на жеста й почти мигновено.

— Добри хора на Андерия, нямам думи да изразя колко се гордея с това, че съм съпруга на толкова велик човек.

Думите й бяха удавени в море от радостни възгласи. Разперените й ръце отново успяха да наложат тишина.

— Думите ми не стигат да ви разкажа за усилията, които е полагал съпругът ми през целия си живот, за да бъде съдбата на Андерианския народ по-добра. Всичко това той правеше не от желание да бъде забелязан, не от желание за благодарности. Той се труди неуморно за своя народ, без да спре за почивка и без да търси облага. Винаги когато съм му казвала, че трябва да поспре, да си отдъхне, той винаги ми е отговарял: „Хилдемара, докато в тази страна има гладни деца, нямам право на отдих.“ Тълпата отново подивя и Далтон използва момента, за да се обърне и да отпие глътка вино. В същия миг Тереза го стисна за ръката:

— Далтон — прошепна тя, — Създателят отвърна на молитвите ни Бертранд Чанбоор да стане Суверен.

Той едва сдържа смеха си, но видя благоговението в погледа й, отправен към бившия Министър. Въздъхна на себе си. Не Създателят бе направил Бертранд Суверен, а самият той, Далтон.

— Тес, избърши си очите. Най-хубавото тепърва предстои.

Хилдемара продължи:

— И за доброто на тези деца моля всички ви да кажете „Не!“ на омразата и разделението, което се готви да донесе на страната ни Господарят Рал!

Да кажете „не“ и на Майката Изповедник, защото какво знае тя за живота на обикновените хора? Тя е жена, родена с привилегии, отрасла в разкош. Какво знае тя за тежката работа? Покажете й, че идва край на това нейно рождено право на власт! Покажете й, че няма да се подчиним доброволно на изпълненото й с омраза отношение към бедните и слабите трудещи се хора! Покажете й, че отхвърляте привилегирования й живот! Зачеркнете с кръстче Майката Изповедник и помпозните й искания към хора, които дори не познава! Твърдя, че Господарят Рал и Майката Изповедник достатъчно време са тънали в разкош. Не ги дарявайте със спечеленото с пот на челото! Те нямат право на него!

Далтон се прозя и разтърка очи, докато ликуването долу премина в радостно скандиране на името Чанбоор. Вече бе забравил що е сън. Беше се наложило да попритисне един от Директорите, за да направи избора на Суверен единодушен. Подобно единодушие предполагаше божествена намеса в избора и щеше да окаже благотворно въздействие върху позициите на Чанбоор.

Най-сетне Бертранд отново взе думата и се обърна към тълпата, но Далтон го слушаше с половин ухо. Докато не чу да се споменава името му.

— Ето защо, освен всички други причини, твърде многобройни, за да мога да ги изредя, лично участвах в процеса на избор. С особена гордост ви представям новия Министър на културата, човека, който ще ви защитава и ще ви служи толкова добре, колкото са ви служили неговите предшественици — Бертранд протегна ръка встрани.

— Далтон Камбел.

Тереза се свлече на колене и сведе глава пред новия Суверен.

— О, Суверене, о, ваша светлост, благодаря ви, че от дадохте дължимото на моя съпруг. Бъдете благословен за стореното.

Вместо да изпита гордост от назначението си, Далтон се почувства леко излъган. Тереза бе свидетел на усилията, с които той бе стигнал дотук, но сега приписваше всичко на величието на Бертранд Чанбоор.

Но такава бе силата на думата на Суверена. Докато наблюдаваше ликуващата тълпа, замислен над отговора си, той си каза, че вероятно думите на Суверена са оказали същото магическо въздействие и над тълпата, не само над жена му.

Но това още не бе всичко. Далтон все още не бе използвал всичките си резерви.

 

Натрапчивата миризма, сякаш затворник, нетърпелив да избяга от килията си, го блъсна моментално, щом вратата се отвори. Вътре бе твърде тъмно, за да може види каквото и да било. Далтон щракна с пръсти и огромните Андериански тъмничари измъкнаха факлите от ръждясалите скоби на стената и му ги поднесоха.

— Сигурни ли сте, че е жив? — попита той. — Проверявали ли сте изобщо?

— Жив е, Министър.

Далтон се стресна на неочакваното обръщение, но веднага се окопити. Всеки път, когато го назоваваха с новата му титла, му трябваше част от секундата, за да разбере, че имат предвид него. Самото звучене на фразата „Далтон Камбел, Министър на културата“, го оставяше без дъх.

Тъмничарят поднесе напред факлата.

— Ей, там, Министър Камбел.

Далтон пристъпи към мъжете, които бяха толкова мръсни, че едва се различаваха на фона на мазно черния под. В центъра се стичаше мръсна вода. Там, откъдето влизаше в килията, се използваше за пиене — така, както си е. Там, където излизаше, се превръщаше в отходен канал. Стените, подът, мъжете — всичко гъмжеше от паразити. В далечния ъгъл на килията, оттатък вонящата вада, имаше малко решетъчно прозорче, твърде малко, за да се провре през него човек. То гледаше към улицата. Ако близки или познати на затворниците се вълнуваха дали роднините им ще оцелеят, можеха да идват до прозорчето и да им дават храна.

Тъй като ръцете и краката на всички обитатели на килията бяха оковани в дървени пранги и вериги, нямаше как да се сбият за храната. Всъщност не можеха да правят много повече от това просто да лежат на пода. Оковите не им позволяваха да вървят. Можеха само да подскачат на къси разстояния. Изправеха ли се достатъчно, можеха да вдигнат глава край прозорчето и да получат храната. Ако нямаше кой да ги храни, умираха.

Всички затворници бяха голи. Пламъкът от факлата освети мазни черни тела и Далтон успя да забележи, че сред мъжете има и кокалеста беззъба жена. Помисли си, че някои от лежащите по пода тела може и да са трупове. Изобщо не реагираха, ако някой от съкилийниците им стъпеше отгоре им.

— Изненадан съм, че е жив — каза Далтон на тъмничаря.

— Все още има своите верни последователи. Идват всеки ден и го хранят. След това той им говори през прозорчето. Те се настаняват там горе и го слушат, сякаш онова, което им казва, е нещо важно.

Далтон се изненада да чуе, че този човек все още има последователи. Това бе добре. При положение, че разполага с готов контингент от хора, щеше да е нужно по-малко време да се задвижи машината.

Единият тъмничар посочи с факлата.

— Ей там, Министър Камбел, оня е.

Андерианецът срита един мъж, легнал настрани. Главата се извърна към тях. Не бързо, не бавно, но настойчиво. Вместо безумния поглед, който Далтон очакваше да го посрещне, го стрелна изпълнен с омраза взор.

— Серин Райак?

— Именно — изръмжа мъжът. — Какво искаш?

Далтон клекна край него. Едва си пое дъх. Вонята бе непоносима.

— Току-що заех поста си на Министър на културата, господин Райак. Буквално днес. Първото действие, което предприех, бе да поправя несправедливостта, сторена спрямо вас.

Едва в този миг Далтон забеляза, че човекът е без едно око. На мястото на другото се виждаше зле заздравяла подута рана.

— Несправедливост. Светът е пълен с несправедливости. Магията е тук, за да вреди на хората. Магията ме затвори тук. Но аз не й се дадох. Не, сър, не й се дадох. Никога няма да се дам на злото на магията. С готовност жертвах окото си за моята кауза. Отне ми го една вещица. Ако очаквате от мен да се откажа от борбата си срещу злите поддръжници на магията, можете просто да ме оставите тук. Да ме оставите тук, чувате ли ме! Оставете ме! Няма да им се дам!

Далтон се дръпна леко назад, тъй като мъжът започна да се мята бясно на пода и да дърпа оковите си, които бе невъзможно да счупи — и с това би трябвало да е наясно дори човек, наполовина с акъла си. Той обаче продължи да ги опъва яростно, докато китките му плувнаха в прясна кръв.

— Няма да се откажа от борбата си срещу магията! Чувате ли ме? Няма да се предам на онези, които искат да управляват с магията нашите боготворящи Създателя души!

Далтон положи успокоителна ръка на мазното рамо на мъжа.

— Не сте ме разбрали, сър. Магията вреди неописуемо на нашата страна. Започнаха да измират хора от огън и удавяния. Други без никаква причина се хвърлят от високо.

— Вещици!

— Това се опасяваме.

— Вещици, които проклинат хората със зловещи заклинания! Ако вие, глупаци, се бяхте вслушали в думите ми, когато се опитвах да ви предупредя! Опитвах се да помогна! Опитвах се да отърва земята ни от тях!

— Точно затова съм тук, Серин. Вярвам ти. Имам нужда от помощта ти. Дойдох да те освободя и те моля да ни помогнеш.

Бялото в окото на мъжа изведнъж се изпълни с кръв.

— Слава на Създателя — прошепна той. — Най-сетне. Най-сетне съм призован да му служа.